Редовно ми се случваше да подремна в градинката зад библиотеката. Срещу СУ… И немахме пари… че без пари не пускат в ресторант, дори и най- добрият мууузикант…

Та веднъж си дремех преди лекции с тогавашното ми гадже на една пейка и усетих тежък поглед върху себе си. Обаче от снощи ми беше толкова зле, че не ме е**ше кой и как ме гледа. По едно време се осафервам- гледам на съседната пейка се излегнал и кърти класически клошар. Палто- тип „шуба“, модел ІІ-та световна война, голяма торба с неизвестно , но явно ценно съдържание понеже беше здраво затисната от спящия и почти привършена бутилка литър концентрат „Ахелой“ в ръката. С последното произведение на сивия алкохолен сектор веднъж размразих цялата ми кола при минус 21 градуса.

Та събуждам се и гледам клошаря как хем спи, хем ни гледа кофти, че сме му заели любимата пейка. Тя беше точно зад баничарницата срещу спирката на 280. Бутам половинката да се събуди и да си отиде на нейните тъпи лекции (учеше нещо социално незнамкакво си). Нооо не би- вика Нелито (Нели се казваше съкратено от „Неналивай повече“)- айде да изчакаме да отворят стола! Уффф бе, ужасна работа. Навънка напече, но вътре в университета- студ. Но пък горе в сградата пейките са широки и можеш да изкараш още около час. Тръгвам по едно време за кафе. Между другото първи курс много се губих из тесните коридори и ми беше кеф да питам някой накъде е пътя за вътрешния двор. С невероятния ми шумнски акцент явно съм бил атракция и винаги ми вързваха за поне 5 минутен разговор. Та ето това е мястото за сутрешно отспиване! Вътрешният двор. Поне 2-3 пейки са заети от колеги, които мимикрират дремуцането си като са изкарали некви си листи с лекции по пейките. По едно време става около 11 и нещо. Време за мензата! Кефи ме миризмата на прясно готвено. В мъглата от готварски пари разпознавам тук- таме познати физиономии. Не ги помня как се казват, но се обръщам към тях с „брат“, „пич“, „душицо“. Някои от тях са ми колеги. Вероятно де, понеже ме питат ще ходя ли на упражненията следобед и написал ли съм си курсовата работа. Но може и да са обикновени провокатори…

Тогава нямахме мобилни телефони и се уговаряме с моята мома да се срещнем след упражненията в двора- вътрешния. Тъпо беше на упражненията, понеже си бяха чиста проба продължение на лекциите, които все пропусках.Ей така, не знам за какво пиша, но градинката зад библиотеката е голяма работа… Финалът пак беше с №280 където слуховете твърдят че са се осъществявали не един и два студентски полови акта.

Corey - Публикувано на: 11 ное 2010 2:53

Corey – Публикувано на: 31 авг 2010 20:30 – линк

Първата ми държавна работа беше и първата напусната и то с голям кеф.

Падна ми се шеф- жена. Продукт на Вълкочервенковото време, бивша някаква комунистическа деятелка, окопала се като тарантула в дебрите на скромната ни държавна институцийка. По хубавата й сестра вероятно още играе спътница в живота на Касчей Бессмертний. Тя и класната ми от 1-ви до 3-ти клас бяха единствените жени, които само с присъствието си смъкваха температурата в стаята с поне 2-3 градуса. Добре че сегашната ми шефка само като се появи и времето се затопля.

Значи бях аз един млад специалист случайно попаднал в една от 8-те вакантни бройки и май само аз и един колега по специалност ветеринарна медицина бяхме май без връзки. Другите бяха- сакън да не ги закачиш- дъщерята на еди кой си от еди коя си служба, любовницата на еди кой си, екс секретарката (респ. екс любовницата) на някаква друга важна клечка и тем подобни… На нас с ветеринаря не гледаха с добро око понеже имахме наглостта да имаме висшу . Вярно не работехме по специалността, но такива бяха времената. На тази първа моя работа се научих на едно ужасно трудно нещо в държавните службици- да стоиш кат кон пред празни ясли. Висиш от 8,00 (не от 8,05 ей!!!) до 17.00 най-малко, понеже се гледаше с лошо око на тия които точно в 17,00 се изстрелваха навънка. Шефката- бе ква шефка, да я наречем бабаЯгата, беше назначила специален човек да стои на портала и го беше оборудвала с две неща. Стар ВЕФ настроен на вълните на българското национално радио и съобщаващ на всеки кръгъл час колко точно е часът и стар тефтер с който Румен, порталаджията, записваше до минутата кой кога идва и кога си тръгва. Кофти му беше на човека за тая му дейност, но какво да се прави. Така навлязох в дербите на чиновничеството и бюрокрацията. Третият служител от мъжки пол беше домакин – снабдителя, който обаче разбрах, че заради някакви далавери с бабаЯгата се застрелял със законно притежаваната си ловна пушка. О, сещам се, че имаше и четвърто същество претендиращо за званието „мъж“- компютърджията ни, който последно беше учил Fortran 77. Ама никой не го броеше за нищо.

