Блог архив

Еретично есе

zappa

Врекохме се в Бог – най-жестокият, най-себичният от всички. Възневидял нас и кръста си, той ни го завеща. Но не дарявайки ни спасение, а болка; и я нарече на всеки от нас…И даде ни личния, поименен ад, носим го на гърдите си. Сигурно се смее, нали сме неговите шутове! Имаме много възможности – можем да изгаряме в любов, можем да разперваме ръце на кръста на ревността, подари ни и ужаса на безсмъртието. Какво повече – стремейки се към него, ние губим радостта от съществуването си. Навярно гениално (със сигурност), той ни показа и изход – има го…Колко ли ерес и смелост е нужна обаче за него? И колко иронично, направо саркастично – забрани ни го, защото е Бог, защото не ни разрешава да откачим гвоздеите от кръста си, защото той ни вмени нашата си вина, увисвайки на Голгота. Това не е моят Бог, това не е моето спасение. Разпънат на личния си кошмар, аз познах Луцифер, обикнах го, научих името му. Разбрах – имам право на избор, проклет съм със свобода.

…От един пиян атеист.

No soup for you!

- Шишенцето е само 200 грама – изкрещя Заппа след като за пореден път видя съобщението „No soup for you!“. – Не отновоооооооооооо…
Sorry, you’ve been banned from this chat. Please contact the owner of the site you were chatting on; perhaps they will find it in their gracious heart to let you back on. Until then… goodbye, farewell, auf Wiedersehen, adieu.


Годината беше 2010-та, а лятото беше толкова горещо, колкото беше и през далечната 2008-ма когато започна враждата. Клуба на младите алкохолици тъкмо беше спретнал пореден номер на скаутите. Запа с усмивка си спомни физиономиите им когато осъмнаха с листенца нарисувани със спрей на палатките си. Зелената емблема на младите алкохолици, ползвана и от известна марка водка, беше изтипосана на всичките палатки, които бяха от по 1500 лева всяка! Спомените за кратко оправиха настроението му, но черния екран на чата го върна към реалността. „Спомените топлят до време“ както се казваше в една реклама. Преди една година Добо спретна перестройка във форума, Шу-то изчезна (очевидци твърдяха, че са го виждали да блъска по стъклото на багажника на служебните автомобили от „Време за вода“ ООД, в опити да избяга), а Запа и неговите млади алкохолици трябваше да започнат партизанска война.
Всичко започна с едновременното сформиране на „Скаутите на Добо“ и „Младите алкохолици на Запа“. Конкурентните организации нямаха скрупули. Ползваха двойни агенти, компромати и всякакви подмолни средства. Напрежението ескалира с изиграването на мач между тях през есента на 2008ма. Мачът се игра на изкуствено осветление, осигурено от Tinvall, а резултата никой не разбра, тъй като съдията беше сред първите откарани с чакащите до терена линейки. Едновременно беше получил удар по кокалчетата, изплющаване зад врата, стрела в прасеца и забито шишенце от Мери Джейн в задния двор. Санитарите го изнесоха секунди преди един от скаутите да запали огън с подръчни средства в косата му. После настана такова меле, че не е за разправяне. Като доказателство за събитията остана само една снимка, на която се виждаше гледащия страшно Леонартис, стиснал ръката на двоен агент Tolito, в опит за граждански арест.

Галерия към Форумът на Шумен

После дойдоха тежки дни, Шу-то мина в нелегалност, но скаутите го намериха ориентирайки се само с компас и лупа, предадоха го на своя клубен водач, който го подложи на жесток разпит в новопостроената си резиденция Осмоза.
Дааа, тежки времена настанаха, помисли си Запа и затвори нетбука. Беше време да смени позицията. Откакто скаутите се сдобиха с далекообхватен алкохолен детектор дружината му се местеше на всеки четири часа, за да не бъде прихваната. Половин час по-късно Запа вече беше в поредната тайна пещера, която не бяха ползвали скоро и следователно трябваше да е сигурна. Той включи лаптопа, смени айпито и се логна анонимно. Регистрира си нов акаунт и потри ръце. Дори не разбра колко фатална грешка е допуснал когато си избра за подпис „720 дни без цигарен дим“. Когато му замириса на боб и леща разбра, че всичко е свършило. Надникна от входа на пещерата и се ужаси от гледката. Около Нереза се търкаляха куп бутилки, а той спеше вместо да патрулира. Адмирала се виждаше в далечината, вързан с шестнадесетичен възел за едно дърво. До него брадат мъж ръкомахаше активно и даваше указания за строежа на обсадните съоръжения. Запа се прибра в пещерата за да подготви младите си алкохолици за последен отпор. Някъде наблизо стоеше Леонартис, готов да предава на живо, веднага щом стане интересно.

