Автор: Zappa
Първи ден – ентусиаст (Шумен – Елена 150 км.)
Потеглям. Морето ми е до колене и педалите сякаш сами се въртят. Някак естествено изникна и саундтрака на пътешествието.
В моя вариант обаче звучи като “Уа уаа, уа уаа”. И така – дера си се аз и въртя педалите. В Търговище ме поемат откачалките Виктор и Данчо и продължаваме. “Уа уаа, уа уаа”. За последен път карам с тези ненормалници. Щадейки си силите, техните и моите, за 100 километра успяха да ми докарат първата депресия. Случи се на един безконечен баир. Данчо си бърбори до мен, аз се боря за глътка въздух, а Виктор е отпрашил далеч напред. По едно време го гледам да се спуска с шеметна бързина около половин километър напред. Свърши се, викам си. Там е раят, ще вея коси. Вземам завоя и какво – 10% наклон. Нагоре обаче. Първа депресия. Прощавам им единствено защото ми дадоха маршрут. И то какъв!!! Само Стара планина, никакви коли. Изпращат ме почти до Елена и продължавам сам. „Уа уаа, уа уаа”. Километър преди Елена заваля град. Като коизичка се метнах в рядката кал отстрани под някакви рехави борчета. Псувам и се давя. 10 минути по-късно всичко свърши но моето “уа, уаа” звучи доста минорно. Спускам се и диря място за нощувка. Насреща ми е “Старият дъб” – класно заведение за тузари и чужденци. Както се оказа, става и за закъсали колоездачи. Нали знаете кой ще ви спаси, ако ви дебне бялата смърт? Куче санбернар с люлееща се бъчвичка коняк на врата. Винаги ме е очаровала тази легенда. Не съм се предал на бялата смърт, не виждам и санбернар, но виждам коняк. Поръчвам си една чаша до ръбчето. Помага, да знаете. А собственикът пърха около мен, радва ми се. Разказва ми за някакъв 78-годишен холандец, който минал на колело през Елена миналата година. Предлага ми и място за бивак. Това беше първата ми нощ – студена, мокра, самотна. Дежа ву, Сопот. Наръбвам едно парче Македонка, опитвам пищовчето с водка и умирам. Събуждам се, поглеждам си часовника – 3 сутринта. До мен се валя кално парче наденица и наченатата водка. Захапвам я с ръмжене, лоча от водката и пак умирам. Стууууд! Пробвах да се свия в поза “остарял ембрион”, но не помага. Честно, ако имах физиологична възможност, щях да си завра главата в задника – само и само да се стопля.
Втори ден – отрезвяване (Елена – Априлци 140 км.)
Събуждам се с мисълта да отпера един шамар на идиота измислил тази дивотия. Сещам се, че съм аз. Въздъхвам горко, стягам си багажа и се мятам на колелото. Минавам покрай язовир Йовковци. Снимам. Снимка естествено няма. И този апарат като предишния проявява упоритост и работи когато и както реши, има и собствено мнение за колорита на пейзажа около мен. Около 70-ия километър решавам, че все пак ще се справя. Дори запявам – „Уа, уаа, уа, уаа”. Наивник. Ако знаех какъв ден ми предстои, щях да хвърля колелото в язовира и с бодра крачка на турист-пешак да се отправя към най-близката гара. Вечерта минавам през с. Стоките. Приказно място. Решавам да си опъна палатката на р. Негойчевица.
Някакво скаутско гласче обаче ми нашепва, че не е добра идея и продължавам. Пред всяка къщичка селяните са си направили масичка и столчета. Курдисвам се аз на едно такова място и почвам безгрижно да блея. Точно навреме, за да се появи моят фотограф. Зададе се в компанията на домашните си любимци.
Връчвам му фотоапарата и той ми прави потресаваща снимка. Това тук съм аз, усмихнат, със сигналната жилетка, така както ме е видял фотоапаратът ми естествено.
