Автор: zappa

Заглавие: Re: Пътеписи

Публикувано на: 02 Апр 2011 16:43

Откакто Анелия ме разкара от кошмарните тренировки с нея, аз пък смених тактиката – карам само лежерно, за предпочитане в женска компания. Този път ги събрах таман три. Дуя се като пуяк пред тях. Карам напред, връщам се, подхвърлям ехидни забележки на пухтящите дами, друга работа е, казвам ви. Тук аз съм можещият, нищо общо с онзи хленчещ лигльо, тормозен от Русалия. Само едно нещо ме притеснява. Броя колелетата – четири. Четири по две гуми са си цели осем. Осем гуми за пукане, а разполагам с точно две леви ръце. Но да не бъда черноглед. Асфалт е все пак. Трудно може да се случи нещо, докато сме на него (колко прав съм бил). Докато разпускам, щурайки се между първата и последната мацка, ми хрумва, че така или иначе няма да се налага да вкарвам нищожните си монтьорски знания в действие, което означава, че дори мога да блесна с техническите си умения. Така де – на думи го докарвам, а завалийките разбират от колела, колкото аз от готвене на мусака. Настигам най-малката и вещо й обяснявам, че веригата й трябва да се смаже.
- Ама как разбра? – вдига в почуда вежди тя.
Казах ви аз, друго си е. Ако бях с онова русото, вече езикът ми щеше да ближе гумите на байка, а тя да ми обяснява, че пулсът й бил ‘нам колко си. Сега аз ще обяснявам. Тук съм цар. В миг на вдъхновение дори си представям, че кой знае, може да им настроя и скоростите. Е, увлякох се, признавам. Моите да има кой да оправи. За никого не е тайна, че ако не бяха брадърите от Търговище, отдавна да съм му сложил надгробната вилка на колелото си. Добре че са те да го поддържат.
Връщам се назад и обяснявам простичко на поредната жертва какъв трябва да е каданса. Идея нямам какво е това, но признайте, че звучи епично някак. Завъртам и настигам пак малката, която явно респектирана от моите познания, ми вкарва следващия въпрос:
- Много ми е ниска седалката. Не може ли да се вдигне още?
Ей това са въпроси от моята компетенция. Разбирам му, бе! Измервам с поглед малката, която всъщност е една глава над мен. Някога бях висок, ама точно днес не ми е ден. Логично е седалката да й е ниска. Кой я е карал да расте толкова. Разбира се, не мога да кажа такава простащина. Всеки знае, че съм кавалер.
- Купуваш си по-дълго колче за седалката от Станчо и работата се оправя.
- Ама продват ли такива?
- Разбира се!
Мервам някаква дълбока почит в погледа, който ми отправя. Да взема да отворя една работилница за колелета ли? По цял ден ще им обяснявам на жените как да си смазват веригите, как се настройват седалките.
Връщам се назад.
- Хм, седалката ти е ниска! – отбелязвам мъдро на запотената дама.
Хванах му цаката. Верига, седалка – седалка, верига. Само да не надскоча кометентността си. Чувал съм, че колелото имало и други части. За мен те са потънали в най-дълбока мъгла, свлякла се чак от Илчов баир, няма какво да се лъжем.
Стигаме дългото спускане към Новосел. Придобил ново самочувствие, пораснал най-малко с 5 сантиметра (и пак онова малкото стърчи с 10 над мен), инструктирам новобранките:
- Навличайте кой каквото има. Тук ще е студ!
Ама аз и за треньор съм ставал, бе! Какъв талант е бил заносван само покрай оня цербер, Анелия.
Вадят някакви дебели якета, нахлузват ръкавици. Аз пак съм си забравил моите. Спускам се със самочувствието на един нов Росен Ковачев. Какво като е асфалт? В тази компания съм си луд спускач. Да, ама не! Едната ме следва гума до гума. Пъна. Тц!
- Карай по-бързо, че ми мяташ камъчки в очите – чувам отзад.
Това вече на нищо не прилича! Вечно тормозен от жените! Вечно недооценен! Докога, бе?! Докога!!!
