InspectorGadjet
Не всеки има таланта на божествения ни съфорумец Милен Златоуст(по-известен като Запа),но да видим.
След като се разбра,че Левски ще играе срещу унгарски отбор реших да съчетая приятното с приятното и едновременно да посетя Будапеща като турист и като футболен фен.Резервирахме си билети и хотел и само с една раница на гръб станахме част от синята инвазия,която заля този иначе толкова красив град.

Отидохме до София с БДЖ като прекарах доволно време във вагон ресторанта,който ме изненада с народните си цени.(1 лв. е наливната бира. На другата сутрин хванахме автобуса на фирма Груп пътуващ за Будапеща,който замина в 10 часа и по-разписание трябваше да пристигне в 22 на автогара Неплигет в Будапеща.Впрочем Унгария е твърде близка до нас страна и не представлява никаква трудност човек да се добере до нея.Пресякохме ГКПП Калотина,който беше задръстен от кервани гастарбайтери връщащи се от Турция за Западна Европа.Прекосихме от край до край страната на турбофолка и плескавиците,която едва ли би могла да впечатли свикналия с чалга действителността у нас българин.Все пак положителното беше,че съществува магистрала от Ниш до Белград и оттам почти без прекъсване до Нови Сад и унгарската граница.Преминахме през столицата Белград и моста над Дунав.

Пресичайки сръбско-унгарската граница вече влязохме в истинската не-чалга Европа и като божествен европеец небрежно подадох личната си карта на маджарския митничар.Преминахме покрай любимия ми унгарски град Кешкемет и шофьорчето даде жега към Будапеща,в която за изненада бяхме по разписание.Приятна гаричка.

Бързо се настанихме в симпатичния хостел,който бяхме резервирали и само час след като стъпих на унгарска земя вече спокойно се излежавах наливайки се с бири от местните марки Borsodi,Soproni както и чешката бира Kozel! Край!

На следващия ден мощна обиколка из Будапеща,където навсякъде се срещаха тумби фенове на Левски,надаващи мощни и викове и смущавайки автомобилния трафик.
Определено има какво да се види в Будапеща,перлата на Дунава.Катедралата свети Ищван,синагогата на дохани уца,операта,разбира се и Унгарския парламент-най-голямата парламентарна сграда в света.Унгарския национален исторически музей,който не пропуснах да посетя.Точно до парламента е и мемориала на унгарския национален герой Лайош Кошут,а и шуменец,който както успях да се убедя е доста почитан в родината си.Преминавайки през Margit hid,един от многобройните живописни мостове над Дунав преминах от Пеща в Буда,другата половина на града.Там си струва да се отбележат красивите ренесансови църкви света Ана и свети Матиаш, рибарските кули и Замъкът на Буда.За съжаление снимките не са у мен все още,но при първа възможност ще ги публикувам.

В Будапеща за разлика от,който и да е български град не са се посвенили да премахнат грозните и депресиращи комунистически монументи,болезнен спомен и символ на репресивна тоталитарна диктатура.Това придава съвсем различен облик на града.Въпросните монументи са отделени в специален парк извън града наречен Memento Park и днес са туристическа атракция.

Успях да се повозя и на старите трамваи,които не се различават по нищо от софийските както и на метрото,което е едно от най-старите в Европа и притежава 3 линии с десетки спирки.

Часът на мача наближаваше и нямахме друг избор освен да им изпием бирата и да им изядем манджите.

Бяхме охранявани от симпатични полицайки от унгарската полиция Rendorseg,която успяха да ни респектират.

С метрото се придвижихме до стадион Ференц Пушкаш,но с моя човек се объркахме и завихме към грешната страна на стадиона озовавайки се сред хилядите унгарски фенове,но те от своя страна не бяха много агресивни и спокойно с биричка в ръка стигнахме до контролния пункт откъдето бяха допускани Левскарите на стадиона.

Домакините бяха взели крути мерки като за война,имаше хиляди полицаи,жандармеристи облечени като робокоповци и стюарди нацепеняци,които бяха окупирали района,а над нас кръжеше хеликоптер.Минахме три пункта като ми обръщаха раницата,изхвърлиха ми минералната вода и ме съблякоха гол до кръста. Шефчето на стюардите гледаше лошо цял мач.