Някакъв колопоход

Запа
Този път ще бъда кратък, че още сменям гума. Пък и няма нужда от всяко каране да се прави летопис. С една дума – който не дойде, изтърва. Толтеки както винаги закъсня. Седях като някой идиот на стоянката, смучейки цигара от цигара, попържайки я, но как дойде само. По-прелестна от всякога. С половин кило ракия, мешана с мед. Еликсир! Пресипахме колкото можахме, а другото закопахме в един храст отстрани (не отивайте да ровите, след малко ще съм го прибрал). Потегляме в прекрасно настроение, а Дени, както добре я познавате, спира час по час да си оправи очилата, да намести каската, да изтупа някоя прашинка от облеклото си. Не е проблем, всяко спиране е повод за отпиване от медовината в раницата й. Ако зависи от мен, ще спираме даже по-често. Спираме и на орехите до Мараш, където аз като един истински кавалер трупам орех след орех пред жълтите и чепици, а тя ми казва, че сополът ми виси. Колко романтично. Минаваме и Салманово, предвидливо се запасяваме с водка, все пак медовината е на свършване. Оборот след оборот, глътка след глътка и вече сме в Златар. Медовината е на свършване, но водка дал Бог. Спускам към параклиса, честно казано предния път го бутах, но сега съм с гадже, не върви. Правя се, че това е детска игра за мен и криво-ляво стигам долу. Все едно всеки ден го правя. Това пък я кара да се доказва. Заема позиция и решава да спуска. Аз съм застанал на пейката, надигам водката, знам какво я очаква. Няма начин да стигне цяла, само камъни и чакъл. След малко колелото й почва да танцува, тя крещи и писка, а аз забърнал глава се хиля с пълен глас и залагам къде ще се изръси – вляво е дърво, вдясно кал. Жалко, сред врясъци и вопли се натриса в калта, един метър вляво и щях да съм къде-къде по впечатлен. Правим си снимка за спомен.
Free image hosting powered by PostImage.org
Аз съм по красивият. Провеждам и кратък, задължителен инструктаж, все пак я обучавам за победител. Нищо по-малко от второто място на следващото състезание няма да ни задоволи. Ето го и инструктажа:
Free image hosting powered by PostImage.org
Посещаваме и Златарския манастир, където пък една монахиня изскочи с най-злобните псувни, произнасяни от човешко същество. Ако я чуеше някой докер от Варненското пристанище, повярвайте ми, щеше да се изчерви до ушите. Оказа се, че сестра Не Се Сещам Името Й попържала плъховете, от които малките котета на манастира бягали в ужас. И се започна една. Раят, адът, дядо Николай, теологични спорове, историята на манастира. Тъкмо започнах да се пенявя и Дени ме дърпа за часовника. Явно не й е тема. Сестрата ни изпраща със заръка да се венчаем там, в манастира. Тъкмо тръгвам нервно да обяснявам, че никога не бих взел за жена момиче, което не може да спуска по черно и се сещам, че май съм се филмирал прекалено. За да си го върна, решавам да хлъзна Толтеки по лепкавата кал. Засилвам се и започвам да танцувам в блатото под мен, колелото ми заорава и буквално спира, натъпкано с кал. Кеф! Представям си какво ще й е на това малкото зад мен. „По треватаааа!!!”, дочувам бодър крясък. Дени прехвърчава чистичка и ухилена, а аз глупаво я гледам, затънал в калта. Мамка му!
Free image hosting powered by PostImage.org
Сещам се за Гаджет и прилагам изпитаната му тактика – започвам да хленча и мрънкам. Не може да се кара, колелото не върви, ужасно е. Малката се хваща и ми връчва чистичкото си колело, а тя яхва моята развалина. Оттук насетне е ясно – подигравам я колко е зле с карането, пъна Онтариото и й мятам съжалителни погледи – „Много си зле, скъпа. Те така се кара!”. Тя, милата, крета отзад, скрибуца, но изглежда щастлива, уморена и щастлива. В интерес на истината ми го върна. Малко преди Шумен намери отнякъде един пирон и сигурно е минала няколко пъти през него. Заслужавах го. Сега сменям гума, заради това бързам и няма да пиша много, ама другия път знам с кого ще карам – човекът с медовината. Пфуй, пак съм се разлял! Шаги едно време казваше, че нищо не мога да напиша кратко. Прав е бил.