Стигаме чешмата преди Новосел. Спираме. Кисел съм. Едната мома трепери като есенен лист. Сега е моментът да се покажа колко съм корав, та дано си възвърна поне част от сринатото самочувствие на спускането.
- Да не ти е студено? – питам небрежно, прикривайки посинелите си пръсти.
Оня кара! И седалки може да регулира, и вериги да смазва, че и на студ държи. Пак съм в играта.
Обсъждаме пътя към Лозевския манастир. Май ще трябва да караме по черно. Ама смахнати монаси! Не си направили обителта до някой благ асфалт, ами го покетрили на гадните чукари. Както и да е. Ще изтърпя и това. Днес ми е ден.
Подхващаме баира, естествено бутайки. Предимството да караш с жени е огромна. Винаги можеш да се правиш на скандализиран и разочарован от лошата им физическа подготовка, докато буташ нагоре доволен. Само да не разберат истината. Кисело клатиш глава и мърмориш, запомни добре! Най-накрая идва една що-годе равна част от пътя. Равна, ама черна, черна, ама кална. И тук костеливият пръст на съдбата, изчаквайки, разбира се, да навлезем в калта, да изкачим височината, да се уморим достатъчно, се протегна и дръпна с нокът дерайльора на едната колоездачка. Ужасяваща гледка – виси като съдран парцал, бие по спиците. Обръщам мислено поглед нагоре:
- Мамка ти и гад! Нали се разбрахме! Най-много спукана гума!
Чувам го как се кикоти, навел се е от трона си, държи си с две ръце корема, и хили се, ама хили се ви казвам.
- Лошо! Лошо!!! – казвам аз, опитвайки се да звуча спокойно, макар да съм изпаднал в дива паника. – Скъсано ухо на дерайльора.
Диагностиката е направена. Диагностиката обаче не е като поправката. Какво правим, мамка му, какво правим! (И днес много псувам.) Заставам до трите дами и им припомням настоятелно, че двете са с инженерно образование. С други думи, правя една крачка назад и се озъртам. Едната от тях захапа. Кляка и почва да ровичка в изкормения велосипед. Не очаквате от мен да пипам смазана верига, нали? Дали да не я оставя? Може пък да се справи. Я чакай малко, аз нали бях кавалер. Сещам се, че имаме специалист на един клик разстояние.
- Ники, брат, какво се прави при скъсано ухо на дерайльора? – шепна аз в мобилния си, дръпнал се настрани. Човекът е от Търговище, което означава, че са го приспивали с велосипедна тромба, докато е бил бебе.
- Ако нямаш ухо, маха се веригата – отвръща ми той.
- Стига де! – разочаровано повишавам тон.
Този не е в ред! А аз се надявах да каже нещо такова: „Виждаш ли онази зелена гайка там? Врътни я половин оборот надясно. Воала!” Махала се веригата…
Поглеждам жилавото членестоного, виснало над дерайльора, тук-там се е засукало даже и на възли. Сещам се за Вики, който в изблик на безсилна ярост при подобна ситуация се е опитал да скъса веригата с ръце. Толкова съм се смял на тази история. За първи път го разбирам напълно. Явно ремонтът ще е по шуменски. Тук мога да послужа на други закъсали колоездачи като мен, нормални хора, които са си играели с нормални детски играчки като малки, а не като брадърите от Търговище, дето от детската градина са се карали за някой гаечен ключ, сигурен съм. Така, какво ви трябва! Случи ли се подобно нещо, а вие сте на майната си, единственото необходимо нещо са две полиетиленови торбички тип „потник”. Не ги слушайте тези ненормалници. Махала се веригата… Още съм потресен. Две полиетиленови торбички са ви достатъчни. Разполагат се по следния начин:

Запомнихте ли? Ремонт по шуменски!
Търговище да си гледат работата. Те и на Мазалат ни се караха, че си носим три спукани резервни гуми. Ани хубаво им рече тогава: „То със здрави гуми всеки може!” Друго си е да смениш три пъти вътрешната, пък да се разплачеш, пък да побуташ. Онези са глезльовци. Все по лесния начин гледат да стане. Лесно, трудно – обърках се вече. Нека да го кажем така – лесното за нас е трудно за Търговище, както и обратното.
