Re: Колопоходи есен-зима 2010

Публикувано на: 29 яну 2011 16:41

От: Анелия

Посвещава се на ТК, за да се докосне малко до магията на снежното каране

Уикендът дойде, както обикновено, когато съм в града, съм обявила час и място за среща да караме. Още по предварителни проучвания предусещам, че ще съм сама. Няма нищо, свикнала съм. Отивам все пак в уговорения час на пожарната, там няма грам колоездач да тръпне в очакване за каране. Ммм, предвкусвам хубаво каране. Отпред е само продавачът на крайъгълното магазинче „Станка”. Ей, не му знам името на този човек, от колко години се събираме пред семейния им магазин, говорим си, а за името не съм го питала. Иначе е от „нашите”, спортист, футболист.

Още от къщи си мисля да си купя прехваленото „Монстър Енърджи”, вече и в България. Нали байкърите само такова лочат, а и в бб-тийм го обсъждат, трябва да съм в час с модата. Димитър Михайлов (за неосведомените: основател на бб-тийм) коментира за огромното количество захар, което има в черната кутийка със зелен надпис. Няма да се пие обикновено Енърджи, ще се пие Lo carb. Да не съм луда да вкарам толкова захар в себе си. Купувам аз напитката и лафя с продавача. „Хубава ли е?”-питам го. „Страхотна, страхотна, и половин литър!” Естествено, няма да ми каже, че е гадна, я! Нали я продава. Отварям кенчето и отпивам. Ммм, наистина е вкусно. Не е като другите енергийни гадости. Вкусно, вкусно, колко да е вкусно – колкото безалкохолно „Ябълка” от 80 ст. за 2 литра. Е да ама този половин литър дето ми до хвалят за мен си е недостатък. Как ще изгълтам 500 мл и ще тръгна да карам…Пих, пих, то не свършва. Слагам остатъка в кошничката на колелото на мястото на единия липсващ бидон. Като изкача дългия баир, ще отида до Информацията, едно от местата на платото с кошчета, ще довърша течността и ще изхвърля там тенекията. Речено, сторено.

Тръгвам да карам по дългия баир, но нещо не усещам енергията на чудовището. Само чудовищно мощни оригни напират в мен (ще ме извинявате за откровението) и тъй като съм сама, давам им воля. Представям си се как съм в дискотечка, облякла съм си къса поличка, грим, прическа, токчета…абе истинска пичка. Поръчвам си водчица и Монстър-а и… се започват оригванията. Ама излагация. Така, обаче не съм на дискотечка, а на баир и колелото ми върви тегаво, защото течността тежи в стомаха ми. Кой е измислил да се пият такива чудесии преди каране? Някой не много умен явно. Щях да спускам Мечката, но нали трябва да стигна първо Информацията, за да се отърва от боклука. Стигнах, пих, изхвърлих и продължих по „черно”, което в момента е бяло: реших да видя как са пътечките зад Паметник „Създатели на българската държава”. Отъпкани са от пешеходците, но те оставили толкова рошави стъпки, че колелото почти не върви, на равното карам на малка плоча и пулсът ми минава 150. Няма да я бъде тая. Излизам пак на асфалта и от там към Мечката. Надолу е забава. Този път за вдигане на нивото на трудност, не си смъквам седалката, както направих вчера. Мечката е най-популярните трасета за надолу в Шумен. Типично XC спускане, има си виражчета, камъчета, а зимата със снега и оголените заледени камъчета правят пътеката доста по-интересна. Тъй като пътеката се ползва и от туристи, гледам да внимавам. Я, същия чичо го видях и вчера, когато пак спусках Мечката, а той пак я качваше. Какво ли си мислят пешеходците като ме гледат…сигурно някакви диагнози им се въртят в главите. Слизам долу, накрая имам възможност да си видя пулсомера, я!140 на спускане! Така беше и вчера, когато спусках Орбита (мое любимо качване, но не и в сняг) Интересно, интересно…Спусканията по „бяло” разнообразяват определено каранията ми и ме изпотяват не само нагоре, ами и надолу.

Хайде сега съм долу, ами време е за нагоре, отново поемам по дългия и уж скучен баир, но в снега и той си има предизвикателство. Този път пулсът ми е леко по-висок, може би съм загряла достатъчно, може би и кофеинът в Монстъра започна да действа. Доволна съм. На края на баира хапвам бананче за подкрепление и продължавам да карам по равния панорамен път с настроение и си правя планове къде да продължи маршрута ми. Това е предимството да караш сам: не се налага да съобразяваш скоростта си или маршрута с другите, гледаш си собствения кеф. Вчера пуснах Орбита, оня ден също, малко ми е омръзнала. Я да видя как са „Шишарките”. Това е спускането, което беше включено в трасето на шуменското състезание. Когато наближавам телевизионната кула, следите от коли вече свършват и остават единствено следите от малките лапички на някакви дребни животинки. Вероятно зайци. Минавам покрай оградата на ТВ кула и очаквам Боби да ме залае. Хм, подозрително тихо е. Може би му е студено и се крие някъде. Изведнъж „Хар! Хар! Хар!” Охх, че ме уплаши бе, Боби! Уж те очаквах, а пак ми вдигна пулса. Добре, че Боби е зад оградата и не може да ме стигне. Продължавам по равничко в снега, упътила съм се към спускането на „бяло”. Очаквам да видя хора от махалата, които събират паднали дървета на самоделни колички и ги носят в къщите си, за да се топлят. Същите тези хора са влачили дърветата и са направили заледена пътека, в чиито улей се спускам за по-интересно. Ето ги и тях: двама души мъкнат завързани с въжета дървета и са заели тясната пътека. Аз намалявам скоростта, те ме виждат, единия успява да си дръпне дървото, другия ми сочи линия отстрани, където мога да заобиколя неговото дърво и ми вика „Внимавай, внимавай!” Загрижени хора. ”Мерси, бате!” си мисля аз, но не го казвам, защото вече съм се изстреляла надолу, защото наклонът става малко по-сериозен. Продължавам да карам в заледения улей, а завоите му следват естествените завои на природната пътека. Виражи също не липсват и се възползвам, където мога. Ехх, че хубаво! Не продължих по стръмния сингъл трак към местността Кьошковете, ами завих наляво, за да изляза на вилната зона над моя квартал, откъдето има отново асфалтов път за нагоре. Смятам днес да направя 3 качвания, въпреки че вече усещам глад.

Пътят нагоре е слънчев и дори изсъхнал. Ама че скука, определено няма да го спускам, все пак днес съм решила да разнообразявам, както вече споменах. Предвиждам спускането да ми е отново „по бяло” по една пътечка, която малко от колоездачите ползват, но аз я харесвам много. Мотористите минават наблизо, но няма да ползвам тяхната пътечка, защото по едно време става много тясна и както има сняг, току-виж съм се отъркаляла в близко-намиращите се пещери. Не стигам чак до ТВ кула, а свивам вляво в борова горичка. Спускането пак започва с отъпкана от хора пътечка, но скоро човешките следи свършват. Пак само заешки лапички. Всичко това в изкуствена борова гора. Много хубаво усещане да стъпваш на девствен сняг, никой не е минавал преди теб. Надвисналите борови клони са натежали от сняг и когато ги закача, част от този сняг ми се изтърсва върху якето и каската, а друга част ми пълни наколенките и застава между тях и коленете ми и след малко ще се стопи и ще ми намокри краката. Малко по-рано спирах да си ги отърсвам, но вече съм доста близо до края на карането, няма да спирам за такива неща. Надолу, надолу, завои, равно, пак надолу. Снегът продължава да е неутъпкан, а боровете да си правят шега с мен като ми ръсят свежо от белия сняг. Ехх, жалко, свършва, чувам шум от коли, наближила съм асфалта пак. И изведнъж виждам 3 сърнички! Закрещявам на ум „Сърнички! Сърнички!” Много се зарадвах като ги видях, не знам защо. Толкова грациозно бягаха, много красиви! Когато ги видях, тогава реших да опиша днешното си хубаво каране. Тръгнах надолу по асфалта, но реших да не завършвам така безславно байкаризма си в локвите, а след един завой само свърнах до мантинелата и рискувах омърляне в кал, но не исках да ме духа вятъра на асфалта.