Колопоход до Варна

Дзърррр! Какво му става на будилника! Не съм на работа днес, пиянствал съм на воля снощи. Последното, което си спомням са бодряшките крясъци на чичо Мичо: „Още една водка, Запа?“, „Да, защо не!“ Шляп, шляп. Чувам мигането си, главата ми е като изтръпнал крак. Варна е далеч. Варна. ВАРНА. Това беше. Днес трябва да връткаме до Варна, мисъл, която ме кара да потръпна от отвращение. Заравям се още по-дълбоко в чаршафите. Нищо не може да ме измъкне от кревата. Почти нищо. Сещам се за задника на tolteki – задник, резултат на хиляди години еволюция, задник, чакащ ме на спирката, опнал клинчето, задник, по-известен от собственичката си.

Познавате ме – дупевед съм по природа. Скоквам енергично. Стаята залита, върти се. Миене на зъби, дали да не ударя едно на крак? Няма време. Вече съм тръгнал, когато се сещам, че въпросното дупе най-вероятно сега се обръща под завивките у тях си. Нали се отказа да идва. Не дупето, tolteki. Мамка му, дано няма никой на стоянката, макар да се съмнявам много. Като имам предвид как настоятелно ги увещавах да дойдат с мен към Варна, все някой идиот ще съм прилъгал. Ей го – norfildor. Е, не е идиот, ама със сигурност не е и съвсем в ред, щом представата му за приятно прекарване в неделните утрини включва колопоход за Варна в компанията на мистър Махмурлук. Пия една ледена Каменица с надеждата отнякъде да се появи оня търмък Гаджет, поне ще имам възможност да си почивам по пътя, че този младеж, дето се е кукнал до мен, върти, не се шегува. Няма Гаджет, няма го и дупето на tolteki. Има един надъхан колоездач и един Запа, ентусиазиран колкото прасе навръх Коледа.

Завъртаме. Първите 10-20 километра се ядва. Поддържаме добро темпо, пазим си заслон един на друг, опитвам се да се сетя коя е първата кръчма по пътя. Някъде около 30-я километър започвам да поглеждам с надежда след всеки нов завой. Сещам се, че беше тук някъде, вляво от пътя, кръчмата на с. Ветрен. Втори завой, трети завой, баир, друг баир. Не, това на нищо не прилича! Що за маршрут съм избрал. Изцеден като лимон, кисел и свадлив, най-накрая зървам заветната цел. Пак си е отляво кръчмата, само дето някой я е преместил на 50 километра от Шумен. Обявявам почивка и се заемам да унищожавам кюфтета на скара, лочейки поредната Каменица. Norfildor нагъва локум. Странен избор в моите очи. Настоятелно му препоръчвам водката, не ще и да чуе. Един час по-късно вече съм с блеснал поглед, готов за подвизи.