Най-накрая влязохме и хиляди развилнели се Левскари запяха надвиквайки десеторно превъзхождащите ни унгарци като не спряхме да пеем дори при негативния за нас резултат понеже истинските фенове винаги подкрепят отбора си до края!

На следващия ден в Сряда продължих обиколката из Будапеща посещавайки още много красиви и интересни места,които ме мързи да описвам.В Четвъртък сутринта вече бяхме на летище Ферихеги в 6 сутринта,където не пропуснах да ударя едно пищовче от унгарската ракия Palinka.

Не пропуснах да си купя от прочутите унгарски колбаси и бурканче паприка,също местен специалитет.

Само след 1 час и 15 минути полет кацнахме на летище Бургас.Определено доста голямо удобство благодарение на нискобюджетната авиокомпания Wizz air като билета ми излезе общо 57 лева.Твърде приемлива цена за предоставената услуга.

Направих си доволната екскурзийка като смятам да повторя по възможност като на 17 декември превземем Вечния град – Рим за мача на Левски с Лацио.КРАЙ!
Оригинал

zappa
Бях се зарекъл да не карам повече с Гаджет, този евреин на форума. Зарекъл се бях и в Румъния да не ходя. Пусти пиянски ентусиазъм, точно в 3 часа след полунощ се озовах на гарата с колелото, а там ме посреща Гаджет, грейнал от щастие, със спален чувал и палатка под ръка. Ще пътуваме до Добрич, а после на ход.
- Ето ти палатката. Вече ти отговаряш за нея – казва ми той вместо добро утро.
Както знаете аз съм кротък, неконфликтен човек, за което постоянно ми се карат. Завързвам я за рамката на колелото, нагласям и спалния си чувал. След малко идва и влакът. Потегляме към двудневния кошмар Румъния. На гарата в Добрич Гаджет настоява да се снима.
Изображение
Заема поза насред мъглата, присмива ми се на смотания фотоапарат, самият той няма никакъв. Няма и пари, но както и предния път си е взел дебитната карта. Всъщност не съм я загледал тази карта, може и бутафорна картичка някаква да носи в портфейла, тъй като за толкова време не съм виждал да я използва нито веднъж. За какво му е, нали аз си нося 50 лева, те са общи. Потегляме към селата. Гаджет благоразумно подминава де що има банкомат из града и в прекрасно настроение навлиза в безопасни територии, далеч от всякакви машини, които биха могли да развалят личния му бюджет. 20 километра по-късно ми заявява, че трябва да му услужа с пари. Прави го с настоятелен тон нетърпящ възражение, нали вече му е навик. Опитвам се вяло да опонирам, но политолог в нужда и холеричен изказ като неговия не може да бъде възпрян от глупавите ми доводи. Спираме в с. Захари Стояново, където той ми вдига първият скандал за начина по който разполагам с парите му, моите пари.
- Как може да изхарчиш толкова пари за водка? – крещи ми насреща.
Аз гузно се опитвам да набутам двете патрончета навътре в раницата, а той се измъква от магазина с препълнена торба ядене, разполага се на пейката и заявява, че половин час ще яде. Яде. Сигурно едно сомалийско селце би могло да бъде спасено с количествата които погълна на тази пейка. Завъртаме педали към Дуранкулак и вече е време оцеляващият Гаджет да започва магариите си. Час по час спира, пие вода, хленчи, наглася си чувала, за което изразходва 8 метра сезал. Нищо не помага. Този път не си носи чадър, няма и кърпа. Естествено не си носи и резервна гума, нито помпа. За какво са му, аз имам. Според Гаджет тръгнеш ли с колело за Румъния, нещата които не трябва да пропускаш са масло против изгаряне и дезодорант. Сигурно пак по Дискавъри са го давали. Маже се, парфюмира се и безспирно хленчи. Търпението ми вече сериозно се разклаща, но аз наистина съм Мека Мария, справям се. 7 часа след Добрич вече сме изминали чудовищните 70 километра и се озоваваме на границата. Тук е време за нови фотосесии, както и нов повод за подигравки спрямо апарата ми.