Започва да мръква. Кретам мах след мах към някакво селище с гръмкото име Априлци. Почти по тъмно пристигам.
Толкова съм скапан, че влизайки в местния супермаркет, следван от киселата продавачка, в един момент осъзнавам, че нещо не е съвсем в ред. Много странно е подреден този магазин. Някак всичко е по-близо от нормалното. Вдигам очи и виждам бясната продавачка насреща си, която ми обяснява като на дете идиотче: „Аз седя там, зад щанда, а Вие сте тук, от тази страна, като клиент”. Извинявам се, казвам, че съм сдухан от път, сякаш не си личи. Купувам си дежурната водка и поемам към близката поляна. А там е, както вече всички знаете – мокро, студено и самотно.
Трети ден – депресия (Елена – Правец 160км.)
Събуждам се с едно плахо „уа, уааа”. Все още не знам, че ми предстои най-кошмарният ден от пътуването. Спускам се по река Видима. Лоша идея. Поне е лоша в 7 часа сутринта. Такъв студ е, че усещам как сополите ми залепват зад ушите, а спирайки установявам, че пръстите ми, дори изхлузвайки ги от кормилото, остават сключени в позиция удобна за непристойни действия. Около обяд, вляво от пътя виждам паметна плоча.
Сядам до нея за почивка. По-късно разбрах от местните жители, че тук бил заловен Захари Стоянов. Спирам и в Шипково. Купувам си дежурната водка и провеждам прелюбопитен разговор с някакъв достолепен, строг старец:
- Къде бе, момче?
- Към Рибарица – плахо отговарям.
- Ти имаш ли акъл, бе? Дотам са 40 км.
- А няма ли друго селище по тези 40 км? – питам аз.
- Че кой ще живее в планината?
- Хора живеят навсякъде – философски обобщавам аз.
- Да бе! Живеят те… На Васильов връх.
- Какъв връх? – сепвам се аз.
- Този, дето си тръгнал да го качваш.
- Никакъв връх не искам да качвам – хленча насреща му. – Искам да карам колело.
- Толкоз’ ти е акълът. Ще го помниш този баир цял живот, да знаеш.
Прав беше, ще го помня. 15 километра изкачване, 1500 метра надморска височина. Точно по средата на нищото задната спирачка се счупи.Наложи се да мина ускорен курс по устройството й от типа „неволята учи” и настроението ми се срива до смайващи низини. Още не знаех, че най-лошото предстои. Хубавото на баирите е, че след всяко „нагоре” следва дълго „надолу”. Поне 20 км. Спускане, косите ми се вееха, крещях като луд – най-дългото спускане през живота ми. Преодолял Васильов връх си казвам, че имам сили за още едно предизвикателство – с. Ямна. Лоша идея, ама от най-лошите, които са ме спохождали. Този баир направо беше безобразен. Въртиш на най-лека предавка, а всеки следващ завой сякаш повдига като с крик пътя нагоре.Стигнах дотам, че се зарекох, ако след 100 метра не се появи селото да си хвърля колелото и да си замина. Е, появи се.
И кой идиот, питам ви, е нарекъл село, което е на върха Ямна? Стръмно спускане и нов кошмар. Шляп, шляп, шляп. Който е карал колело познава този страшен звук – спукана гума. Започна се борбата. Аз с гумата, тя с мен. Водих борбата стръвно, с променлив успех, но накрая се предадох. Има една книга на Куелю – „Край река Пиедра седнах и заплаках”. Е, на корицата сигурно има моя снимка от този следобед. Тъкмо се бях отказал и някакъв грозен, малък фиат заора до мен, а отвътре изскочи, не, излетя Пешо Горския. Че това е той аз разбрах за около една минута. Време достатъчно, за да ми разкаже всичко за себе си, както и бъдещите си плановe за около петилетка напред. Този човек говореше с около 10 000 думи в минута. Все едно някой го беше пренавил, или пък се бе нагълтал с една шепа амфетамини, знам ли…
- Мятай го отзад, хайде!