Смачкваме и баира след Девня, подминаваме местността Побити камъни. Това са просто едни безразборно разхвърляни камъни, които поради някаква неизвестна за мен причина привличат туристи. В мен узрява убеждението, че стига да сложа една барака пред сметището в Дивдядово и вътре някоя дебела лелка, за да събира вход, все ще се намери и някой автобус с гламави туристи, готови да се разделят с 5-6 евро, за да го видят. Къде по-интересна е стопаджийката километър-два нататък. Къса пола, високи токове, два пръста помади по лицето. Абе, това да не е..? Не, не вярвам. Не знам как е при вас, но за мен проститутките са малко нещо като честния политик – всеки твърди, че го има, но никой не го е виждал с очите си. Я, още една закъсала стопаджийка. Тази е руса и далеч по-слаба от първата. Направо си е кльощава. Започват да ме мъчат съмнения. Не, това е просто съвпадение. На всяка жена може да се случи да закъса на пътя с минижуп на задника си. Защо трябва да сме толкова мнителни! Я, още две стопаджийки. Гложден вече от съвсем основателни подозрения, прелитайки край тях изревавам:
- Колко?
- Петнайсе, двайсе – отегчено отговаря мургавото момиче.
Стига бе! Вярно било. Сега остава и честен политик да срещна, егати! Развълнуван и впечатлен извъртявам последните километри до Варна, когато се сещам – „петнайсе, двайсе“, че това е по-евтино от един суичър, бе. Иде ми да ударя една контра и да обърна назад. Късно е – преминаваме покрай табелата. Вече сме във Варна. Не съм впечатлен. Обмислям ситуацията.
- Какво ще кажеш да не се връщаме с влака, а да врътнем обратния път? – питам с надежда. А в главата ми се върти долу-горе следното: „На 20 километра са от глупавата Варна. Втората ще е – кльощавата. Имам 17 лева. Norfildor ще ми пази колелото.“
- Не – отрязва ме той. – С влака сме и това е.
Ех, върнахме се. С влака.

На някой да му се върти към Варна другата седмица?