Границата с Румъния – никога не съм стъпвал на митница, но си представях как нервни митничари ме набутват в някаква тъмна стаичка, събличат ме гол, ровят за наркотици. Вместо това един задрямал тип погледна с отегчение личните ни карти, след което зададе най-безсмисленият въпрос, който съм чувал:
- В Румъния ли отивате?
Не, запътили сме се за Турция. Да не сме объркали посоките? Аз работя на КПП и ви гарантирам, че е много по-трудно да влезете през мен, отколкото да минете границата с Румъния. В чужбина съм! За първи път, а съм вече на 35. Много е странно – минаваш някаква декоративна оградка и изведнъж всички наглед нормални хора започват да плещят неразбираеми думи. Стряскащо е, но от време на време хвърлям поглед назад – земята на нормално говорещите хора е на един хвърлей зад мен. Не бих посмял да вляза по-далеч от няколко километра навътре, потискащо е някак. Стигаме заветното Вама Веке – курортно селище, най-южното в Румъния. Явно това е курортът на плажуващите кучета. През живота си не съм виждал толкова много събрани на едно място. Бегла представа можете да получите, ако се разходите до кастрационния център в Шумен, но съвсем бегла. Опъваме прехвалената палатка на Гаджет пред любопитните погледи на една глутница кучета, а спътникът ми решава да се разходи. Аз кротко си лоча водка, не ми е до разходки из кучкарници. Поглъщам някаква македонка в компанията на любопитно псе и пия водка.

След малко Гаджет пристига наплашен и хленчещ. Някакви зверове го подгонили по главната улица. Следва приятната част – ще харчим 40-те леи в някоя кръчма. Намираме една, поръчваме си бира, бърборим. Гаджет е възмутен от ниската ми обща култура. Твърди, че всяко дете има по-добра представа за историята от мен. Не ми пука, нали има бира. Идва ред за плащане на сметката и нов скандал – непременно трябвало да оставя 2 леи бакшиш. Сериозно възмутен, че не може да ми изтръгне портфейла и да разполага с него, той ми провежда лекция за стиснатите хора. Хрумва ми да възразя с довода за хората пътуващи на чужди разноски. Я се опитайте да спрете влакова композиция, изгубена кауза. Мръква се, а Инспектора ми провежда инструктаж за ползването на палатката Му.

Оказва се, че това не е палатка, а нещо сакрално – в нея не се пуши, не се влиза с обувки, пясъкът не трябва да е повече от две-три зрънца, не се слуша радио, не се ползва светлина и най-важното – не се хърка. Всичко мога да направя, но последното е невъзможно. Той е категоричен – ще бъда изхвърлен, ако си позволявам такива своеволия. Криво-ляво заспиваме, но в полунощ се чуват бесни свирения на гуми, някакви фарове кръстосват в палатката ни, Гаджет е уплашен и отказва да излезе. Аз се подавам и виждам някакъв бесен джигит сред облак прах да върти колата. Нямам възражения, само да не ни отнесе. И тук се случва чудо – сред праха и глутницата кучета се материализира някаква невероятно красива жена. Върви към мен. Бог ме обича. Тя ми говори. Какво ми говори, по дяволите? Защо тези хора не научат някой човешки език? Нищо не й разбирам. Инспектора суфлира скрит в палатката – „иска ти огънче”. С треперещи ръце паля цигарата й. Красива е. Казва се Роза и е тук от април, не може да се раздели с Вама Веке. Сигурно членува в „Четирите лапи”.