Горди от извършения ремонт, поемаме пътя наобратно. Някои тикат, други карат. Но така е по шуменски. Никой не очаква да диря изперкалите монаси, дето са заврели манастира си по места, където и колелетата се предават, нали!
А Оня отгоре продължава да се киска.

zappa │Публикувано на: 26 авг 2010 11:31│тема

Понеже сме от Шумен, решаваме да отидем НА Варна. Този път ще го направим професионално – с отиване и връщане. Близо 200 километра в компанията на Кирчо и Анелия.
Кирчо, нека ви го представя, е натокана шосейка с колело, което струва колкото годишната ми заплата (Хм, или колелата днес са много скъпи, или трябва да си сменя професията.) Симпатично, скромно момче, съвсем не приличащ на русата садистка до него. А нея си я знаете – Анелия, Айс, Шефката – все си е тя, а тертипът й на каране изобщо не се променя, независимо дали става въпрос за черно или асфалт. Този път ми е паднала в ръчичките обаче, защото асфалтът е моят терен, Айс е гостуващият отбор. Правилата, разбира се, ги определя тя. А те, общо взето, са ми ясни, още преди да тръгнем.
Първо, кара се на три-осем, три-девет, три-безкрай, колкото имаш отзад. И колкото можеш все пак, бихте добавили вие. Да, ама не! Такива глупави доводи изобщо не вървят при нея. Като не можеш, да не си идвал. Аз съм ербап обаче. Знам, че няма шансове по асфалта да се търкалят разни глупави камъни, няма клони да се заплитат в спиците ми, нито коловози да изскачат пред гумата. Моят си сладък асфалт.
Второ, вода се пие само в движение. Ами който си я носи в раницата ли? Да не си я носи там, бе! Схванахте ли логиката й? Нека да пробваме със следващия казус, да видя какво сте разбрали. Къде ще са почивките? Все пак това са близо 100 километра. Познахте! Какви почивки? Това е асфалт – гони се време, средна скорост. Няма да разваляме статистиката с някакви ненужни почивки, я!
Това е положението. Теренът е мой, но именно заради това на него се играе само по нейните правила. А съм чувал (чак не мога да повярвам) за някакви благи разходки из природата с нейно участие. Ама така е – кой, каквото си го направи.
Какво да пиша за следващите 90 километра… Знаете как е в този леко глуповат стил. Леви-десни, леви-десни, и така, докато не спукаш гума, или не те блъсне кола. Движиш се гума до гума, за да използваш заслона на каращия пред теб, а единственият ти пейзаж е задникът му. Още отначало съм се застраховал, че аз зад мъж няма да въртя. С Анелия имам стотици, ако не и хиляди часове езда, та я възприемам вече като родна сестра. Не че не е извратено да зяпаш задника на сестра си в продължение на три часа, ама я си представете другата перспектива – ритмично движещи се мъжки бузи, обути в клинче. Б-р-р-р! Та така, колоната води Кирчо, след него е Анелия, аз съм последен.
Леви-десни, леви-десни. Някъде след Девня решавам да вкарам доза романтика, че взе да става скучно:
- Огледай се, Айс – димящи комини, лифт с преливащи от цимент вагонетки, топящ се асфалт и летящи коли по магистралата, не ти ли е…
- Млъквай! Затваряй си устата!!! – крясва блондито.
Егати! Какво й става пък на тази! Забрани ми да почивам, водата е кът, цигарите ми са се разкиснали в лепкавата пот, все така неотворени, ама и да не говоря ли, бе?! Тази жена със сигурност не е долюбвала „Моторни песни” на Вапцаров.
- Бъхтай си тогава сама – казвам аз и я изпреварвам бесен.
И друг път съм казвал, че няма по-добро гориво за колоездача от яда. Всъщност, мисля, че ако имаше начин тъща ми да кара с мен, разни Гюнтеровци щяха да ми дишат праха по състезанията.