Спусках се по „черно-бяло” между вилите. Отново се оказах права, понеже мястото е вече в ниското, имаше размразени и оголени места. Аз обаче избягвах калта като се движех отстрани в снега. Имаше коловози, камъни, издутини, още сняг, още лед. Избирах си пътя и колелото ме слушаше накъде да завива. Тъкмо си мислех колко съм задобряла на техника и как днес не съм падала, въпреки множеството възможности, които ми се отдадоха. Обаче нали знаете онази теория, че когато си помислиш за нещо и го провокираш. Аз, не че й вярвам много, но в този случай направо съм склонна да й повярвам. Веднага като си помислих „падане” и вече бях на земята. Ехх, как щях да се хваля в този разказ, че не съм паднала нито веднъж днес. Нищо, следващия път.

Още няколкостотин метра и съм у дома, продължавам да карам смело, нищо че току-що съм се изтърсила. Прибирам се на топло, където ме чакат печка, чаша топло мляко и празен Word-овски документ. Я, вече не е празен.

Анелия - Re: Колопоходи есен-зима 2010

Варненската пратка не дойде, аз отидох на РУМ и какво да гледам, тълпи желаещи да карат се бяха насъбрали. Е, огледах се, видях едно колело. А, това било моята Николинка. Ми да я яхвам тогава. Срещнахме се в Преслав с Данчо и Юли на битака , а Таня пристигна изненадващо дори за себе си. Събудила се и решила да кара. Така се прави
Тръгнахме да катерим едни хубави баирчета към билото на Преславска планина и леко объркахме пътя. А там пътища бол, секат ли секат, минават камиони, правят хиляди пътища, разорани от още по-големи кални коловози, в клопката на които попадат беззащитни колоездачи
Междувременно сме останали с 1 по-малко: Юли къса ухо на марковото си колело, пожелава ни приятно каране и се спуска пак към Преслав, където ще си прави сингъл спийд. Жалко, другия път с него…
След доста баирчета, които ние качваме пухтейки на 1-1, а Данчо се заиграва с камъчетата и се чуди как да си направи катеренето по-трудно, най-сетне стигаме билото и Дервишова поляна. Там знаете как е: пускане-качване-пускане-качване и така до горски дом Методиево, където спираме за кратко хапване, което се оказва не чак толкова кратко, защото се заиграваме с любвеобилната котка Томи, а бъбривият стопанин на горския дом, нахлюпил каубойска шапка, ни разказва сладкодумно как чул от негов приятел, че в Германия било по-хубаво. Как ще е по-хубаво там бе, къде ще има там такъв горски дом с такива хубави котарак и кон. Жалко, че не ги снимах: и стопанина, и котарака, а коня не видяхме. Продължихме пак нагоре-надолу-нагоре-надолу. Приближихме края на маршрута и аз решавам, че 7 лв. са твърде много за билет за влак при условие, че имам колело. Вместо обичайния тегав асфалт към хижа Младост (и без това няма да им дадем 1 лв. за престой…това да не им е платен паркинг), правим дъъъълго черно спускане към с. Стража. Спускането е скоростно и тук-там само каменисто. Има гледки:
От там Таня и Данчо решават да ме изпратят по хълмист раздрънкан асфалт между Стража и Руец. Нивята отстрани:
На Руец се разделяме и аз поемам самотно към Шумен. Минавам селата Певец, Дългач, Надарево, Кочово и се отправям към Кочовския военен баир. Въпреки, че съм си обещала да не бързам предвид изминатите вече доста километри за деня, ме чакат едни 10 км самотен баир по асфалт. Малко е страшничко сам та дадох леко газ. За половин час и съм на моста на разклона за Новосел и Лозево. Там правя кратка почивка на ниски предавки (само увеличавам каданса, да не си помислите, че съм слизала от байка да почивам) и поемам от моста към Шуменското плато на 3-5, понякога 3-6 или дори 3-7. Имам сила и тренирам „за сила”. Скоростта е бавна, но аз не бързам, вече съм излязла от самотния Кочовски баир, покрай мен профучават коли, а аз съм пуснала задната червена светлина и те ме виждат.
Бързо излизам на платото, а вече се е мръкнало. Решавам да не рискувам спускане по камъни на фарче и тръгвам по асфалта. Минавам близо до мястото, където е форумната мистерия с парцалките и „гробищата за домашни любимци“ … брррр. Минавам и покрай място, където мога да съкратя пътя до нас и да мина по камъни. Избирам кратък, стръмен и каменист път, нищо че съм на фарче. Сещам се, че там бях видяла веднъж странен човек с черна дълга мантия. Пак брррр. Кучетата от вилите ме лаят, но нека си лаят, това им е работата: да пазят имотите.
„Ало, Ани, къде си?” Юли е разтревожен за мен. „Сега влизам вкъщи, не се притеснявай.”
Хубаво беше, малко беше …ъъъ…май не беше малко: 105 км, 35 от които по черно

Варненската пратка не дойде, аз отидох на РУМ и какво да гледам, тълпи желаещи да карат се бяха насъбрали. Е, огледах се, видях едно колело. А, това било моята Николинка. Ми да я яхвам тогава. Срещнахме се в Преслав с Данчо и Юли на битака , а Таня пристигна изненадващо дори за себе си. Събудила се и решила да кара. Така се прави
Тръгнахме да катерим едни хубави баирчета към билото на Преславска планина и леко объркахме пътя. А там пътища бол, секат ли секат, минават камиони, правят хиляди пътища, разорани от още по-големи кални коловози, в клопката на които попадат беззащитни колоездачи
Междувременно сме останали с 1 по-малко: Юли къса ухо на марковото си колело, пожелава ни приятно каране и се спуска пак към Преслав, където ще си прави сингъл спийд. Жалко, другия път с него…
След доста баирчета, които ние качваме пухтейки на 1-1, а Данчо се заиграва с камъчетата и се чуди как да си направи катеренето по-трудно, най-сетне стигаме билото и Дервишова поляна. Там знаете как е: пускане-качване-пускане-качване и така до горски дом Методиево, където спираме за кратко хапване, което се оказва не чак толкова кратко, защото се заиграваме с любвеобилната котка Томи, а бъбривият стопанин на горския дом, нахлюпил каубойска шапка, ни разказва сладкодумно как чул от негов приятел, че в Германия било по-хубаво. Как ще е по-хубаво там бе, къде ще има там такъв горски дом с такива хубави котарак и кон. Жалко, че не ги снимах: и стопанина, и котарака, а коня не видяхме. Продължихме пак нагоре-надолу-нагоре-надолу. Приближихме края на маршрута и аз решавам, че 7 лв. са твърде много за билет за влак при условие, че имам колело. Вместо обичайния тегав асфалт към хижа Младост (и без това няма да им дадем 1 лв. за престой…това да не им е платен паркинг), правим дъъъълго черно спускане към с. Стража. Спускането е скоростно и тук-там само каменисто. Има гледки:
От там Таня и Данчо решават да ме изпратят по хълмист раздрънкан асфалт между Стража и Руец. Нивята отстрани:
На Руец се разделяме и аз поемам самотно към Шумен. Минавам селата Певец, Дългач, Надарево, Кочово и се отправям към Кочовския военен баир. Въпреки, че съм си обещала да не бързам предвид изминатите вече доста километри за деня, ме чакат едни 10 км самотен баир по асфалт. Малко е страшничко сам та дадох леко газ. За половин час и съм на моста на разклона за Новосел и Лозево. Там правя кратка почивка на ниски предавки (само увеличавам каданса, да не си помислите, че съм слизала от байка да почивам) и поемам от моста към Шуменското плато на 3-5, понякога 3-6 или дори 3-7. Имам сила и тренирам „за сила”. Скоростта е бавна, но аз не бързам, вече съм излязла от самотния Кочовски баир, покрай мен профучават коли, а аз съм пуснала задната червена светлина и те ме виждат.
Бързо излизам на платото, а вече се е мръкнало. Решавам да не рискувам спускане по камъни на фарче и тръгвам по асфалта. Минавам близо до мястото, където е форумната мистерия с парцалките и „гробищата за домашни любимци“ … брррр. Минавам и покрай място, където мога да съкратя пътя до нас и да мина по камъни. Избирам кратък, стръмен и каменист път, нищо че съм на фарче. Сещам се, че там бях видяла веднъж странен човек с черна дълга мантия. Пак брррр. Кучетата от вилите ме лаят, но нека си лаят, това им е работата: да пазят имотите.
„Ало, Ани, къде си?” Юли е разтревожен за мен. „Сега влизам вкъщи, не се притеснявай.”
Хубаво беше, малко беше …ъъъ…май не беше малко: 105 км, 35 от които по черно

