okokorko
Гостуването на известните веселопедисти Запа и Спектора в Шкорпиловци, премина на два етапа – трийсет километра пешеходен поход през гората и по плажа и няколкочасово унищожаване на кифтета, пържоли и алкохоли.
Потеглихме през гората към село Самотино, където живее самотно само един човек.В дъбравата срещнахме и други свини:

Пристигнахме в селото и на стъпалата на кметството, бяхме тържествено посрещнати от цялата селска управа:

Запа оскверни селското гробище с алкохолния си дъх, а Спектора направи връзка с некви духове:

После с бърз марш на зиг-заг за заблуда на противника, се изтресохме на „Кара дере“:

Там разменихме 2 цигари за 2 литра вода с местните аборигени-рибари.Контактът с тях беше много труден за установяване, тъй като имаше сериозна езикова бариера.Бяха разменили вече 2 калкана за 2 литра водка и нищо не им се разбираше на аболкохолическия диалект.Освен това имаха за охрана някакво чудовище, наречено „Морски кривозъб“, което едва не ни изяде:

После се изкатерихме на поляната с чевермето, високо над „Карадере“.Чевермето си беше там, ама на него нямаше набучено нищо.. На Спектора му потекоха лигите като си представи цвъркащото агнешко със загоряла кожичка.
Поне си направихме снимки отвисоко:

Следващата спирка беше резерватът „Камчийски пясъци“, където си събрахме гигантски шишарки и морски дяволчета, докато не са ги наскубали курортистите.По-забележително беше неразгаданото послание, което някой беше оставил на една трънка:

После прескочихме до плажа на Шкорпиловци, където вече има оживление:

Последва ядене и пиене на терасата на бунгалото, а двойка синигери хранеха дечицата си на метър над главите ни:

zappa

Първи ден – магариите на Гаджет

Не бях карал с Гаджет на дълги разстояния, но си е емоция. Младежът е гледал някаква поредица по Дискавъри със стряскащото име „Оцеляващият” и явно е гледал сериозно. Още при първият ситен ръмеж се зае да оцелява. Някъде около Пчелник се съблече почти гол, напъха сухите си дрехи в раницата и започна да оцелява в нечовешките условие на ситен, приятен пролетен дъждец. След това заяви, че нямало да тръгне, докато асфалтът не изсъхнел и ме застопори в един селски супер, където всеки си взе енергийната напитка – кафе и водка. Магариите му продължиха и в Шкорпиловци, където вече сериозно окупирал портфейла ми се разкрещя: „Няма да ти плащам водката!” На основателният довод, че няма един лев в джоба, така че би му било трудно да го направи, се изрепчи отново: „Добре казано”. Трудният му път на оцеляване продължи и в условията на топла баня, гостоприемно осигурена от Ококорко – „Нямам кърпа! Каза ми мама да си взема. Майките трябва да се слушат, мамка му”. Явно на личния му герой от Дискавъри не му се е налагало да си взема топъл душ без кърпа. Чак такива безобразия не се случват по никоя географска ширина. Но иначе кара младежът, само да имаше как да си помъкне апартамента с удобствата на гръб, като един истински охлюв на колела, би покорил света.

Втори ден – пешеходен туризъм с Оги

Събуждане, миене на зъби, сутришна водка и отново на път. Целта е с. Самотино – село с един-единствен жител. Сигурно е имало време, когато е бил един, но любовта на дърти години не прощава. Залюбил се бай Неделчо с някаква баба от съседното село и сега пълновластният господар на селото е съпругата му. „Стига говори с тези хайлази. Хора без работа. Донеси 10 чувала”. И бай Неделчо прегърбен и скръбен хуква по задачи. На всичкото отгоре съседната къща се ремонтира усилено. „Ще става град”, кисело казва старецът и сигурно си припомня хубавите времена, когато любовта и „хайлазите” не са били и чували за с. Самотино. Поемаме към Карадере. Слънцето прежуря, водката е на километри разстояние, а Гаджет си припомня как се оцелява в суха местност – навиваш си една блуза около крака и газиш росната трева. С нищо не ми помага – росата е с отчайващо нисък алкохолен процент. В Карадере се запознаваме с местни рибари-бракониери, които требят калкана в размножителния им период. Така се бяха нашляпали с алкохол рано сутринта, че слюнките ми закапаха по масата. Всъщност какви бракониери са те? Колкото и лоши намерения да имаш, много трудно ще ги осъществиш кьоркютук пиян от сушата. Най-обикновени алкохолици, хубави хора. Връщаме се в базата и туризмът прави приятен завой към водка и шкембе на почти магазинни цени в една механа в Ново Оряхово. Сега вече мога да слушам и за оцеляване, и за роса, каквото щете. Ставам благ и любвеобилен. Колко малко му трябва на човек…