Оригинал

Колопоход в чужбина

zappa
Бях се зарекъл да не карам повече с Гаджет, този евреин на форума. Зарекъл се бях и в Румъния да не ходя. Пусти пиянски ентусиазъм, точно в 3 часа след полунощ се озовах на гарата с колелото, а там ме посреща Гаджет, грейнал от щастие, със спален чувал и палатка под ръка. Ще пътуваме до Добрич, а после на ход.
- Ето ти палатката. Вече ти отговаряш за нея – казва ми той вместо добро утро.
Както знаете аз съм кротък, неконфликтен човек, за което постоянно ми се карат. Завързвам я за рамката на колелото, нагласям и спалния си чувал. След малко идва и влакът. Потегляме към двудневния кошмар Румъния. На гарата в Добрич Гаджет настоява да се снима.
Изображение
Заема поза насред мъглата, присмива ми се на смотания фотоапарат, самият той няма никакъв. Няма и пари, но както и предния път си е взел дебитната карта. Всъщност не съм я загледал тази карта, може и бутафорна картичка някаква да носи в портфейла, тъй като за толкова време не съм виждал да я използва нито веднъж. За какво му е, нали аз си нося 50 лева, те са общи. Потегляме към селата. Гаджет благоразумно подминава де що има банкомат из града и в прекрасно настроение навлиза в безопасни територии, далеч от всякакви машини, които биха могли да развалят личния му бюджет. 20 километра по-късно ми заявява, че трябва да му услужа с пари. Прави го с настоятелен тон нетърпящ възражение, нали вече му е навик. Опитвам се вяло да опонирам, но политолог в нужда и холеричен изказ като неговия не може да бъде възпрян от глупавите ми доводи. Спираме в с. Захари Стояново, където той ми вдига първият скандал за начина по който разполагам с парите му, моите пари.
- Как може да изхарчиш толкова пари за водка? – крещи ми насреща.
Аз гузно се опитвам да набутам двете патрончета навътре в раницата, а той се измъква от магазина с препълнена торба ядене, разполага се на пейката и заявява, че половин час ще яде. Яде. Сигурно едно сомалийско селце би могло да бъде спасено с количествата които погълна на тази пейка. Завъртаме педали към Дуранкулак и вече е време оцеляващият Гаджет да започва магариите си. Час по час спира, пие вода, хленчи, наглася си чувала, за което изразходва 8 метра сезал. Нищо не помага. Този път не си носи чадър, няма и кърпа. Естествено не си носи и резервна гума, нито помпа. За какво са му, аз имам. Според Гаджет тръгнеш ли с колело за Румъния, нещата които не трябва да пропускаш са масло против изгаряне и дезодорант. Сигурно пак по Дискавъри са го давали. Маже се, парфюмира се и безспирно хленчи. Търпението ми вече сериозно се разклаща, но аз наистина съм Мека Мария, справям се. 7 часа след Добрич вече сме изминали чудовищните 70 километра и се озоваваме на границата. Тук е време за нови фотосесии, както и нов повод за подигравки спрямо апарата ми.
Free image hosting powered by PostImage.org Free image hosting powered by PostImage.org
Границата с Румъния – никога не съм стъпвал на митница, но си представях как нервни митничари ме набутват в някаква тъмна стаичка, събличат ме гол, ровят за наркотици. Вместо това един задрямал тип погледна с отегчение личните ни карти, след което зададе най-безсмисленият въпрос, който съм чувал:
- В Румъния ли отивате?
Не, запътили сме се за Турция. Да не сме объркали посоките? Аз работя на КПП и ви гарантирам, че е много по-трудно да влезете през мен, отколкото да минете границата с Румъния. В чужбина съм! За първи път, а съм вече на 35. Много е странно – минаваш някаква декоративна оградка и изведнъж всички наглед нормални хора започват да плещят неразбираеми думи. Стряскащо е, но от време на време хвърлям поглед назад – земята на нормално говорещите хора е на един хвърлей зад мен. Не бих посмял да вляза по-далеч от няколко километра навътре, потискащо е някак. Стигаме заветното Вама Веке – курортно селище, най-южното в Румъния. Явно това е курортът на плажуващите кучета. През живота си не съм виждал толкова много събрани на едно място. Бегла представа можете да получите, ако се разходите до кастрационния център в Шумен, но съвсем бегла. Опъваме прехвалената палатка на Гаджет пред любопитните погледи на една глутница кучета, а спътникът ми решава да се разходи. Аз кротко си лоча водка, не ми е до разходки из кучкарници. Поглъщам някаква македонка в компанията на любопитно псе и пия водка.
Free image hosting powered by PostImage.org
След малко Гаджет пристига наплашен и хленчещ. Някакви зверове го подгонили по главната улица. Следва приятната част – ще харчим 40-те леи в някоя кръчма. Намираме една, поръчваме си бира, бърборим. Гаджет е възмутен от ниската ми обща култура. Твърди, че всяко дете има по-добра представа за историята от мен. Не ми пука, нали има бира. Идва ред за плащане на сметката и нов скандал – непременно трябвало да оставя 2 леи бакшиш. Сериозно възмутен, че не може да ми изтръгне портфейла и да разполага с него, той ми провежда лекция за стиснатите хора. Хрумва ми да възразя с довода за хората пътуващи на чужди разноски. Я се опитайте да спрете влакова композиция, изгубена кауза. Мръква се, а Инспектора ми провежда инструктаж за ползването на палатката Му.
Free image hosting powered by PostImage.org
Оказва се, че това не е палатка, а нещо сакрално – в нея не се пуши, не се влиза с обувки, пясъкът не трябва да е повече от две-три зрънца, не се слуша радио, не се ползва светлина и най-важното – не се хърка. Всичко мога да направя, но последното е невъзможно. Той е категоричен – ще бъда изхвърлен, ако си позволявам такива своеволия. Криво-ляво заспиваме, но в полунощ се чуват бесни свирения на гуми, някакви фарове кръстосват в палатката ни, Гаджет е уплашен и отказва да излезе. Аз се подавам и виждам някакъв бесен джигит сред облак прах да върти колата. Нямам възражения, само да не ни отнесе. И тук се случва чудо – сред праха и глутницата кучета се материализира някаква невероятно красива жена. Върви към мен. Бог ме обича. Тя ми говори. Какво ми говори, по дяволите? Защо тези хора не научат някой човешки език? Нищо не й разбирам. Инспектора суфлира скрит в палатката – „иска ти огънче”. С треперещи ръце паля цигарата й. Красива е. Казва се Роза и е тук от април, не може да се раздели с Вама Веке. Сигурно членува в „Четирите лапи”.
Free image hosting powered by PostImage.org
Снимката е отвратителна, аз приличам на стачкуващ работник от Кремиковци, но вижте нея. Май ще остана по-дълго от предвиденото. Опитвам се да контактувам: „Итс найс, итс окей”. Сещам се и за други изрази, но май е рано за тях. „Сак ит” май не е добър начин да се запознаеш с някого. Роза изчезва в тъмното, а аз оставам съкрушен, преговаряйки си английски думички.
Ранно утро, Гаджет хленчи по навик и пери безпомощно ръце. Любимото му поведение – „аз не мога, аз не знам”, а от теб се очаква да свиеш палатката му, да му завържеш спалния чувал и 30 минути по-късно да бъдеш овикан за некадърните си действия. Толкова ми е криво. Имаме някакви левчета. Няма цигари, няма храна, няма водка. Нищо не може да ми оправи настроението. Дали? Роза се появява с изгрева на слънцето.
Free image hosting powered by PostImage.org
Проси цигари. Поне това разбирам. С удоволствие разделям последните с нея и пак си правим снимки.
Преговорените през нощта думички ме правят смел:
- Гив ми водка.
- Ноу водка. Тен пийпъл – уан ботъл.
А после не съм знаел чужди езици. Потегляме към митницата. Бързаме за влака на Инспектора. Ще се качим от Кардам, за да не закъснее за пътуването си за Македония. Пътуване отново спонсорирано от някого, по някакви схеми. Опитва се да ми ги обясни, от което само ме заболява главата. На границата бута колелото ми, събаря го, багажът ми се разпилява, а той с бодри махове се отдалечава, оставяйки ме сред съборени палатки, чували и колела. Митничарят се хили. Тук вече ми причернява. Адреналинът киселее в устата ми. Натискам колелото и го оставям километри назад. Никога не съм поддържал такова темпо, няма по-добро гориво за колоездача от беса. Спирам на табелите на следващите села, където пък той беснее: „Можеш да ме изчакаш малко. Аз идвам с проблемите си, спалният чувал ми пречи”. Изпаднал в тотален амок товаря и неговия чувал връз моя и едва прекрачвайки колелото, сред планината от багаж, завъртам на последна предавка. Оставям го далеч назад с раничката му, плажното масло и дезодоранта. Сякаш не гоним неговия влак. Стигам Кардам, поредното място без банкомат. Чакам Гаджет половин час. Той пристига грохнал и свадлив. Нека ви обясня нещо – аз съм стар човек и като се уморя се възстановявам бавно. При него не е така – 20 минути по-късно е готов пространно да ми обяснява какво смотано колело съм имал, как трябвало да откажа алкохола, и всичко това в характерния му истерично-забързан маниер на говорене. На гарата вадим стотинки, левчета, леи. Пресмятаме. Жалка гледка. Побираме се в цената на билета и ни остават 23 стотинки. Естествено той ползва фалшив документ за самоличност – студентската карта на Мечо. Да не е луд да ръси пари…И тук нова пречка – влакът бил от най-новите, Сименс. Не давали дори обемист багаж да качиш. Колела? Абсурд. Нямало такъв прецедент. Създадохме го.