zappa │Публикувано на: 26 авг 2010 11:31│тема

Понеже сме от Шумен, решаваме да отидем НА Варна. Този път ще го направим професионално – с отиване и връщане. Близо 200 километра в компанията на Кирчо и Анелия.
Кирчо, нека ви го представя, е натокана шосейка с колело, което струва колкото годишната ми заплата (Хм, или колелата днес са много скъпи, или трябва да си сменя професията.) Симпатично, скромно момче, съвсем не приличащ на русата садистка до него. А нея си я знаете – Анелия, Айс, Шефката – все си е тя, а тертипът й на каране изобщо не се променя, независимо дали става въпрос за черно или асфалт. Този път ми е паднала в ръчичките обаче, защото асфалтът е моят терен, Айс е гостуващият отбор. Правилата, разбира се, ги определя тя. А те, общо взето, са ми ясни, още преди да тръгнем.
Първо, кара се на три-осем, три-девет, три-безкрай, колкото имаш отзад. И колкото можеш все пак, бихте добавили вие. Да, ама не! Такива глупави доводи изобщо не вървят при нея. Като не можеш, да не си идвал. Аз съм ербап обаче. Знам, че няма шансове по асфалта да се търкалят разни глупави камъни, няма клони да се заплитат в спиците ми, нито коловози да изскачат пред гумата. Моят си сладък асфалт.
Второ, вода се пие само в движение. Ами който си я носи в раницата ли? Да не си я носи там, бе! Схванахте ли логиката й? Нека да пробваме със следващия казус, да видя какво сте разбрали. Къде ще са почивките? Все пак това са близо 100 километра. Познахте! Какви почивки? Това е асфалт – гони се време, средна скорост. Няма да разваляме статистиката с някакви ненужни почивки, я!
Това е положението. Теренът е мой, но именно заради това на него се играе само по нейните правила. А съм чувал (чак не мога да повярвам) за някакви благи разходки из природата с нейно участие. Ама така е – кой, каквото си го направи.
Какво да пиша за следващите 90 километра… Знаете как е в този леко глуповат стил. Леви-десни, леви-десни, и така, докато не спукаш гума, или не те блъсне кола. Движиш се гума до гума, за да използваш заслона на каращия пред теб, а единственият ти пейзаж е задникът му. Още отначало съм се застраховал, че аз зад мъж няма да въртя. С Анелия имам стотици, ако не и хиляди часове езда, та я възприемам вече като родна сестра. Не че не е извратено да зяпаш задника на сестра си в продължение на три часа, ама я си представете другата перспектива – ритмично движещи се мъжки бузи, обути в клинче. Б-р-р-р! Та така, колоната води Кирчо, след него е Анелия, аз съм последен.
Леви-десни, леви-десни. Някъде след Девня решавам да вкарам доза романтика, че взе да става скучно:
- Огледай се, Айс – димящи комини, лифт с преливащи от цимент вагонетки, топящ се асфалт и летящи коли по магистралата, не ти ли е…
- Млъквай! Затваряй си устата!!! – крясва блондито.
Егати! Какво й става пък на тази! Забрани ми да почивам, водата е кът, цигарите ми са се разкиснали в лепкавата пот, все така неотворени, ама и да не говоря ли, бе?! Тази жена със сигурност не е долюбвала „Моторни песни” на Вапцаров.
- Бъхтай си тогава сама – казвам аз и я изпреварвам бесен.
И друг път съм казвал, че няма по-добро гориво за колоездача от яда. Всъщност, мисля, че ако имаше начин тъща ми да кара с мен, разни Гюнтеровци щяха да ми дишат праха по състезанията.
Качвам баира на три-пет, оставяйки далеч назад киселата Анелия. Паля жадуваната цигара и я чакам в компанията на Кирчо. За него този баир е все едно разходка в Морската градина на Варна. След малко идва и тя. Яхваме колелата и продължаваме в гробовно мълчание. Ако мислите, че нещата са зле, винаги можете да разчитате на Анелия да станат още по-зле. Хрумва ми да се сдобрим, като оставя Вапцаров настрана. Явно е далеч по-сантиментална душа, отколкото предполагах. Дали да не й цитирам оня превод на Петя Дубарова по любимото парче на Pink Floyd. Чакайте, как беше…
„Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст.”
Хм, я да си мълча. В тази убийствена жега едва ли е добра идея да споменавам на свадливото блонди разни пресъхнали очи, съсипия и жажда, още повече пък катерене. Въх, накрая на стиха пък ще излезе, че се заяждам с възрастта й. Добре, че си замълчах.
Влизаме във Варна. Кръстовища, светофари и пак кръстовища, и пак светофари. Най-накрая акостираме пред „Нико Байкс” – целта ни.
- Колко? Колко показва километража? – пита тя, а очите й са станали на цифрички.
Заради това ли беше всичко? Караници, глад, пек, коли. Всичко заради едната цифромания.
- 2:53 минути, средна скорост 30.2 км/ч – чинно докладвам аз.
Да чувате аплаузи? И аз не чувам. Някой да е станал на крака, за да ни вика на бис? Не виждам такъв. Безсмислена работа.
Хората от „Нико Байкс” излизат. Познаваме се вече, разхождали сме се по Шуменското платото с Ники и Тедо. Много точни хора, най-добрият магазин за колела, в който съм стъпвал. (Ники, ще си платиш за рекламата с един ремонт на марковата ми машина.) Анелия, ако не знаете, е по фамилия Карагьозян, така че е винаги жива за идеята да съчетае полезното с приятното. Започват едни ремонти по колелото й, край нямат. По някое време се сещам, че така и така я обявих за сестра, все има нещо арменско в мен по съребрена линия, да речем
- Тедо – почвам отдалеко, – я виж тук колодките нещо…
Три часа по-късно аз съм изключително доволен. Вече съм изпил две бири. Имам чисто нови спирачки, а работата при Ани се е закучила, останала е само с предна спирачка, задната ще се праща за диагностика някъде на майната си, което допринася за доброто ми настроение, още не мога да й простя крясъците по баира след Девня. Примижам доволно на сянка пред магазина, поркам си биричка, хубави хора на колелета идват и си отиват. Идилия. Хрумва ми да си купя и малко водка от магазина, ама като знам какво конско ще ми чете после шефката, зарязвам идеята с неохота. Кирчо отдавна ни чака на плажа. Колело като неговото сигурно не се чупи, за разлика от моето, което би довело всеки майстор до доларов екстаз.
Всяка идилия си има край, за съжаление. Време е за плаж. Спускаме се към морето, където ни чака Кирчо, размекнат вече от слънцето, но все така ревниво пазещ багажа си. Кисело се събличам и се просвам на чаршафа на Ани. Свивам се в ъгъла и започвам да се обръщам наляво, надясно, по гръб, по корем. Накъдето и да се завъртя обаче, все си оставам само по плувки. Плувки, които поразително напомнят колоездачно клинче, чак сега го осъзнавам. Боже, а някои – какво някои, повечето – цял ден са обути в тези гейски гащи. Не разбирам как съумяват да запазят все пак някакво достойнство. В един момент се улавям, че дори се зазяпвам в Кирчо.
„Един ден с клинче – цял живот педераст!”, започва да мига в главата ми някакъв неонов надпис. Изпаднал в паника, започвам да се озъртам за спасение. Монокини тип „лисичи муцунки” на един часа, „недокоснати от слънцето, неподвластни на земното притегляне” са се вирнали на три часа. Ихааа! Май ще трябва да легна по корем, че с тези плувки… Знаех си аз, че съм нормален. Претъркулвам се блажено.
- Боже милостиви – едва не изкрещявам. – Кой изрод е съблякъл тази баба точно на шест часа!!!
Потресен се завъртам и зяпвам едва ли не с любов Кирчо. Няма да я бъде тази! Плажът явно не е за мен. Аз съм хетеросексуален и смятам да си остана такъв. Либидото и колелото си ги искам в постоянна изправност.
- Отивам за цигари – извинявам се удачно аз.
Където и да е, само да е по-далеч от голите баби.
Нито един жест обаче не трябва да отива нахалост, помня от Реймънд Чандлър. Махнеш ли с ръка, после се почеши. Така и така съм тръгнал към магазина, купувам си и една бира. Връщам се тъкмо навреме.
- Хайде да си ги мерим – казва Ани и вдига крака си.
Очаровани от идеята, тримата вирваме бутове във въздуха, като всеки преценява мускулите на другарчето си. Поглеждам компанията ни отстрани. Двама мъже, единият от които порядъчно космат, но плешив (аз), и една жена, поразително приличаща на туристка от Швеция, вдигнали високо десните си крака, завистливо оглеждайки се един друг. Ама гледка!
Настроението ми малко по малко започва да се оправя. От бирата ще да е. Но както казах, винаги можете да разчитате на Анелия да направи нещата по-зле.
- Хайде да влизаме в морето – подканя ни тя.
- Тцъ! Не ща! – мърморя кисел.
Какво да й обяснявам, че имам страх от вода, че имам ужас от медузи. Дай да го раздаваме мъжки. Пък и ако някой ме е виждал във вода, ще го черпя една водка. Който ме познава, знае колко тежка клетва е това от моите уста.
Следващия час и нещо, аз седя и вардя багажа, докато Кирчо и Анелия се кикотят във водата и плуват ли, плуват. Егати досадата. Мълчах по пътя, мълча на плажа, ще й го върна към Шумен. По някое време ставам толкова нервен, че започвам да им соча въображаемия си часовник на ръката. Един вид – тръгвайте, че няма време, ще ви вземат дяволите. Най-накрая се измъкват. Минава 17 часа, със сигурност ще замръкнем по пътя. Отбиваме се в „Нико Байкс”, колкото да си купим някакви стопове, кой ти е предполагал, че ще се връщаме по тъмно, и пак сме на асфалта. Ето този момент чаках. Сега ще я скърша. Имаме 100 километра зад гърба си, чакат ни почти още толкова, ще се предаде, познавам си я. 20, 30, 40 километра ги отмятаме зад гърба си. Започвам да усещам зловещ глад. Чудесно! Щом аз съм гладен, тя трябва да се чувства като човекоядец на сладоледено парти. Единственият враг, пред който е безсилна – гладът. Мале, колко съм гладен! Хвърлям поглед към задника на Анелия пред мен, мислено го накълцвам на пържоли. Гладен съъъм! Идва някакво дълго спускане и аз с надежда търся първите признаци на предаване. Виждам я как се обляга с досада на кормилото, почти полягва върху него, само дето не захърква, ебаси! Ама на нея не само, че не й е гладно, ами й е досадно. Нито е уморена, нито нищо. Върти си и скучае. А аз умирам! Изпреварвам бесен колоната и соча към банкета. Соча устата си, соча и раницата като някакъв глухоням. Нямам сили да обяснявам. Искам да ям! Вадя с треперещи пръсти провизии и тъпча в устата – „Сникърс”, мед, вафла. Разбърквам всичко с език и гълтам. Не дъвча, гълтам. Някаква лепкава топка четирицифрени калории се пързалят по вените ми. Животът бавно и с неохота ме приютява в прегръдките си. Мамка му и спорт, мамка му и глупотевини. Сещам се за Нереза. Представям си го как вдига наздравици в момента, по неговия си обичай – хванал с два пръста чашата, и излива в бездънната къртичина. И не мед и вафли, а водка, мамка му! Като се върна в Шумен ще му подаря едно колело, та като го подпрем на масата у тях, та като почнем да спортуваме… Казвал съм го и друг път, предупреждавам ви пак – избирайте си приятелите. Видите ли нещо тихо и русо, дето гласчето му едва се чува – черта!
Потегляме отново. Вече нямам проблем, но самочувствието ми е сериозно пострадало. Мой терен било, нейните правила били… Простотии.
Километри мрак, някакви светлини в далечината – Паметника! Който не е от Шумен, не знае, но това е спасителната котва, блесналият фар, свирката в „Титаник”. Вижда се от десетки километри. Всеки колоездач, карал с Анелия, го дири с надежда на хоризонта. Ето го! Последни километри, влизаме в Шумен, мълчим.
- Каква е средната скорост? –„р-р-р”-ка тя.
Не, ще я убия!
- 27 км/ч – отговарям с убит от умора глас.
- Не, загубихме малко скорост, когато бутахме около плажа. Кирчо, колко показва твоят?
- Моят е развален – казва пък той.
Мамка му, на кого му пука! Иде ми да й изръкопляскам, да я извикам на бис, да спусна и вдигна завесата два пъти, да й поискам автограф, да й се поклоня доземи. Каквото и да е, само да заприлича на нормална блондинка.

