Re: Колопоходи есен-зима 2010
Публикувано на: 29 яну 2011 16:41
От: Анелия
Посвещава се на ТК, за да се докосне малко до магията на снежното каране
Уикендът дойде, както обикновено, когато съм в града, съм обявила час и място за среща да караме. Още по предварителни проучвания предусещам, че ще съм сама. Няма нищо, свикнала съм. Отивам все пак в уговорения час на пожарната, там няма грам колоездач да тръпне в очакване за каране. Ммм, предвкусвам хубаво каране. Отпред е само продавачът на крайъгълното магазинче „Станка”. Ей, не му знам името на този човек, от колко години се събираме пред семейния им магазин, говорим си, а за името не съм го питала. Иначе е от „нашите”, спортист, футболист.
Още от къщи си мисля да си купя прехваленото „Монстър Енърджи”, вече и в България. Нали байкърите само такова лочат, а и в бб-тийм го обсъждат, трябва да съм в час с модата. Димитър Михайлов (за неосведомените: основател на бб-тийм) коментира за огромното количество захар, което има в черната кутийка със зелен надпис. Няма да се пие обикновено Енърджи, ще се пие Lo carb. Да не съм луда да вкарам толкова захар в себе си. Купувам аз напитката и лафя с продавача. „Хубава ли е?”-питам го. „Страхотна, страхотна, и половин литър!” Естествено, няма да ми каже, че е гадна, я! Нали я продава. Отварям кенчето и отпивам. Ммм, наистина е вкусно. Не е като другите енергийни гадости. Вкусно, вкусно, колко да е вкусно – колкото безалкохолно „Ябълка” от 80 ст. за 2 литра. Е да ама този половин литър дето ми до хвалят за мен си е недостатък. Как ще изгълтам 500 мл и ще тръгна да карам…Пих, пих, то не свършва. Слагам остатъка в кошничката на колелото на мястото на единия липсващ бидон. Като изкача дългия баир, ще отида до Информацията, едно от местата на платото с кошчета, ще довърша течността и ще изхвърля там тенекията. Речено, сторено.
Тръгвам да карам по дългия баир, но нещо не усещам енергията на чудовището. Само чудовищно мощни оригни напират в мен (ще ме извинявате за откровението) и тъй като съм сама, давам им воля. Представям си се как съм в дискотечка, облякла съм си къса поличка, грим, прическа, токчета…абе истинска пичка. Поръчвам си водчица и Монстър-а и… се започват оригванията. Ама излагация. Така, обаче не съм на дискотечка, а на баир и колелото ми върви тегаво, защото течността тежи в стомаха ми. Кой е измислил да се пият такива чудесии преди каране? Някой не много умен явно. Щях да спускам Мечката, но нали трябва да стигна първо Информацията, за да се отърва от боклука. Стигнах, пих, изхвърлих и продължих по „черно”, което в момента е бяло: реших да видя как са пътечките зад Паметник „Създатели на българската държава”. Отъпкани са от пешеходците, но те оставили толкова рошави стъпки, че колелото почти не върви, на равното карам на малка плоча и пулсът ми минава 150. Няма да я бъде тая. Излизам пак на асфалта и от там към Мечката. Надолу е забава. Този път за вдигане на нивото на трудност, не си смъквам седалката, както направих вчера. Мечката е най-популярните трасета за надолу в Шумен. Типично XC спускане, има си виражчета, камъчета, а зимата със снега и оголените заледени камъчета правят пътеката доста по-интересна. Тъй като пътеката се ползва и от туристи, гледам да внимавам. Я, същия чичо го видях и вчера, когато пак спусках Мечката, а той пак я качваше. Какво ли си мислят пешеходците като ме гледат…сигурно някакви диагнози им се въртят в главите. Слизам долу, накрая имам възможност да си видя пулсомера, я!140 на спускане! Така беше и вчера, когато спусках Орбита (мое любимо качване, но не и в сняг) Интересно, интересно…Спусканията по „бяло” разнообразяват определено каранията ми и ме изпотяват не само нагоре, ами и надолу.