Нямам сили да се противя. Изчерпан съм. Потегляме за Етрополе, но изведнъж кресва:
- Чакай да ти покажа нещо интересно. И със свирене на гуми кривва в гората.Все ми е тая вече. Не ми пука от нищо, прежалил съм се.
- Ето го – пеняви се след малко – Етрополския манастир!
Разминало ми се е значи. Чак не мога да повярвам.Запознава ме с местния поп. Някой си Емо. 20 минути по-късно и около 150 страници машинописен текст в устата на моя нов герой Пешо Амфито потегляме. Потегляме, ама друг път! Кюф, кюф, кюф. Не пали.И тук настана пълната лудница. Представете си следната картинка: Пешо, бълващ водопад от думи и напътствия, аз до него – със сигналната жилетка, каската на главата и изражение на аутист трето поколение държа колелото за задната гума. Самото то е сурнато наполовина на асфалта, а попът на Етрополския манастир с пуфтене бута целия цирк. Костурица би ни завидял. Денят е свършил, навън е тъмно. Пешо ми предлага да спя в тях. Да бе! Не съм толкова луд. Представям си как бълнува неуморно цяла нощ и тактично отклонявам предложението. Той не се обижда. Стоварва ме на някакъв връх и се стопява в тъмнината, по-скоро речта му заглъхва в далечината. И къде съм? Някаква гора, мрак и път надолу. Депресиращо. Яхам колелото и се спускам. Около 9 и нещо се белва някаква табела. Правец. Нямам сили. Опъвам си палатката на 100 метра от нея на някакво конско пасище. Навивам си часовника за 5 часа сутринта, нямам намерение да ме стъпче някой ранобуден кон, и тъжно залочвам водката си.
Четвърти ден – на куц крак до София (160 км.)
Днес трябва да стигна каквото и да ми струва! А следващия път ще внимавам какви цели си поставям във форума, ама много ще внимавам. Въртя унило из някакви селца. Хората ми се радват, махат ми и се хилят. Сигурно са толкова щастливи, защото не са на мое място. Мярва ми се табела – „София – 100″ . Ха, то не останало! Натискам по-яко педалите и се чува „хряс”. Този път не е колелото. Аз съм. Нещо става със сухожилието на левия ми крак. Мамка му, боли! Започвам да карам само с десния, левия го оставям да виси върху педала. По някое време откривам, че мога да карам и с него, но само ако използвам петата. И така с лява пета, неестествено клатушкайки се на седалката, километър след километър, минавам и Искърското дефиле. Късно следобед зървам зад един завой нещо голямо и задимено – София. Стигнах! Стигнах, ама друг път. Още три часа каране в кошмарни зaдръстрвания, докато се озовах до Илиенци. Там заразпитвах как да стигна до „Лагера”. „ С колело? Абсурд!!!”. Трябвало да се прекоси цяла София. Нямало да се оправя. Трима човека ми го казват. Накрая забелязвам един клатушкащ се пияница. Това е моят човек, викам си.
- Слушай сега, много е лесно – казва той. При което, ако искате вярвайте, наплюнчи пръсата си, стовари се на колене до светофара и започна да чертае схема в прахта. После, разбира се, повтори маршрута, изпита ме, кимна доволно и се отдалечи клатушкайки се. Обяснението беше толкова точно, че само след половин час се озовах в крайната точка на пътуването си.
А там – нова изненада.Моят приятел Симо, човекът при когото отивах, заминавал за Брюксел. Но Ирина, годеницата му, била в тях. Пояснявам – Ирина е сценограф, човек на изкуството, сноб, има-няма 40 килограма. За какво ми е Симо… Следващите два дена прекарах в море от водка и безкрайни спорове по малките часове на нощта за де що книга имаше в библиотеката й. Прекрасен финал на пътешествието ми. Заслужавах го.