________________________

Снимки от Амапола:

Анелия 16 юли 2010 0:24 – връзка

Всичко започна с идеята да обиколим близките планини. Първо мислех за Драгоевска планина, но после покрай Борис и Ком-Емине и идеята да покараме с него 1-2 дни, реших че може да стигнем до Върбица и от там да покараме с него по така известния маршрут. Чухме се с Борис в понеделник и той каза, че е слязъл от южната страна по асфалт, беше си набавил нужните неща като накладки и наколенки и няма да можем да се видим на билото. Да, ама вече планирано събитие, трудно се отменя и решихме със zappa да си минем по планирания маршрут сами. Отделих няколко часа на подготовка: снабдяване с карти, четене на туристическа информация, четене на разказите на други хора, минали маршрута, дори гледане на информационно видео клипче, явно правено по някакъв проект. От различни източници получих най-обща информация за терена: кал, липса на добра маркировка, но кой ти се стряска от такива неща. Приготвих си за всеки случай и светлини за късното връщане, което очаквах, както и доста храна за изтощителния ден. Парен каша духа, та взех и безсмислените според zappa кат горни дрехи дълъг панталон и яке и overshoes. С тази долу-горе според мен достатъчна подготовка, тръгнахме рано-рано в мъгливата вторнишка сутрин. Ето ни пред РУМ и потегляме.

Аз кокетнича с новото светлозелено джърси, подарък от секцията МТБ Габрово. Много мъчно се пере след всичката кал, която видя за два дни. По пътя има мъгла, която се вдигна и времето вещаеше да е слънчево и хубаво за подобен дълъг преход. Минаваме през Преслав и снимам Преславска и Драгоевски планини. Има красиви гледки. Zappa много иска да види преливащия язовир Тича и се отбиваме там. Гледката наистина си струва Но ние явно също сме добра гледка, след като всички тези хора от моста се обръщат да ни гледат. Има рибари, нагазили във водата
Продължаваме по пътя и стигаме до Върбица, където пием кафенце и се туткаме, не подозиращи още дългият ден и още по-дългата нощ. Информираме се за посоката на хижа Върбишки проход (естествено е нагоре) и потегляме. По пътя виждаме бистро Бабой и вече съжаляваме, че сме пили кафе в градчето Върбица, а не сред тази джунгла в планината. Нищо, заканваме се, че следващия път обезателно ще пием там и то не кафе. Продължаваме до хижата с най-дебелото хъски с най-идиотската физиономия и там питаме за маршрута Ком-Емине. Виждаме и табелките. Едната идва от запад: от Котел, а другата сочи изток и е въпросната, която търсим, т.е. тази, която води към Ришки проход. За всеки случай се информираме от човек, който знае околността. Той но обяснява, че трябва да се спуснем пак до минералните бани и до онова зелено бистро и имаме вариант под електрическите стълбове или по асфалт. После от там след мястото, където „спят пазачите” (цитат на човекът от хижата) следва „широк равен път”, много добре маркиран, бързо и лесно ще стигнем Ришки проход за има няма 3-4 часа и ще ни е скучно дори. Съветва ни първо да се разходим на запад, където има няколко километра качване до върха и метеостанцията, после и пещера и си заслужава да се видят тези неща, но пък теренът бил труден. Аз като виден мазохист избирам да посетим първо „трудното”, а после да поемаме към Ришкия проход. Но после пък решавам да си оставя разглеждането на забележителности за оня планиран уикенд с повече хора, спане на хижа Върбишки проход, ядене на къпини и всякакви такива интересни дейности с двата побратимени клуба Илчов баир и Планински орел. И поемаме по „лесния” маршрут. Пътят наистина започва така: лесно и широко качване, много често чешми.