Трети ден – на гости при Бирка

Потеглям за Слънчев Бряг. Хубавото на нашия форум е, че е прострял пипала навсякъде, пръснал е ятаци по света и от теб се иска само да имаш желание да пътуваш. Размечтавам се за момента, когато ще си пия водката с YT някъде в Аризона, а колелото кротко ще почива до мен. За малко да изпусна – зървам така лелеяните проститутки, натокани и дружелюбни да ръсят чар до пътя. Зализвам перчем, оправям си сигналната жилетка и се ухилвам. Те ми махат. Ох, на батяяя! Метър след метър приближавам. Що не си седях да ги гледам от разстояние… Едната е черна като кюмюр, с огнено червена коса, а зъбите проблясват в златни отблясъци. Превключвам на тежка предавка, зъбчатките изтракват, натискам педалите и се втурвам надолу по баира. Чак толкова закъсал не съм. Ще си карам на злобарки. Пристигам в Слънчев Бряг и тук ме чака изненада – много е различно от Шкорпиловци. Някак ми напомня за Ориндж Каунти. Оглеждам се от глава до пети, въздъхвам и изръсвам чутовните 20 лева за ненужни нови маратонки. Вече бивам. Срещам се с Бирка – прегръдки, целувки и вече съм седнал на някакво приятно местенце, ресторантче с много зеленина. Мястото е приятно, но ценовата листа е рядко отблъскваща – 4 лева за 100 грама водка. Изроди! Е, сега да ми каже Гаджет как се оцелява в такава среда! Тук започна моралното ми падение. До края на престоя ми в Слънчев Бряг всичките ми сметки бяха поемани от Бирка, дори цигарите. На втория ден се озовах с дебитната й карта, ПИН кода, както и заръката да си купувам каквото харесвам от тузарския курорт. Най-лошото е, че ми хареса. Нямам извинение. Вечерта беше като по учебник – запой до 5 часа, отнякъде се появи и една мома, нейна приятелка, с която обсъждахме „Животът, Вселената и всичко останало”. Като знам децибелите на хъркането си, момичета бяха подобаващо наказани за интелектуалните ни изблици. Хак да им е. Спаха до 11 часа.

Четвърти ден – изтрезнявам…

Пети ден – Бургас

Нищо интересно – все още махмурлия поемам за Бургас. Имам чувството, че всички шофьори са излезли сутринта с единствената идея да прегазят първия колоездач когото видят. Тъй като не мярнах никой друг безумец предвижващ се по този начин по пътя Варна – Бургас, явно аз им бях на мушката. Не успяха, но по-екстремално каране не съм правил. Добирам се със сетни усилия до Бургас, купувам си една водка за из път и се сгушвам във вагона. Уморен съм, но Шумен е близо. Някой, май беше Гаджет, спомена, че в сряда заминаваме за Румъния. Да бе! Да не съм луд!!!

Оригинал

Анелия
Такааа, върнахме се с Инспектора живи и здрави, а това е най-важното!
Това беше едно страхотно изживяване, купонът беше максимален, карането трудно и теренът различен от това, на което съм свикнала. Все пак баирите са си баири и школовката на Запа пролича. Най-силна се оказах нагоре, а надолу ме задминаваха безстрашните мъже. Ама парен каша духа и по надолнищата бях на принципа „Стигни жив“. Нещата в хронология: в 6 часа натоварихме новозакупения багажник с колелата върху сапунерката и запрашихме в посока Стара Загора. Към 9:30 пристигнахме и се заехме да търсим старта: Аязмото. Объркахме се леко, но тръгнахме да караме след първата кола, натоварена с колело върху багажник и се озовахме на правилното място. Ето го и него:Такааа, върнахме се с Инспектора живи и здрави, а това е най-важното!
Това беше едно страхотно изживяване, купонът беше максимален, карането трудно и теренът различен от това, на което съм свикнала. Все пак баирите са си баири и школовката на Запа пролича. Най-силна се оказах нагоре, а надолу ме задминаваха безстрашните мъже. Ама парен каша духа и по надолнищата бях на принципа „Стигни жив“. Нещата в хронология: в 6 часа натоварихме новозакупения багажник с колелата върху сапунерката и запрашихме в посока Стара Загора. Към 9:30 пристигнахме и се заехме да търсим старта: Аязмото. Объркахме се леко, но тръгнахме да караме след първата кола, натоварена с колело върху багажник и се озовахме на правилното място. Ето го и него:

Регистрирахме се и ни раздадоха номера. Инспекторът получи Номер 1, а аз – номер 13, все хубави номера . Ето ни и цялото шуменско участие:

И стартът:

След 3 часа и 53 минути, доста добро време според мен, аз финиширам първия ден на хижа Морулей:

Организаторите хубаво изискаха от участниците каска и ръкавици, но ако бяха казали да си вземем шнорхели, щяха да ни направят по-голяма услуга. С други думи, теренът беше много мокър и с огромни локви. Аз като една изискана дама слизах от колелото и си го бутах, за да не се опръскам. Освен локви, по терена имаше много улеи и каманаци. Намираха се и ловци, но инциденти за щастие нямаше. Ето за какво трасе става въпрос:

Имаше и много красиви гледки, но нямаше време да снимам пък и не носех свестен апарат, тези снимки са от телефона ми и съм ги снимала докато почивам. Трасето беше с дължина 43 км. Като пристигнах ядох най-вкусния боб, хлаб и македонка през живота си Вечерта се събрахме в ресторанта на хижата на вечеря и биричка. На маса сме с нашите нови приятели от Варна: Тишо, Евгени и Марти.

На другия ден тръгнахме от хижата по различен от миналите години маршрут. Големи баири, голямо бутане, както и стръмни спускания. Радвам се, че не паднах някъде. По едно време се загубихме с една групичка хора, тъй като не видяхме скрита пътека в тревата и не разчетохме правилно маркировката. Това ни костваше спускане, а на връщане пак баир и малко бутане и около половин час загубено време. Теренът беше по-стръмен и труден, но 25 км (без губенето), минахме покрай много красиво място: Сребърно езеро, както и гледката от билото на връх Морулей си заслужаваше дори само те цялото пътуване. И разбира се, финалът:

Времето ми беше 2 часа и 48 минути, но както писах, изгубихме се и загубихме време…какво да се прави. Както вече знаете, взех първо място при жените. :B1.gif Е, малка подробност е, че нямаше други жени :A9.gif но да са дошли пък :G8.gif Догодина дано има някоя да ме стимулира, защото друго си е да имаш конкуренция . Организаторите все още не са публикували резултатите и крайното класиране в сайта, та не знам в общото класиране на кое място съм, но е някъде между 10-то и 15-то (тъй си мисля поне). Инспекторът е на 16-о място и също много добре се представи! Ето и награждаването:

Всичко свърши добре, имам много сладка награда, едни готини ръкавички за каране както и разни други. Медалът вече е подарен на моя син, който го заслужи напълно, все пак седя 2 дни без мама. При мъжете първи стана Тодор и заедно с неговия приятел (не му разбрах името) убиха всичко в мен като представа за каране. Казах им го и лично: но туй не е човешко тяхното! Над 60 км каране в пресечена месност за 3 часа и нещо общо двата дни. Това честно казано не знам как се постига, никога няма и да науча сигурно Да им е честито 1-во и 2-ро място при мъжете. Юношите и те се представиха доста добре, както и ветераните. Организаторите от вело-клуб Зарата към ТД Сърнена гора Стара Загора бяха свършили чудесна работа, всичко беше перфектно :B9.gif
Най-специални благодарности разбира се за моят технически екип: Хари. Поради няколко причини: 1. вързва ми се на акъла :N2.gif 2. закара ме до Стара Загора 3. даде ми колелото си 4. изми ми го след първия ден 5. след като се прибрахме смаза и пооправи двете колелета 6. най-вече за моралната подкрепа :L9.gif :L9.gif
Това е, живот и здраве, догодина пак може да се ходи, да се надяваме че ще има поне още един участник още: багажникът се държа здраво за колата и не изгубихме 2-те колелета, така че ще има място и за 3-то. Не пукнахме гуми (за разлика от вело-куб Крива спица, които бяха прекръстени на вело-клуб Спукана гума), нищо не се почупи. Запознахме се с хубави хора, всичките карат колелета.
Оригинал