Снимката е отвратителна, аз приличам на стачкуващ работник от Кремиковци, но вижте нея. Май ще остана по-дълго от предвиденото. Опитвам се да контактувам: „Итс найс, итс окей”. Сещам се и за други изрази, но май е рано за тях. „Сак ит” май не е добър начин да се запознаеш с някого. Роза изчезва в тъмното, а аз оставам съкрушен, преговаряйки си английски думички.
Ранно утро, Гаджет хленчи по навик и пери безпомощно ръце. Любимото му поведение – „аз не мога, аз не знам”, а от теб се очаква да свиеш палатката му, да му завържеш спалния чувал и 30 минути по-късно да бъдеш овикан за некадърните си действия. Толкова ми е криво. Имаме някакви левчета. Няма цигари, няма храна, няма водка. Нищо не може да ми оправи настроението. Дали? Роза се появява с изгрева на слънцето.

Проси цигари. Поне това разбирам. С удоволствие разделям последните с нея и пак си правим снимки.
Преговорените през нощта думички ме правят смел:
- Гив ми водка.
- Ноу водка. Тен пийпъл – уан ботъл.
А после не съм знаел чужди езици. Потегляме към митницата. Бързаме за влака на Инспектора. Ще се качим от Кардам, за да не закъснее за пътуването си за Македония. Пътуване отново спонсорирано от някого, по някакви схеми. Опитва се да ми ги обясни, от което само ме заболява главата. На границата бута колелото ми, събаря го, багажът ми се разпилява, а той с бодри махове се отдалечава, оставяйки ме сред съборени палатки, чували и колела. Митничарят се хили. Тук вече ми причернява. Адреналинът киселее в устата ми. Натискам колелото и го оставям километри назад. Никога не съм поддържал такова темпо, няма по-добро гориво за колоездача от беса. Спирам на табелите на следващите села, където пък той беснее: „Можеш да ме изчакаш малко. Аз идвам с проблемите си, спалният чувал ми пречи”. Изпаднал в тотален амок товаря и неговия чувал връз моя и едва прекрачвайки колелото, сред планината от багаж, завъртам на последна предавка. Оставям го далеч назад с раничката му, плажното масло и дезодоранта. Сякаш не гоним неговия влак. Стигам Кардам, поредното място без банкомат. Чакам Гаджет половин час. Той пристига грохнал и свадлив. Нека ви обясня нещо – аз съм стар човек и като се уморя се възстановявам бавно. При него не е така – 20 минути по-късно е готов пространно да ми обяснява какво смотано колело съм имал, как трябвало да откажа алкохола, и всичко това в характерния му истерично-забързан маниер на говорене. На гарата вадим стотинки, левчета, леи. Пресмятаме. Жалка гледка. Побираме се в цената на билета и ни остават 23 стотинки. Естествено той ползва фалшив документ за самоличност – студентската карта на Мечо. Да не е луд да ръси пари…И тук нова пречка – влакът бил от най-новите, Сименс. Не давали дори обемист багаж да качиш. Колела? Абсурд. Нямало такъв прецедент. Създадохме го.

Толкова сме изпаднали, че началник влака се смилява. Качваме се потни, мръсни, гладни, недопушили. Аз вадя стотинките и за стотен път ги броя, плаща се във влака. Отброявам левче след левче, слагам ги на ултрамодерната седалка и тя се вдига автоматично със зловещото „щрак”. Последните ми пари потъват в някакво подседалково пространство. Влакът потегля. Аз вадя антената на радиото, опитвам се да ги избутам, буча ръка, пот се лее на ручеи. Осъзнавам, че ако не успея оставам насред нищото без никакви пари. Гаджет се превива от смях и ми прави снимки с мобилния си. Никога не бил виждал по-потен човек. Ще го убия. Какво са 10 години затвор в сравнение с удоволствието да видя гърчещия се Гаджет в предсмъртни хрипове. Вадя стотинка след стотинка и пресмятам сумата. По едно време се сещам, че лявата ми ръка би трябвало да е по-слаба от дясната и продължавам да ровя в дупката с нея. Успях! Но в Шумен задължително ще го убия, нищо не може да ме спре. Смяна на влаковете на Повеляново, аз съм сринат. Инспектора продължава да ми обяснява колко зле съм бил с общата си култура. Пристигаме в Шумен – аз съм ходещ труп, Гаджет прелива от енергия. Тук има банкомат и той тегли, най-накрая!
- Ето ти 15-те лева – с показен жест ми ги връча. – За какво толкова мрънка?
И тук вече Меката Мария избухва. Тези 15 лева са равни на целия мизерен ден. На глада ми за водка, храна и цигари, на унизителното ровене сред седалките. Той недоумява:
- Нали ти ги връщам, какъв ти е проблемът?
Тотално сринат си купувам цигари, сядам на някаква слънчева пейка на автогарата и в някакъв емоционален ступор пуша една от друга. Дори не ми се прибира. Не съм и ядосан. Нищо ми няма. В кома съм.
Оригинал