. Стигаме до реката и след като вече сме се изкаляли по готиното спускане, решаваме да се поизмием и топим краци във водата Сушим се, обуваме се и потегляме, но се оказва, че трябва да прекосим реката. Хайде пак събувай маратонки и чорапи. Реката е дълбока, течението е силно, но се справяме и потегляме. Минаваме покрай някакви изоставени постройки, вероятно някакви ловни домове преди време . Следваме маркировката и пак трябва да пресечем реката, след което следва силно изровен път Решаваме, че не може да е толкова зле пътя и се връщаме на един разклон, който току-що сме подминали и завиваме в дясно. Следва доста качване. Пресичахме реката още около 6-7 пъти и вече не се събувахме, а директно шляпахме по обувки във водата, тъкмо се разхлаждахме в горещия следобяд. Катерихме катерихме, но никъде маркировка. Но как да ти даде сърце да се върнеш, когато си катерил толкова много. Изведнъж стигнахме доста на високо и когато се чудехме какво да правим, пред очите ни пробяга диво прасе, а след него и още 5-6. Нямаше време за обмисляне на стратегия, а инстинктът ми за самосъхранение взе решението вместо нас: надолу с бясна скорост. Изгубени около 15 км в двете посоки, се върнахме на разклона. С огромно разочарование откривам една червена стрелка на разклона в посоката, в която бяхме тръгнали, а се върнахме първия път. Като преподавател-стратег, винаги съветвам моите обучаеми да оставят решението на задачите от тестовете, което са направили първо и никога да не се разколебават и да поправят след това, защото така стават грешките. Защо не спазих сега този мой съвет. Както и да е, поехме по верният път, който се караше само тук-там, защото беше пълен с ей такива разноцветни ями и коловози, пробити от течащата вода. Пътят освен труден, е и слънчев и zappa вече бере душа когато пристигаме на полянка с пейки , която Таня е описала в една друга тема. Предварителната ми подготовка включваше и принтирането на нейния пост и там го чета. Сякаш нещо предчувстваше zappa, когато в предварителен чат ми беше писал, че ще ми чете през нощта принтираните разкази сред воя на чакали докато аз хлипам. Е, почти се получи същата ситуация, само че с принтираните неща се опитахме да палим огън, чакали нямаше, а аз се държах мъжки и не хлипах. Та от този разклон с табелката „вода” Таня и компания са се спуснали в южна България, а ние не искаме да се спускаме там, следователно избираме храсталясалата пътека по маркировката. Тук е и последната снимка , тъй като нямах желание за пози и снимки в останалата част от „карането”. То хубаво храсталясала пътеката, но не може ли тези храсти да са меки, а не точно с бодли, които ти смъкват кожата заедно с известна част от месото. Маркировката си следва плътно, само и само да ти каже: „да бе, на верния път сте, какво като няма никаква пролука между тези къпини”. Носихме колелетата на гръб, а ние се драхме. Тъкмо стигнахме до края на къпините и се оказа, че пътеката се губи,а маркировката става много рехава, стара, избледняла и накрая съвсем се изгуби между дърветата. Мъкаааа, трябва да се връщаме пак обратно през къпините и да се спуснем в южна България към с. Манолич и ние. Но в следващия момент в другата посока забелязвам нова маркировка и много радостни тръгваме по нея. Ако бяхме спуснали в южна България, щяхме да си спестим много мъки, но кой да ти знае тогава, имахме план за следване. Тръгваме по новата маркировка, която пак катери катери катери. След цял ден каране, жега, къпини и драки, силите ни напускат, но няма как, трябва да излезем на Ришкия проход преди да се мръкне. Имаме около 3 часа светло. Тръгваме отново и без никакви почивки следваме маркировката, но тя пак се губи, защото тук има сечища и вероятно дърветата с маркировката са били изсечени и решаваме да следваме пътищата, по които има следи от големи машини: трактори и камиони. Калта става доста лепкава и караме само на спусканията, на качванията бутаме, защото сме изтощени и нямаше смисъл да хабим сили буксувайки в калта. Ту катерим, ту спускаме, накрая се оказва, че тези пътища свършват до хранилки на горските, около които са разпилени кочани с изгризана от дивите свине царевица. Хранилките са номерирани. Решаваме да се върнем и да търсим път докато се мръкне, а после евентуално на фар докато имаме сили. Тръгваме пак, но към 22 часа е толкова тъмно и фаровете не помагат така че си търсим по-малко мокро и кално местенце за нощуване. Zappa е по къси панталони и тениска, аз имам дълъг панталон и яке. Но няма как, ще трябва да останем за през нощта, а сутринта да се върнем до въпросната полянка преди къпините, откъдето да се спуснем за южна България. Обаждаме се на семействата, че сме добре и да не се притесняват за нас, но че ще трябва да удължим мероприятието по независещи от нас причини. Постиламе някакви найлонови торбички под себе си, а zappa се опитва да пали огън. Шумата, клоните и дърветата са много мокри от последния месец дъждове и опитите си остават само опити. Добре че нощта беше топла, нямаше вятър и още по-идеално: не ни валя дъжд. Изкарахме бавна нощ, аз не успях да мигна, ослушвах се за стъпки на онези животни, за които бяха хранилките, но за щастие не се чуваха. Здравият разум ми казваше, че всички нормални диви животни спят през нощта, но пък се сетих, че ловците ходят и през нощта на лов, така че имаше шанс дивите свине да са нощни „птици”. Е, въртях се на неудобното „легло” от найлонова торбичка под краката, раница под гърба и каска за възглавница. Часовете минаваха бавно, аз имам проблем със съня, когато съм на гости или хижа, а какво остава в гората без дори спален чувал. Най-накрая се съмна и тръгнахме да се връщаме обратно. Имаше една предна изпуснала гума, но за сега решихме да спасим положението с припомпване, а смяната да оставим за след участъка с къпините. Тръгнахме обаче осъзнахме, че „връщането” ни е съвсем непознато, но въпреки това води на изток и има въпросната червена стрелка. Решихме да се върнем до „спалнята”. Там обаче друг път нямаше и пак обратно. Маркировката следваше долу-горе редовно, но пак имаше участъци през къпини и коприва. Започнахме да качваме по тесни пътечки и се озовахме по билото, където също се движехме по доста стара и избеляла, но все пак честа маркировка. Не успявахме да се насладим и на спусканията по сингъл траковете, защото пак трябваше да се внимава за маркировката. Изведнъж стигнахме до място, където тя ставаше много рехава, а пътечката беше запусната и с паднали дървета, все едно никога не я е имало. Последва участък, в който мен ме обхвана доста голям спек, защото оставяхме колелетата и тръгвахме да търсим следващото дърво с маркировка, което беше поне на 200 метра разстояние, а не можехме да предположим в коя посока е и така претърсвахме всяко едно дърво в радиус 350 градуса. Освен това се бяхме качили на високо и нямаше вече рекички или локви, от които да си пълним вода, в случай че ни свършеше. Нямах идея колко още път ни остава, както и дали маркировката няма да свърши и да ни остави по средата на нищото. Обадих се на един турист, който познавам да го питам за този участък или той ако познава някой друг, който го е минавал, за някаква информация. Този познат се обади на друг негов познат, който пък се обадил на трети човек, който бил правил 100 км в района (Оу, шит! Тук имало къде да се направят 100 км!) Та този човек казал, че маркировката била добра и трябвало да се следва. Пътят обаче бил излишно криволичещ и заобиколен. Маркировката ставаше обаче все по-рехава и по-бледа, а си личеше, че човешки крак не е стъпвал скоро. И изведнъж свърши! Тъкмо когато свърши и наоколо открихме един Т-образен кръстопът от черни и кални пътища. Подобни на вчерашните с хранилките и сечищата. Аз съвсем се отчаях, но zappa изглеждаше много обнадежден и каза да следваме източния път. Съгласих се, то нямаше и кой знае какъв друг избор. Покрай него имаше и рекичка и въпреки теорията, че ако вървиш покрай реката ще излезеш в низината, на мен все още това ми се струваше само теория и в следващия момент ще започват качвания спускания качвания и така пак отново и отново. Спускането беше мнооого дълго. На мен ми се плачеше като си помисля, че имам един единствен сандвич в раницата и още неизвестен брой километри или часове, та дори дни в пустота. Zappa обаче беше сигурен, че това е дългото спускане, което чакаме от вчера, което ще ни изведе от тази безлюдна планина (за два дни не видяхме жив човек) към Върбишкия проход. На половината спускане, аз бях готова да се връщам, но хубаво, че понякога слушам какво ми се говори та се доверих на оптимизма на zappa и се спуснахме до края. Пак минавахме реки, пак локви, но вече бяхме толкова мизерни, че не ни пукаше. По пътя видяхме боклук. За пръв път да се зарадвам толкова много на човешката глупост. Имаше боклук, значи наблизо има хора, значи наблизо има селище или цивилизация. Ура! Спасени сме! А и ни се счуха преминаващи коли. И воала! Оказахме се на асфалтов път пред чешма с 4 или 5 силни струи. Попитахме един шофьор къде сме и наистина това се оказа Ришкия проход. Обадих се на съпруга ми да дойде да ни прибере с колата, че настъпваше жега и нямаше да понеса още 50 км. Zappa се израдва на асфалта и настояваше да се прибираме на ход, но в момента в който се качи на колелото и осъзна, че нямаше да е от най-приятните преживявания. Измихме колелетата на чешмата и поехме към разклона за с. Риш, където ни беше уговорката с колата. Така приключи нашият планиран като еднодневен поход във Върбишка планина, превърнал се в двудневен. Докато нощувах си мислех, че няма нищо неестествено да замръкнеш в гората, спомних си писанията на Милко и неговото нощуване в гората при това сам, но все пак въобще не бях спокойна, синът ми беше повръщал следобяда и не успях да мигна ни за минутка. Пак имаше изводи, пак бях доволна от себе си понякога и пак си намирах кусурите в други ситуации. Бях чела разказите на Светлин по маршрута К-Е и как са се изпокарали със своя спътник Зарко, когато са срещали трудности или са имали разногласия. Мога да кажа, че в това отношение нямахме никакви проблеми със zappa, въобще не сме се карали, „сдухвахме” се на смени и се редувахме да си даваме кураж. Той ще знае вече да си носи дълги дрехи винаги, а аз да проверявам разстоянията на маршрутите, които мъдря. Въпреки че разстоянията в планината не значат нищо и едни 30 км могат да станат 2 дни, когато се губиш с още 20 км или когато носиш колелото или тикаш нагоре с 2 км/ч. Като цяло, мисля, че ще забравим негативните неща и ще останат ползите от наученото и хубавите спомени от преживяното.