Основно бабаЯгата ни инструктираше как да разкарваш и отказваш на гражданите за каквото там са дошли да се молят. Никакво съдействие по никакъв повод! Та на тая първа работа се запознах с едно събирателно понятие- „Граждани“- това са специфична група от населението, което виси на главата ти още преди да си отворил кабинета, пречи ти да си пиеш кафето в кафе паузите, и които понякога имат наглостта да пишат жалби. „Гражданинът има две правомощия- да моли и да чака“. Така ме учеха дъртите колежки. На повечето от тях (на колежките) задниците им бяха заели формата на столовете им- ако ги помните едни такива широки столове на изпочупени колелца с изтрита сива дамаска … на определени места изтрита до бяло (или кафяво). Първата седмица бяха решили, че е мой ред да правя кафе за стаята ни и съвестно ме обучаваха как се прекипва 3 пъти пяната на кафето. Та станаха три неща, които научих на първата си държавна работа- кисненето от 8 до 17ч, оправянето с гражданите и как се прави кафе.

Нооо черешката на тортата на държавната работа, уважаеми дами и господа, са служебните банкети!!! Който е служил на държавата знае за какво става въпрос. Малей как съм се начатквал в работно време. Естествено бабаЯгата не одобряваше злоупотребата с алкохол и разрешаваше почерпки за рожденни и именни дни само от 16 до 17ч и смяташе, че не можем да се отрежем качествено за толкова кратко време. Нищо подобно- аз, ветеринаря и портиера Румен- бивш професионален спортист бяхме се усъвършенствали до толкова, че пиехме с такава скорост и с такъв тайминг, че от 16 успявахме да се напием и към 17 леко да изтрезнеем след едно кафе. Че после аз трябваше да се срещам с тогавашното си гадже, а а те със жените си… Хехе- сещам се на тия сужебни банкети бабаЯгата се опитваше да дискутира служебни въпроси. Бооооже, къде отиваш ти бе… кой го интересува к`во въобще говориш?! Нали алкохола освобождавал задръжките и бабаЯгата беше чула от устата ми неща, които никой не смееше да й казва. Оттогава обичам да ходя на служебни оперативки леко пиян. Само да не си помислите, че бяхме някви смотани алкохолици- всъщност бяхме доста добри професионалисти, а и бяхме единствените, които се справяха с едно ново ужасно чудо на техника наречено компютър. Та нашата работа си вървеше бързо и качествено, на другите не толкова. Все пак нервите които хабяхме в тая бюрократична мелачка бяха доста и трябваше да се разпуска по банкетите…
Минаха няколко месеца и реших да изляза в отпуск какъвто ми се полагаше. БабаЯгата прочете Кодекса на труда по един начин, аз по друг. Вика ми- работата е по- важна, аз й викам, че за да върви работата трябва да си изляза в отдавна плануваната отпуска. С тон на оберщандартенфюрер ми обясни, че все още съм със срок на изпитване и може да изхвръкна. И изхвръкнах… Леееко съжалявам, че тогава годините възпитание наложено ми от родителите ми взеха връх, и не й казах каквото имаше за казване. Но пък няколко години след това я срещнах на улицата в един студен зиме следобед- същата все така мумифицирана физиономия. И с усъвършенстваната ми с годините наглост й се усмихнах чаровно, здрависахме се, позаинтересувах се как е що е и изказах учудване че се носят слухове, че била умряла, пък ето на видиш ли – тя не е. Брех как зяпна тая? Беше студено, но като се нъмръщи стана още по студено ей. Хората почнаха да се загръщат по надълбоко в шаловете и палтата си. На мене ми стана топло от кефа.Потупах я нежно по рамото (с определен натиск в една точка край ключицата- майсторите я знаят) и й казах „нищо, нищо, има време и слуховете да станат истина…“
Та така за бабаЯгата и първата ми държавна работа, която напуснах с голям кеф.