okokorko
Гостуването на известните веселопедисти Запа и Спектора в Шкорпиловци, премина на два етапа – трийсет километра пешеходен поход през гората и по плажа и няколкочасово унищожаване на кифтета, пържоли и алкохоли.
Потеглихме през гората към село Самотино, където живее самотно само един човек.В дъбравата срещнахме и други свини:

Пристигнахме в селото и на стъпалата на кметството, бяхме тържествено посрещнати от цялата селска управа:

Запа оскверни селското гробище с алкохолния си дъх, а Спектора направи връзка с некви духове:

После с бърз марш на зиг-заг за заблуда на противника, се изтресохме на „Кара дере“:

Там разменихме 2 цигари за 2 литра вода с местните аборигени-рибари.Контактът с тях беше много труден за установяване, тъй като имаше сериозна езикова бариера.Бяха разменили вече 2 калкана за 2 литра водка и нищо не им се разбираше на аболкохолическия диалект.Освен това имаха за охрана някакво чудовище, наречено „Морски кривозъб“, което едва не ни изяде:

После се изкатерихме на поляната с чевермето, високо над „Карадере“.Чевермето си беше там, ама на него нямаше набучено нищо.. На Спектора му потекоха лигите като си представи цвъркащото агнешко със загоряла кожичка.
Поне си направихме снимки отвисоко:

Следващата спирка беше резерватът „Камчийски пясъци“, където си събрахме гигантски шишарки и морски дяволчета, докато не са ги наскубали курортистите.По-забележително беше неразгаданото послание, което някой беше оставил на една трънка:

После прескочихме до плажа на Шкорпиловци, където вече има оживление:

Последва ядене и пиене на терасата на бунгалото, а двойка синигери хранеха дечицата си на метър над главите ни:

zappa

Първи ден – магариите на Гаджет

Не бях карал с Гаджет на дълги разстояния, но си е емоция. Младежът е гледал някаква поредица по Дискавъри със стряскащото име „Оцеляващият” и явно е гледал сериозно. Още при първият ситен ръмеж се зае да оцелява. Някъде около Пчелник се съблече почти гол, напъха сухите си дрехи в раницата и започна да оцелява в нечовешките условие на ситен, приятен пролетен дъждец. След това заяви, че нямало да тръгне, докато асфалтът не изсъхнел и ме застопори в един селски супер, където всеки си взе енергийната напитка – кафе и водка. Магариите му продължиха и в Шкорпиловци, където вече сериозно окупирал портфейла ми се разкрещя: „Няма да ти плащам водката!” На основателният довод, че няма един лев в джоба, така че би му било трудно да го направи, се изрепчи отново: „Добре казано”. Трудният му път на оцеляване продължи и в условията на топла баня, гостоприемно осигурена от Ококорко – „Нямам кърпа! Каза ми мама да си взема. Майките трябва да се слушат, мамка му”. Явно на личния му герой от Дискавъри не му се е налагало да си взема топъл душ без кърпа. Чак такива безобразия не се случват по никоя географска ширина. Но иначе кара младежът, само да имаше как да си помъкне апартамента с удобствата на гръб, като един истински охлюв на колела, би покорил света.