Запа и Сладоледът – подкарахме байковете в ранно утро. Не чакахме никого, защото си познавахме виртуалните дружки добре. Бързо стигнахме до Мараш, където разпитахме за местен мастит журналист. Никой не познаваше такъв. Сори, брато. Продължихме към Салманово, но там арийската кръв на дружката ми проговори и тя категорично отказа да отседне в среда, където има толкова замърсена кръв. В Радко Димитриево се оказа, че алкохолиците спят до 12 и тогава им отваряло и заведението. За сметка на това бяхме запознати от местните с най-забележителното – работещият климатик в магазинчето. Ако отидете, затваряйте вратата – това е най-краткият път, за да им спечелите сърцата от раз. Дибич ни предложи най-вкусната шкембе чорба. А километражът или беше развален, или такива къси разстояния са далеч от професионализма ни. Какво са 42км? Следващата седмица – Преслав.

Оригинал

Автор: Zappa
Първи ден – ентусиаст (Шумен – Елена 150 км.)

Потеглям. Морето ми е до колене и педалите сякаш сами се въртят. Някак естествено изникна и саундтрака на пътешествието.
В моя вариант обаче звучи като “Уа уаа, уа уаа”. И така – дера си се аз и въртя педалите. В Търговище ме поемат откачалките Виктор и Данчо и продължаваме. “Уа уаа, уа уаа”. За последен път карам с тези ненормалници. Щадейки си силите, техните и моите, за 100 километра успяха да ми докарат първата депресия. Случи се на един безконечен баир. Данчо си бърбори до мен, аз се боря за глътка въздух, а Виктор е отпрашил далеч напред. По едно време го гледам да се спуска с шеметна бързина около половин километър напред. Свърши се, викам си. Там е раят, ще вея коси. Вземам завоя и какво – 10% наклон. Нагоре обаче. Първа депресия. Прощавам им единствено защото ми дадоха маршрут. И то какъв!!! Само Стара планина, никакви коли. Изпращат ме почти до Елена и продължавам сам. „Уа уаа, уа уаа”. Километър преди Елена заваля град. Като коизичка се метнах в рядката кал отстрани под някакви рехави борчета. Псувам и се давя. 10 минути по-късно всичко свърши но моето “уа, уаа” звучи доста минорно. Спускам се и диря място за нощувка. Насреща ми е “Старият дъб” – класно заведение за тузари и чужденци. Както се оказа, става и за закъсали колоездачи. Нали знаете кой ще ви спаси, ако ви дебне бялата смърт? Куче санбернар с люлееща се бъчвичка коняк на врата. Винаги ме е очаровала тази легенда. Не съм се предал на бялата смърт, не виждам и санбернар, но виждам коняк. Поръчвам си една чаша до ръбчето. Помага, да знаете. А собственикът пърха около мен, радва ми се. Разказва ми за някакъв 78-годишен холандец, който минал на колело през Елена миналата година. Предлага ми и място за бивак. Това беше първата ми нощ – студена, мокра, самотна. Дежа ву, Сопот. Наръбвам едно парче Македонка, опитвам пищовчето с водка и умирам. Събуждам се, поглеждам си часовника – 3 сутринта. До мен се валя кално парче наденица и наченатата водка. Захапвам я с ръмжене, лоча от водката и пак умирам. Стууууд! Пробвах да се свия в поза “остарял ембрион”, но не помага. Честно, ако имах физиологична възможност, щях да си завра главата в задника – само и само да се стопля.

Втори ден – отрезвяване (Елена – Априлци 140 км.)

Събуждам се с мисълта да отпера един шамар на идиота измислил тази дивотия. Сещам се, че съм аз. Въздъхвам горко, стягам си багажа и се мятам на колелото. Минавам покрай язовир Йовковци. Снимам. Снимка естествено няма. И този апарат като предишния проявява упоритост и работи когато и както реши, има и собствено мнение за колорита на пейзажа около мен. Около 70-ия километър решавам, че все пак ще се справя. Дори запявам – „Уа, уаа, уа, уаа”. Наивник. Ако знаех какъв ден ми предстои, щях да хвърля колелото в язовира и с бодра крачка на турист-пешак да се отправя към най-близката гара. Вечерта минавам през с. Стоките. Приказно място. Решавам да си опъна палатката на р. Негойчевица.