***

zappa 16 юли 2010 10:25 – връзка

Ани, уж бяхме заедно, пък сме били на различни походи с теб. Разликата е очевидна.
Участниците:
Анелия
zappa

Подбирайте приятелите си! Практичен съвет от препатил човек. Подбирайте приятелите си, а ако попаднете на ентусиазиран индивид, на който му се живее интересно, бягайте надалеч и не се обръщайте дори.
Идеята, набързо нахвърляна от ентусиазираната Ани, е да минем част от маршрута „Ком – Емине”, а именно Върбишка планина, като отидем и се върнем „на ход” по асфалт. „При такава перфектна подготовка, няма как да не се справим”, писука радостно по телефона, докато се уговаряме. Всъщност „перфектната подготовка” се изразява в свалената от интернет информация как се осеверява карта и разказите на някакви страдалци, губили се из района. Имам лошо предчувствие, но както се оказва, никакви очаквания не могат да бъдат толкова лоши, колкото действителността. Действителност, в която имат място Планинската спасителна служба (ПСС), диви свине, тръни, къпини и една приятелка с физическата подготовка на Рони Коулман в най-добрите му години, но да не избързвам…
Всичко започна измамно добре. Стигаме без проблеми до х. „Върбишки проход”, където малшанса ни среща с един запознат с района чичо, на който очевидно морето е не до колене, ами най-много до глезена, да речем.
- Скучен маршрут сте си избрали. 30 километра широк и равен селски път и сте на Ришкия проход – казва той. – Я по-добре първо се разходете в другата посока. Там има пещери, скали. Пък после се помотайте по вашия маршрут.
Как ми се иска днес, два дена по-късно, да се върна, да го емна този тип и да го разходя по широкия му и равен път, пък ако ще и опело да му правим после. Анелия (нито за момент не забравяйте ентусиазма й) решава, че щом е толкова лесно, можем да минем и следващия участък към Емине. Още един съвет от мен – сблъска ли се човек с ентусиазирани индивиди, трябва да бъде строг и неотстъпчив. Обикновено давам съвети, които никога не следвам.
- Както кажеш, Ани! – блея примерено.
Както върви, нищо чудно и Емине да стигнем. А като го стигнем, вече я виждам как сковава сал с идеята да преплува до Русия.
Потегляме, и в интерес на истината в началото пътят си е точно така, както ни каза човекът – широк и равен. Отдолу дори прозира асфалт.
- Какъв е този асфалт? – възмущава се Ани.
- Ком – Емине по шосе! – размечтавам се пък аз.
Чешмичка, втора чешмичка, снимчици, рекичка. Я, че то било лесна работа! Какво се тръшкат минавалите по маршрута? Лигльовци! Прекосяваме някаква река, мислим си, че е екстремално. Боже, какви балъци! Правим сума ти снимки. Събуваме обувки, мием колела, крака. Абсолютна загуба на време и усилия, с оглед на случилото се по-късно. Минаваме през някаква поляна с постройки. Пътят се разклонява, ние обаче сме подготвени, както го уточнихме вече. Знаем, че трябва да следваме червената маркировка. Ще следваш, ако има такава! Тук червено, там червено. Няма и няма! Тръгваме на сляпо по едната пътека и пак стигаме до реката.
- Няма смисъл в това да я прекосяваме два пъти. Едва ли маршрутът минава тук – тъпо отбелязвам аз.
Тъпо, щото тази река я прецапвахме поне 10 пъти следващите няколко часа. При това се отказахме да събуваме обувки, да се гевезим с тинята по бреговете. Не си струваше просто. Тук правим първата си грешка. Поемаме по необозначена пътека, която изглежда прилично. То човек и като се жени, жена му изглежда прилично, обаче я я вижте 10 години по-късно… Мъдър съм, ама сега, пък акъл, дето идва отпосле, не ми го хвали! Катерим, бутайки. Тук-там караме. Слънцето почва да се вдига. Водата е на привършване. Вървим 7 километра в посока към нищото. Знаем, че сме сгрешили, ама как, мамка му, да се върнем? 15 километра нахалост. И тук случайността ни помага.
- Тихо! Диви свине! – шепне Ани.
Сочи някъде нагоре по склона и този път в гласа й няма и грам ентусиазъм. Намери си майстора! Мятаме се на колелата и правим образцово спускане – бързо, скоростно, технично. Животец, ей! След малко пак сме в изходна позиция. Тази река взех да я намразвам вече. Поне утоляваме жаждата си – лочим направо от нея..
- Тъпи, тъпи, тъпи! – крещи Ани и сочи маркировката върху някакъв камък.
Тази жена има неприятната склонност да обобщава. Що приказва за нас? От мен ако зависеше, щяхме да се реем някъде по така противния й асфалт, а вместо това съм някъде на майната си в компанията на дивите свине и нея. Всъщност, ако можех да избирам компанията си, щях да се върна радостно назад, викайки „гъци, гъци”, пък тя да си троши главата, като е толкова умна. Ама нали ми е приятелка, преглъщам тъпотата си и овчедушно подкарвам колелото си след нея.
Това как да е, но друго взе да ме притеснява – силите ми започват да се изчерпват. Все пак имам около 80 километра зад гърба си, от които 20 са по черно. Но 20 километра по черно с Анелия са си все едно един месец зверско каране с Моника. Поглеждам пред себе си русата й глава с надеждата и при нея да е така. Ами! Върти доволно педали, бърбори, дори имам подозрения, че се наслаждава и на убийственото слънце над главите ни. Добре, аз може да не съм издържлив колкото нея, но пък имам гордост в излишък. Ще си давам вид, че всичко е наред. Хубаво е като идея, ама изпълнението хич не ми се удава. Краката ми започват издайнически да се плетат, думите ми се заплитат в езика. Избирайте си приятелите, ей! По-далеч от морски пехотинци, маскирани като блондинки.
- Почивка! – крясвам бесен.
Тъкмо сме стигнали някаква полянка с пейки. Място, на което мога да векувам, особено в състоянието, до което ме е докарала. Сещам се за гордостта си и си докарвам твърд и, както си мисля, мъжествен израз на лицето.
- Няма да умираш, нали? – пита ме тя.
Не можеш да излъжеш морската пехота. Няма начин!
- Мисля днес да се въздържа, но добера ли се до Шумен, първата ми работа е да си намеря приятелка, която ще писка ужасено всеки път, когато си счупи нокътя – казвам аз.
Докато се опитвам да съчленя разпадналото ми се тяло, тя жизнерадостно търчи из поляната, сочейки някак тържествено различните пътеки. Вади някакви листа и започва да чете разказите на други мазохисти, минали през същата поляна. Всичко е добре, щом ми осигурява глътка въздух със забучен в устата фас. Те, мазохистите, видите ли, били стигнали тук, но ги дострашало да продължат по маркировката, защото пътят бил много обрасъл. Демек, ние не се плашим, ще минем точно по него.. Посъвзел се вече, аз заемам отново типичната за мен позиция тип „бийте ме, а аз ще се усмихвам”.
- Добре, Ани, както кажеш.
Що ли не ми подарят джърси с тази реплика.
Поемаме по маркировката. Кошмар! Къпини и трънки са превзели пътеката километри и километри напред. Стъпваш, те се впиват в глезените, а като направиш следващата крачка, зад гърба си оставяш парчета месо. В гърлото ми се надига жалостив хленч. Приятелката ми обаче крачи пред мен, не издава и звук. Чудя се защо не си обуе анцуга. Тя поне има такъв. Аз, както винаги, съм с веселите бермуди на цветя. По-късно разбирам, че го е направила от солидарност. Е, няма такъв човек! Сещам се за Гаджет, който в подобна ситуация с радост би ми събул гащите, за да ги обуе, а след това най-вероятно щеше да крачи пред мен и да ми се присмива. Все пак май съм намерил точната жена за приятел.
След малко нагазваме в море от коприва. На бой е почти колкото мен. Не че съм висок, направо съм тапа, ама си мисля, че подходящият размер за копривата е най-много педя, точно колкото за супа, което ме подсеща, че съм гладен, ама гладен, мамка му! Морската пехота не можеш обаче да занимаваш с такива прозаични действия. Няма смисъл да се спира. Посоката е една – напред и нагоре. Почивка, храна, отмора – непонятни неща за блондинката пред мен. Как ми се иска поне ентусиазмът й да поугасне малко.
- Няма маркировка! Свърши! Отново! – чувам я да казва.
Пожелах си го и стана. Само че когато нейният ентусиазъм спадне, трябваше да се досетя, че имайки предвид разликата в нивата ни, аз тотално ще се срина. И не ми казвайте, че няма причина за това. Намирам се на пичка си матерна, зад гърба ми море от коприва и тръни, пред мен е необозначената пътека, водата почти е свършила, а до мен – обезсърчен пехотинец. Пехотинецът може да има много недостатъци, но не мога да отрека, че е отличен психолог.
- Само не се спичай! Няма да ми се предаваш сега!
Толкова ли ми личи, бе? Наистина съм се предал. Има три-четири часа до мръкване. Ако не се измъкнем, май ще трябва да нощуваме на открито. Не се притеснявам за Ани. Сигурен съм, че такива като нея от ранно детство биват обучавани да удушават мечки-стръвници с голи ръце, ама как ми е жал за мене си, не е истина.
- Ето я! Намерих! Нова маркировка! – пак си е тя.