Качвам баира на три-пет, оставяйки далеч назад киселата Анелия. Паля жадуваната цигара и я чакам в компанията на Кирчо. За него този баир е все едно разходка в Морската градина на Варна. След малко идва и тя. Яхваме колелата и продължаваме в гробовно мълчание. Ако мислите, че нещата са зле, винаги можете да разчитате на Анелия да станат още по-зле. Хрумва ми да се сдобрим, като оставя Вапцаров настрана. Явно е далеч по-сантиментална душа, отколкото предполагах. Дали да не й цитирам оня превод на Петя Дубарова по любимото парче на Pink Floyd. Чакайте, как беше…
„Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст.”
Хм, я да си мълча. В тази убийствена жега едва ли е добра идея да споменавам на свадливото блонди разни пресъхнали очи, съсипия и жажда, още повече пък катерене. Въх, накрая на стиха пък ще излезе, че се заяждам с възрастта й. Добре, че си замълчах.
Влизаме във Варна. Кръстовища, светофари и пак кръстовища, и пак светофари. Най-накрая акостираме пред „Нико Байкс” – целта ни.
- Колко? Колко показва километража? – пита тя, а очите й са станали на цифрички.
Заради това ли беше всичко? Караници, глад, пек, коли. Всичко заради едната цифромания.
- 2:53 минути, средна скорост 30.2 км/ч – чинно докладвам аз.
Да чувате аплаузи? И аз не чувам. Някой да е станал на крака, за да ни вика на бис? Не виждам такъв. Безсмислена работа.
Хората от „Нико Байкс” излизат. Познаваме се вече, разхождали сме се по Шуменското платото с Ники и Тедо. Много точни хора, най-добрият магазин за колела, в който съм стъпвал. (Ники, ще си платиш за рекламата с един ремонт на марковата ми машина.) Анелия, ако не знаете, е по фамилия Карагьозян, така че е винаги жива за идеята да съчетае полезното с приятното. Започват едни ремонти по колелото й, край нямат. По някое време се сещам, че така и така я обявих за сестра, все има нещо арменско в мен по съребрена линия, да речем
- Тедо – почвам отдалеко, – я виж тук колодките нещо…
Три часа по-късно аз съм изключително доволен. Вече съм изпил две бири. Имам чисто нови спирачки, а работата при Ани се е закучила, останала е само с предна спирачка, задната ще се праща за диагностика някъде на майната си, което допринася за доброто ми настроение, още не мога да й простя крясъците по баира след Девня. Примижам доволно на сянка пред магазина, поркам си биричка, хубави хора на колелета идват и си отиват. Идилия. Хрумва ми да си купя и малко водка от магазина, ама като знам какво конско ще ми чете после шефката, зарязвам идеята с неохота. Кирчо отдавна ни чака на плажа. Колело като неговото сигурно не се чупи, за разлика от моето, което би довело всеки майстор до доларов екстаз.
Всяка идилия си има край, за съжаление. Време е за плаж. Спускаме се към морето, където ни чака Кирчо, размекнат вече от слънцето, но все така ревниво пазещ багажа си. Кисело се събличам и се просвам на чаршафа на Ани. Свивам се в ъгъла и започвам да се обръщам наляво, надясно, по гръб, по корем. Накъдето и да се завъртя обаче, все си оставам само по плувки. Плувки, които поразително напомнят колоездачно клинче, чак сега го осъзнавам. Боже, а някои – какво някои, повечето – цял ден са обути в тези гейски гащи. Не разбирам как съумяват да запазят все пак някакво достойнство. В един момент се улавям, че дори се зазяпвам в Кирчо.
„Един ден с клинче – цял живот педераст!”, започва да мига в главата ми някакъв неонов надпис. Изпаднал в паника, започвам да се озъртам за спасение. Монокини тип „лисичи муцунки” на един часа, „недокоснати от слънцето, неподвластни на земното притегляне” са се вирнали на три часа. Ихааа! Май ще трябва да легна по корем, че с тези плувки… Знаех си аз, че съм нормален. Претъркулвам се блажено.