Толкова сме изпаднали, че началник влака се смилява. Качваме се потни, мръсни, гладни, недопушили. Аз вадя стотинките и за стотен път ги броя, плаща се във влака. Отброявам левче след левче, слагам ги на ултрамодерната седалка и тя се вдига автоматично със зловещото „щрак”. Последните ми пари потъват в някакво подседалково пространство. Влакът потегля. Аз вадя антената на радиото, опитвам се да ги избутам, буча ръка, пот се лее на ручеи. Осъзнавам, че ако не успея оставам насред нищото без никакви пари. Гаджет се превива от смях и ми прави снимки с мобилния си. Никога не бил виждал по-потен човек. Ще го убия. Какво са 10 години затвор в сравнение с удоволствието да видя гърчещия се Гаджет в предсмъртни хрипове. Вадя стотинка след стотинка и пресмятам сумата. По едно време се сещам, че лявата ми ръка би трябвало да е по-слаба от дясната и продължавам да ровя в дупката с нея. Успях! Но в Шумен задължително ще го убия, нищо не може да ме спре. Смяна на влаковете на Повеляново, аз съм сринат. Инспектора продължава да ми обяснява колко зле съм бил с общата си култура. Пристигаме в Шумен – аз съм ходещ труп, Гаджет прелива от енергия. Тук има банкомат и той тегли, най-накрая!
- Ето ти 15-те лева – с показен жест ми ги връча. – За какво толкова мрънка?
И тук вече Меката Мария избухва. Тези 15 лева са равни на целия мизерен ден. На глада ми за водка, храна и цигари, на унизителното ровене сред седалките. Той недоумява:
- Нали ти ги връщам, какъв ти е проблемът?
Тотално сринат си купувам цигари, сядам на някаква слънчева пейка на автогарата и в някакъв емоционален ступор пуша една от друга. Дори не ми се прибира. Не съм и ядосан. Нищо ми няма. В кома съм.
Оригинал