Толкова съм потънал, че дори и това не може да ме накара да изплувам. Някак вече ми опротивя и маркировката, и колелото, и гадната планина. Юрваме се по червения цвят, но ако досега се е разхождала (по нейните представи, разбира се, за мен си беше езда на предела на възможностите), сега вече гони и време, което ме поставя в неизгодната позиция на прясно изровен труп със случайно озовал се в ръцете му велосипед. Честно, вече ми се иска да мръкне. Предполагам, че поне когато спи, не върти педали, макар да не съм убеден на сто процента..
Спускане, качване, спускане, качване. Имам чувството, че са пуснали някакъв кьоркютук пиян планинар с кофичка червена боя в ръката, и оня, залитайки, е мацал ли, мацал. Стигаме някакво сечище. Ето тук пияният планинар явно се е уморил и е потънал в здравословен сън, защото маркировката отново свършва. Изобщо не ми пука вече. С Русата Амбиция не е така обаче. Много се дразни, когато не е по нейната. Чак не ми се вярва, но сякаш съзирам лека паника в очите й. Посочва някаква пътека, която би трябвало да ни изведе към Ришкия проход. Завъртаме по нея, пътьом прелитаме покрай хранилки за животни , обозначени с огромни цифри: „9”, „8”, „7”. Хрумва ми, че няма логика хранилка „1” да е курдисана в центъра на Риш, ама кой знае… Така и не стигнахме до нея. Още на 5-ти номер се озоваваме насред гола поляна, където пътеката свършва. „А сега да те видя, Ани!”, мисля си аз. Накъдето и да се обърнеш – планина. Няма начин, вече спираме с дивотиите и сядаме да почиваме. Тя не мисли така обаче. Явно школата за екстремално оцеляване, която без съмнение е завършила, след като е удушила първата си мечка, ги учат и на други номера. Поглежда мобилния си, оказва се, че има обхват и звъни на оператора си, за да го пита в коя клетка се намира. Препращат я на 112, а после и към ПСС. Служителят на ПСС обаче категорично отказва да признае, че съществува такава хижа – „Върбишки проход”. Всъщност, доколкото разбирам, той е против съществуването изобщо на Върбишка планина. Накрая, очарован от факта, че и двете са налице, изразява задоволството си, че сме живи и здрави. Абе какво да ви кажа – сюрреалистична картинка. Сякаш ПСС за взели някоя стаичка под наем, сложи ли са там някакъв търтей, който хрупа фъстъчки и порка бира пред празна карта, а звънне ли телефонът, оня сладур грабва флумастера и започва да нанася липсващите географски единици. Когато картата се попълни, така си представям нещата аз, ПСС ще се закрие. Кротко, като на идиоти, ни обяснява, че в такива ниски планини нямали техни хора., да сме питали камионите (каквото и да означава това), а накрая почти ни пожелава „лека нощ”.
Така, това е! Вече е ред и на морската пехота да свива знамена и да се прибира по спалните помещения. Дори си мисля да изпратя кутия с флумастери на ПСС.
- Сега, тръгваме по следите си. Докато се вижда, ще вървим по тях, а после можем да продължим да се движим поне до полунощ с фенера. Е, не! Уди Алън твърдеше, че Вселената не може да е безкрайна. „Мислете логично, все някъде трябва да свърши, да опре в нещо, стена ли ще е, що ли…” Георги Русев пък казваше, че бомбардировките през Втората световна война били по-рахат от барабаненето на Мамалев. „Бомбардират, бомбардират, па спрат! А при теб няма спиране бе, Гоше!” Кога, по дяволите, това русото ще се умори? Има ли Бог и кой му е разписал молбата за отпуск в неделя? Все фундаментални въпроси, пред които човечеството вдига в недоумение рамене. Качваме се на колелата, а аз саркастично започвам да си припявам едно любимо парче на Deep Purple – “You Keep On Moving”. Сарказмът обаче не е от най-силните страни на моята спътница. За какво й е? Нито печели състезания, нито върти педали. Толкова сме изпаднали, че се радваме на всяка локва. Пълним шишета и пием. По-дъхава и вкусна вода не съм вкусвал, честно!
Мръква се. Представям си как идиотът от ПСС си отваря поредната биричка, вдигнал крака върху бюрото с телефона, чичото от хижата замезва туршийка, забравил отдавна за нас, а ние бутаме колелата в лепкавата кал и търсим с фенера следите си. Стигаме разклон, на който те просто изчезват. Аз съм щастлив. Няма как, вече дори и Ани признава, че трябва да спрем. Просваме се до някакви нарязани дървета, а на мен ми хрумва гениалната мисъл да запаля огън. Най-накрая да поема и аз инициативата. Правя перфектна „индианска колибка” от сухи клонки, бучвам и листата с разказите на туристите, друго и не заслужават тези писания, само мътят главите на нормалните хора, паля запалка. Тази колибка явно съм я измазал с азбест. Така хубаво пуши, а така не ще да гори. Майната му! Било е и по-зле!
- Кога? – любопитства някакво ехидно гласче.
- Ами виж сега – подхващам спор със себе си, – всичко е въпрос на гледна точка. В края на краищата, замръкнал съм в Стара планина с блондинка.
- Хахаха! Само дето си замръкнал с грешната блондинка – злорадства оня.
Мамка му и гад! Абсолютно прав е. Няма пълно щастие. Един път да замъкна жена в гората и това да е Анелия. А не е като да няма мамещи алтернативи. Имаме си във велоклуба едни кльощави женички, дето не си представят колоезденето като един по-интересен начин да умреш. Поглеждам към Ани. Хм, и помен не е останал от коравото копеле, с което карах цял ден. Но който не я познава, може да се подведе. Има само едно по-страшно нещо от ентусиазираната Анелия и това е уплашената Анелия. Въздъхвам горко и се опитвам да направя тънкото си джърси на гънки. Кой знае защо си мисля, че така ще топли повече. Прегръщам плешките си и, както си мисля, прекарвам цялата нощ ококорен.
- Ама хъркаше снощи – казва ми Ани на сутринта.
- Глупости! Не съм мигнал! – възмущавам се аз.
- Да бе, да!
Наистина мисля така. Помня много добре, че крояхме с нея злостни планове под изцъклените звезди да прекараме някой, който много, ама много мразим по същия маршрут. Само дето не можахме да се сетим за никой, който да мразим чак толкова, а сега се оказва, че съм спал като пън. Не, ще си сменя приятелката само да се добера до Шумен.
Тръгваме още при първата бледа светлина, която се процежда през клоните на дърветата. Лутаме се, търсейки я следи от гуми, я маркировка. Нищо! Сещам се, че имам компас. Защо чак сега ли? Много просто – защото съм кръгъл идиот. Този компас обаче нещо не е на себе си. Упорито твърди, че още от вчера сме се движили на запад, а е ясно, че нашият маршрут е на изток. Не, повреден е. Абсолютно съм убеден, че там, соча с пръст изгряващото слънце, е запад. Мамка му! И слънцето се е бъгнало! Защо изгрява от запад?! Нещата започват да се изясняват. Първо, аз съм идиот, второ, Анелия не пада по-долу и трето, половината ден сме се движили към Емине, а другата половина към Ком.
И сега идва ред на уплашената Анелия да заяви:
- Никакво спиране! Нито за секунда! Ще се движим, докато се измъкнем.
Ето защо се плаша от уплашената Анелия, много по-зла е от ентузиазираната й посестрима. Гладен съм, пуши ми се, имам сили колкото на прегазен заек, но русото чудовище пред мен не разрешава никакво спиране. Чудя се дали е раждана от майка, или са я сглобили в някоя лаборатория. Търчи от дърво на дърво, понякога дори намира следи от маркировка, аз отдавана съм престанал да вярвам на глупавите червени ленти. Всъщност направо я мамя. Само чакам да изчезне в търсене на знаците и веднага се тръшвам на земята да бера душа.
- Намери ли? – крещи от гъсталака.
- Не, няма нищо – отговарям, лежейки.
Наближава 10 часа. Аз психически съм се подготвил за втора нощувка. Даже май взех да свиквам. Бих се чувствал идеално, само това русото да престане да ме юрка. Вярно, храната привършва, но хранилките за прасета са надолу. Онези кочани не изглеждаха много апетитни, ама не съм в положение да придирям. Маркировката изчезва за пореден път, но излизаме на някакво кръстовище от широки горски пътеки. Предлагам да се спуснем по едната. Не очаквайте от мен да искам да катеря другата. Кал, коловози, локви. Аз правя спускането на живота си. Събрал съм всичките си умения и рискувам максимално. По-късно Анелия ми казва, че се чудила какво толкова съм се мотал, предположила, че съм се пазил и съм бутал надолу. Абе, имаше нещо хубаво в тази жена, даже бях го написал някъде по-горе, но не мога вече да се сетя какво беше.
Я, наострям слух, това шум от автомобил ли е? Едва ли! Преди час категорично бях заявил, че чувам лай на куче, а Ани ме поправи, че било гугутка. Миражи! Тя кара около 200 метра напред. Изведнъж я виждам как хвърля „RAM”-а на земята и започва да прави диви подскоци с вдигнати ръце:
- Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!
И това го крещи най-добрата МТБ колоездачка в България.
Да, мамка му! Спасени сме! 22 часа кошмар в планината, а всичко приключва със спасителните крясъци „Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!” От мен да знаете, че всичко хубаво в колоезденето започва и свършва с този крясък, а гадното по средата, разни планини и камънаци, можете да си го спестите.