Някакво скаутско гласче обаче ми нашепва, че не е добра идея и продължавам. Пред всяка къщичка селяните са си направили масичка и столчета. Курдисвам се аз на едно такова място и почвам безгрижно да блея. Точно навреме, за да се появи моят фотограф. Зададе се в компанията на домашните си любимци.
Връчвам му фотоапарата и той ми прави потресаваща снимка. Това тук съм аз, усмихнат, със сигналната жилетка, така както ме е видял фотоапаратът ми естествено.
Започва да мръква. Кретам мах след мах към някакво селище с гръмкото име Априлци. Почти по тъмно пристигам.
Толкова съм скапан, че влизайки в местния супермаркет, следван от киселата продавачка, в един момент осъзнавам, че нещо не е съвсем в ред. Много странно е подреден този магазин. Някак всичко е по-близо от нормалното. Вдигам очи и виждам бясната продавачка насреща си, която ми обяснява като на дете идиотче: „Аз седя там, зад щанда, а Вие сте тук, от тази страна, като клиент”. Извинявам се, казвам, че съм сдухан от път, сякаш не си личи. Купувам си дежурната водка и поемам към близката поляна. А там е, както вече всички знаете – мокро, студено и самотно.

Трети ден – депресия (Елена – Правец 160км.)

Събуждам се с едно плахо „уа, уааа”. Все още не знам, че ми предстои най-кошмарният ден от пътуването. Спускам се по река Видима. Лоша идея. Поне е лоша в 7 часа сутринта. Такъв студ е, че усещам как сополите ми залепват зад ушите, а спирайки установявам, че пръстите ми, дори изхлузвайки ги от кормилото, остават сключени в позиция удобна за непристойни действия. Около обяд, вляво от пътя виждам паметна плоча.

Сядам до нея за почивка. По-късно разбрах от местните жители, че тук бил заловен Захари Стоянов. Спирам и в Шипково. Купувам си дежурната водка и провеждам прелюбопитен разговор с някакъв достолепен, строг старец:
- Къде бе, момче?
- Към Рибарица – плахо отговарям.
- Ти имаш ли акъл, бе? Дотам са 40 км.
- А няма ли друго селище по тези 40 км? – питам аз.
- Че кой ще живее в планината?
- Хора живеят навсякъде – философски обобщавам аз.
- Да бе! Живеят те… На Васильов връх.
- Какъв връх? – сепвам се аз.
- Този, дето си тръгнал да го качваш.
- Никакъв връх не искам да качвам – хленча насреща му. – Искам да карам колело.
- Толкоз’ ти е акълът. Ще го помниш този баир цял живот, да знаеш.
Прав беше, ще го помня. 15 километра изкачване, 1500 метра надморска височина. Точно по средата на нищото задната спирачка се счупи.Наложи се да мина ускорен курс по устройството й от типа „неволята учи” и настроението ми се срива до смайващи низини. Още не знаех, че най-лошото предстои. Хубавото на баирите е, че след всяко „нагоре” следва дълго „надолу”. Поне 20 км. Спускане, косите ми се вееха, крещях като луд – най-дългото спускане през живота ми. Преодолял Васильов връх си казвам, че имам сили за още едно предизвикателство – с. Ямна. Лоша идея, ама от най-лошите, които са ме спохождали. Този баир направо беше безобразен. Въртиш на най-лека предавка, а всеки следващ завой сякаш повдига като с крик пътя нагоре.Стигнах дотам, че се зарекох, ако след 100 метра не се появи селото да си хвърля колелото и да си замина. Е, появи се.
И кой идиот, питам ви, е нарекъл село, което е на върха Ямна? Стръмно спускане и нов кошмар. Шляп, шляп, шляп. Който е карал колело познава този страшен звук – спукана гума. Започна се борбата. Аз с гумата, тя с мен. Водих борбата стръвно, с променлив успех, но накрая се предадох. Има една книга на Куелю – „Край река Пиедра седнах и заплаках”. Е, на корицата сигурно има моя снимка от този следобед. Тъкмо се бях отказал и някакъв грозен, малък фиат заора до мен, а отвътре изскочи, не, излетя Пешо Горския. Че това е той аз разбрах за около една минута. Време достатъчно, за да ми разкаже всичко за себе си, както и бъдещите си плановe за около петилетка напред. Този човек говореше с около 10 000 думи в минута. Все едно някой го беше пренавил, или пък се бе нагълтал с една шепа амфетамини, знам ли…
- Мятай го отзад, хайде!
Нямам сили да се противя. Изчерпан съм. Потегляме за Етрополе, но изведнъж кресва:
- Чакай да ти покажа нещо интересно. И със свирене на гуми кривва в гората.Все ми е тая вече. Не ми пука от нищо, прежалил съм се.
- Ето го – пеняви се след малко – Етрополския манастир!
Разминало ми се е значи. Чак не мога да повярвам.Запознава ме с местния поп. Някой си Емо. 20 минути по-късно и около 150 страници машинописен текст в устата на моя нов герой Пешо Амфито потегляме. Потегляме, ама друг път! Кюф, кюф, кюф. Не пали.И тук настана пълната лудница. Представете си следната картинка: Пешо, бълващ водопад от думи и напътствия, аз до него – със сигналната жилетка, каската на главата и изражение на аутист трето поколение държа колелото за задната гума. Самото то е сурнато наполовина на асфалта, а попът на Етрополския манастир с пуфтене бута целия цирк. Костурица би ни завидял. Денят е свършил, навън е тъмно. Пешо ми предлага да спя в тях. Да бе! Не съм толкова луд. Представям си как бълнува неуморно цяла нощ и тактично отклонявам предложението. Той не се обижда. Стоварва ме на някакъв връх и се стопява в тъмнината, по-скоро речта му заглъхва в далечината. И къде съм? Някаква гора, мрак и път надолу. Депресиращо. Яхам колелото и се спускам. Около 9 и нещо се белва някаква табела. Правец. Нямам сили. Опъвам си палатката на 100 метра от нея на някакво конско пасище. Навивам си часовника за 5 часа сутринта, нямам намерение да ме стъпче някой ранобуден кон, и тъжно залочвам водката си.