Втори ден – пешеходен туризъм с Оги

Събуждане, миене на зъби, сутришна водка и отново на път. Целта е с. Самотино – село с един-единствен жител. Сигурно е имало време, когато е бил един, но любовта на дърти години не прощава. Залюбил се бай Неделчо с някаква баба от съседното село и сега пълновластният господар на селото е съпругата му. „Стига говори с тези хайлази. Хора без работа. Донеси 10 чувала”. И бай Неделчо прегърбен и скръбен хуква по задачи. На всичкото отгоре съседната къща се ремонтира усилено. „Ще става град”, кисело казва старецът и сигурно си припомня хубавите времена, когато любовта и „хайлазите” не са били и чували за с. Самотино. Поемаме към Карадере. Слънцето прежуря, водката е на километри разстояние, а Гаджет си припомня как се оцелява в суха местност – навиваш си една блуза около крака и газиш росната трева. С нищо не ми помага – росата е с отчайващо нисък алкохолен процент. В Карадере се запознаваме с местни рибари-бракониери, които требят калкана в размножителния им период. Така се бяха нашляпали с алкохол рано сутринта, че слюнките ми закапаха по масата. Всъщност какви бракониери са те? Колкото и лоши намерения да имаш, много трудно ще ги осъществиш кьоркютук пиян от сушата. Най-обикновени алкохолици, хубави хора. Връщаме се в базата и туризмът прави приятен завой към водка и шкембе на почти магазинни цени в една механа в Ново Оряхово. Сега вече мога да слушам и за оцеляване, и за роса, каквото щете. Ставам благ и любвеобилен. Колко малко му трябва на човек…

Трети ден – на гости при Бирка

Потеглям за Слънчев Бряг. Хубавото на нашия форум е, че е прострял пипала навсякъде, пръснал е ятаци по света и от теб се иска само да имаш желание да пътуваш. Размечтавам се за момента, когато ще си пия водката с YT някъде в Аризона, а колелото кротко ще почива до мен. За малко да изпусна – зървам така лелеяните проститутки, натокани и дружелюбни да ръсят чар до пътя. Зализвам перчем, оправям си сигналната жилетка и се ухилвам. Те ми махат. Ох, на батяяя! Метър след метър приближавам. Що не си седях да ги гледам от разстояние… Едната е черна като кюмюр, с огнено червена коса, а зъбите проблясват в златни отблясъци. Превключвам на тежка предавка, зъбчатките изтракват, натискам педалите и се втурвам надолу по баира. Чак толкова закъсал не съм. Ще си карам на злобарки. Пристигам в Слънчев Бряг и тук ме чака изненада – много е различно от Шкорпиловци. Някак ми напомня за Ориндж Каунти. Оглеждам се от глава до пети, въздъхвам и изръсвам чутовните 20 лева за ненужни нови маратонки. Вече бивам. Срещам се с Бирка – прегръдки, целувки и вече съм седнал на някакво приятно местенце, ресторантче с много зеленина. Мястото е приятно, но ценовата листа е рядко отблъскваща – 4 лева за 100 грама водка. Изроди! Е, сега да ми каже Гаджет как се оцелява в такава среда! Тук започна моралното ми падение. До края на престоя ми в Слънчев Бряг всичките ми сметки бяха поемани от Бирка, дори цигарите. На втория ден се озовах с дебитната й карта, ПИН кода, както и заръката да си купувам каквото харесвам от тузарския курорт. Най-лошото е, че ми хареса. Нямам извинение. Вечерта беше като по учебник – запой до 5 часа, отнякъде се появи и една мома, нейна приятелка, с която обсъждахме „Животът, Вселената и всичко останало”. Като знам децибелите на хъркането си, момичета бяха подобаващо наказани за интелектуалните ни изблици. Хак да им е. Спаха до 11 часа.

Четвърти ден – изтрезнявам…

Пети ден – Бургас

Нищо интересно – все още махмурлия поемам за Бургас. Имам чувството, че всички шофьори са излезли сутринта с единствената идея да прегазят първия колоездач когото видят. Тъй като не мярнах никой друг безумец предвижващ се по този начин по пътя Варна – Бургас, явно аз им бях на мушката. Не успяха, но по-екстремално каране не съм правил. Добирам се със сетни усилия до Бургас, купувам си една водка за из път и се сгушвам във вагона. Уморен съм, но Шумен е близо. Някой, май беше Гаджет, спомена, че в сряда заминаваме за Румъния. Да бе! Да не съм луд!!!

Оригинал