Запа
Този път ще бъда кратък, че още сменям гума. Пък и няма нужда от всяко каране да се прави летопис. С една дума – който не дойде, изтърва. Толтеки както винаги закъсня. Седях като някой идиот на стоянката, смучейки цигара от цигара, попържайки я, но как дойде само. По-прелестна от всякога. С половин кило ракия, мешана с мед. Еликсир! Пресипахме колкото можахме, а другото закопахме в един храст отстрани (не отивайте да ровите, след малко ще съм го прибрал). Потегляме в прекрасно настроение, а Дени, както добре я познавате, спира час по час да си оправи очилата, да намести каската, да изтупа някоя прашинка от облеклото си. Не е проблем, всяко спиране е повод за отпиване от медовината в раницата й. Ако зависи от мен, ще спираме даже по-често. Спираме и на орехите до Мараш, където аз като един истински кавалер трупам орех след орех пред жълтите и чепици, а тя ми казва, че сополът ми виси. Колко романтично. Минаваме и Салманово, предвидливо се запасяваме с водка, все пак медовината е на свършване. Оборот след оборот, глътка след глътка и вече сме в Златар. Медовината е на свършване, но водка дал Бог. Спускам към параклиса, честно казано предния път го бутах, но сега съм с гадже, не върви. Правя се, че това е детска игра за мен и криво-ляво стигам долу. Все едно всеки ден го правя. Това пък я кара да се доказва. Заема позиция и решава да спуска. Аз съм застанал на пейката, надигам водката, знам какво я очаква. Няма начин да стигне цяла, само камъни и чакъл. След малко колелото й почва да танцува, тя крещи и писка, а аз забърнал глава се хиля с пълен глас и залагам къде ще се изръси – вляво е дърво, вдясно кал. Жалко, сред врясъци и вопли се натриса в калта, един метър вляво и щях да съм къде-къде по впечатлен. Правим си снимка за спомен.

Аз съм по красивият. Провеждам и кратък, задължителен инструктаж, все пак я обучавам за победител. Нищо по-малко от второто място на следващото състезание няма да ни задоволи. Ето го и инструктажа:

Посещаваме и Златарския манастир, където пък една монахиня изскочи с най-злобните псувни, произнасяни от човешко същество. Ако я чуеше някой докер от Варненското пристанище, повярвайте ми, щеше да се изчерви до ушите. Оказа се, че сестра Не Се Сещам Името Й попържала плъховете, от които малките котета на манастира бягали в ужас. И се започна една. Раят, адът, дядо Николай, теологични спорове, историята на манастира. Тъкмо започнах да се пенявя и Дени ме дърпа за часовника. Явно не й е тема. Сестрата ни изпраща със заръка да се венчаем там, в манастира. Тъкмо тръгвам нервно да обяснявам, че никога не бих взел за жена момиче, което не може да спуска по черно и се сещам, че май съм се филмирал прекалено. За да си го върна, решавам да хлъзна Толтеки по лепкавата кал. Засилвам се и започвам да танцувам в блатото под мен, колелото ми заорава и буквално спира, натъпкано с кал. Кеф! Представям си какво ще й е на това малкото зад мен. „По треватаааа!!!”, дочувам бодър крясък. Дени прехвърчава чистичка и ухилена, а аз глупаво я гледам, затънал в калта. Мамка му!

Сещам се за Гаджет и прилагам изпитаната му тактика – започвам да хленча и мрънкам. Не може да се кара, колелото не върви, ужасно е. Малката се хваща и ми връчва чистичкото си колело, а тя яхва моята развалина. Оттук насетне е ясно – подигравам я колко е зле с карането, пъна Онтариото и й мятам съжалителни погледи – „Много си зле, скъпа. Те така се кара!”. Тя, милата, крета отзад, скрибуца, но изглежда щастлива, уморена и щастлива. В интерес на истината ми го върна. Малко преди Шумен намери отнякъде един пирон и сигурно е минала няколко пъти през него. Заслужавах го. Сега сменям гума, заради това бързам и няма да пиша много, ама другия път знам с кого ще карам – човекът с медовината. Пфуй, пак съм се разлял! Шаги едно време казваше, че нищо не мога да напиша кратко. Прав е бил.