Четвърти ден – на куц крак до София (160 км.)

Днес трябва да стигна каквото и да ми струва! А следващия път ще внимавам какви цели си поставям във форума, ама много ще внимавам. Въртя унило из някакви селца. Хората ми се радват, махат ми и се хилят. Сигурно са толкова щастливи, защото не са на мое място. Мярва ми се табела – „София – 100″ . Ха, то не останало! Натискам по-яко педалите и се чува „хряс”. Този път не е колелото. Аз съм. Нещо става със сухожилието на левия ми крак. Мамка му, боли! Започвам да карам само с десния, левия го оставям да виси върху педала. По някое време откривам, че мога да карам и с него, но само ако използвам петата. И така с лява пета, неестествено клатушкайки се на седалката, километър след километър, минавам и Искърското дефиле. Късно следобед зървам зад един завой нещо голямо и задимено – София. Стигнах! Стигнах, ама друг път. Още три часа каране в кошмарни зaдръстрвания, докато се озовах до Илиенци. Там заразпитвах как да стигна до „Лагера”. „ С колело? Абсурд!!!”. Трябвало да се прекоси цяла София. Нямало да се оправя. Трима човека ми го казват. Накрая забелязвам един клатушкащ се пияница. Това е моят човек, викам си.
- Слушай сега, много е лесно – казва той. При което, ако искате вярвайте, наплюнчи пръсата си, стовари се на колене до светофара и започна да чертае схема в прахта. После, разбира се, повтори маршрута, изпита ме, кимна доволно и се отдалечи клатушкайки се. Обяснението беше толкова точно, че само след половин час се озовах в крайната точка на пътуването си.
А там – нова изненада.Моят приятел Симо, човекът при когото отивах, заминавал за Брюксел. Но Ирина, годеницата му, била в тях. Пояснявам – Ирина е сценограф, човек на изкуството, сноб, има-няма 40 килограма. За какво ми е Симо… Следващите два дена прекарах в море от водка и безкрайни спорове по малките часове на нощта за де що книга имаше в библиотеката й. Прекрасен финал на пътешествието ми. Заслужавах го.

Оригинал