Хайде сега съм долу, ами време е за нагоре, отново поемам по дългия и уж скучен баир, но в снега и той си има предизвикателство. Този път пулсът ми е леко по-висок, може би съм загряла достатъчно, може би и кофеинът в Монстъра започна да действа. Доволна съм. На края на баира хапвам бананче за подкрепление и продължавам да карам по равния панорамен път с настроение и си правя планове къде да продължи маршрута ми. Това е предимството да караш сам: не се налага да съобразяваш скоростта си или маршрута с другите, гледаш си собствения кеф. Вчера пуснах Орбита, оня ден също, малко ми е омръзнала. Я да видя как са „Шишарките”. Това е спускането, което беше включено в трасето на шуменското състезание. Когато наближавам телевизионната кула, следите от коли вече свършват и остават единствено следите от малките лапички на някакви дребни животинки. Вероятно зайци. Минавам покрай оградата на ТВ кула и очаквам Боби да ме залае. Хм, подозрително тихо е. Може би му е студено и се крие някъде. Изведнъж „Хар! Хар! Хар!” Охх, че ме уплаши бе, Боби! Уж те очаквах, а пак ми вдигна пулса. Добре, че Боби е зад оградата и не може да ме стигне. Продължавам по равничко в снега, упътила съм се към спускането на „бяло”. Очаквам да видя хора от махалата, които събират паднали дървета на самоделни колички и ги носят в къщите си, за да се топлят. Същите тези хора са влачили дърветата и са направили заледена пътека, в чиито улей се спускам за по-интересно. Ето ги и тях: двама души мъкнат завързани с въжета дървета и са заели тясната пътека. Аз намалявам скоростта, те ме виждат, единия успява да си дръпне дървото, другия ми сочи линия отстрани, където мога да заобиколя неговото дърво и ми вика „Внимавай, внимавай!” Загрижени хора. ”Мерси, бате!” си мисля аз, но не го казвам, защото вече съм се изстреляла надолу, защото наклонът става малко по-сериозен. Продължавам да карам в заледения улей, а завоите му следват естествените завои на природната пътека. Виражи също не липсват и се възползвам, където мога. Ехх, че хубаво! Не продължих по стръмния сингъл трак към местността Кьошковете, ами завих наляво, за да изляза на вилната зона над моя квартал, откъдето има отново асфалтов път за нагоре. Смятам днес да направя 3 качвания, въпреки че вече усещам глад.
Пътят нагоре е слънчев и дори изсъхнал. Ама че скука, определено няма да го спускам, все пак днес съм решила да разнообразявам, както вече споменах. Предвиждам спускането да ми е отново „по бяло” по една пътечка, която малко от колоездачите ползват, но аз я харесвам много. Мотористите минават наблизо, но няма да ползвам тяхната пътечка, защото по едно време става много тясна и както има сняг, току-виж съм се отъркаляла в близко-намиращите се пещери. Не стигам чак до ТВ кула, а свивам вляво в борова горичка. Спускането пак започва с отъпкана от хора пътечка, но скоро човешките следи свършват. Пак само заешки лапички. Всичко това в изкуствена борова гора. Много хубаво усещане да стъпваш на девствен сняг, никой не е минавал преди теб. Надвисналите борови клони са натежали от сняг и когато ги закача, част от този сняг ми се изтърсва върху якето и каската, а друга част ми пълни наколенките и застава между тях и коленете ми и след малко ще се стопи и ще ми намокри краката. Малко по-рано спирах да си ги отърсвам, но вече съм доста близо до края на карането, няма да спирам за такива неща. Надолу, надолу, завои, равно, пак надолу. Снегът продължава да е неутъпкан, а боровете да си правят шега с мен като ми ръсят свежо от белия сняг. Ехх, жалко, свършва, чувам шум от коли, наближила съм асфалта пак. И изведнъж виждам 3 сърнички! Закрещявам на ум „Сърнички! Сърнички!” Много се зарадвах като ги видях, не знам защо. Толкова грациозно бягаха, много красиви! Когато ги видях, тогава реших да опиша днешното си хубаво каране. Тръгнах надолу по асфалта, но реших да не завършвам така безславно байкаризма си в локвите, а след един завой само свърнах до мантинелата и рискувах омърляне в кал, но не исках да ме духа вятъра на асфалта.
Спусках се по „черно-бяло” между вилите. Отново се оказах права, понеже мястото е вече в ниското, имаше размразени и оголени места. Аз обаче избягвах калта като се движех отстрани в снега. Имаше коловози, камъни, издутини, още сняг, още лед. Избирах си пътя и колелото ме слушаше накъде да завива. Тъкмо си мислех колко съм задобряла на техника и как днес не съм падала, въпреки множеството възможности, които ми се отдадоха. Обаче нали знаете онази теория, че когато си помислиш за нещо и го провокираш. Аз, не че й вярвам много, но в този случай направо съм склонна да й повярвам. Веднага като си помислих „падане” и вече бях на земята. Ехх, как щях да се хваля в този разказ, че не съм паднала нито веднъж днес. Нищо, следващия път.
Още няколкостотин метра и съм у дома, продължавам да карам смело, нищо че току-що съм се изтърсила. Прибирам се на топло, където ме чакат печка, чаша топло мляко и празен Word-овски документ. Я, вече не е празен.