- Боже милостиви – едва не изкрещявам. – Кой изрод е съблякъл тази баба точно на шест часа!!!
Потресен се завъртам и зяпвам едва ли не с любов Кирчо. Няма да я бъде тази! Плажът явно не е за мен. Аз съм хетеросексуален и смятам да си остана такъв. Либидото и колелото си ги искам в постоянна изправност.
- Отивам за цигари – извинявам се удачно аз.
Където и да е, само да е по-далеч от голите баби.
Нито един жест обаче не трябва да отива нахалост, помня от Реймънд Чандлър. Махнеш ли с ръка, после се почеши. Така и така съм тръгнал към магазина, купувам си и една бира. Връщам се тъкмо навреме.
- Хайде да си ги мерим – казва Ани и вдига крака си.
Очаровани от идеята, тримата вирваме бутове във въздуха, като всеки преценява мускулите на другарчето си. Поглеждам компанията ни отстрани. Двама мъже, единият от които порядъчно космат, но плешив (аз), и една жена, поразително приличаща на туристка от Швеция, вдигнали високо десните си крака, завистливо оглеждайки се един друг. Ама гледка!
Настроението ми малко по малко започва да се оправя. От бирата ще да е. Но както казах, винаги можете да разчитате на Анелия да направи нещата по-зле.
- Хайде да влизаме в морето – подканя ни тя.
- Тцъ! Не ща! – мърморя кисел.
Какво да й обяснявам, че имам страх от вода, че имам ужас от медузи. Дай да го раздаваме мъжки. Пък и ако някой ме е виждал във вода, ще го черпя една водка. Който ме познава, знае колко тежка клетва е това от моите уста.
Следващия час и нещо, аз седя и вардя багажа, докато Кирчо и Анелия се кикотят във водата и плуват ли, плуват. Егати досадата. Мълчах по пътя, мълча на плажа, ще й го върна към Шумен. По някое време ставам толкова нервен, че започвам да им соча въображаемия си часовник на ръката. Един вид – тръгвайте, че няма време, ще ви вземат дяволите. Най-накрая се измъкват. Минава 17 часа, със сигурност ще замръкнем по пътя. Отбиваме се в „Нико Байкс”, колкото да си купим някакви стопове, кой ти е предполагал, че ще се връщаме по тъмно, и пак сме на асфалта. Ето този момент чаках. Сега ще я скърша. Имаме 100 километра зад гърба си, чакат ни почти още толкова, ще се предаде, познавам си я. 20, 30, 40 километра ги отмятаме зад гърба си. Започвам да усещам зловещ глад. Чудесно! Щом аз съм гладен, тя трябва да се чувства като човекоядец на сладоледено парти. Единственият враг, пред който е безсилна – гладът. Мале, колко съм гладен! Хвърлям поглед към задника на Анелия пред мен, мислено го накълцвам на пържоли. Гладен съъъм! Идва някакво дълго спускане и аз с надежда търся първите признаци на предаване. Виждам я как се обляга с досада на кормилото, почти полягва върху него, само дето не захърква, ебаси! Ама на нея не само, че не й е гладно, ами й е досадно. Нито е уморена, нито нищо. Върти си и скучае. А аз умирам! Изпреварвам бесен колоната и соча към банкета. Соча устата си, соча и раницата като някакъв глухоням. Нямам сили да обяснявам. Искам да ям! Вадя с треперещи пръсти провизии и тъпча в устата – „Сникърс”, мед, вафла. Разбърквам всичко с език и гълтам. Не дъвча, гълтам. Някаква лепкава топка четирицифрени калории се пързалят по вените ми. Животът бавно и с неохота ме приютява в прегръдките си. Мамка му и спорт, мамка му и глупотевини. Сещам се за Нереза. Представям си го как вдига наздравици в момента, по неговия си обичай – хванал с два пръста чашата, и излива в бездънната къртичина. И не мед и вафли, а водка, мамка му! Като се върна в Шумен ще му подаря едно колело, та като го подпрем на масата у тях, та като почнем да спортуваме… Казвал съм го и друг път, предупреждавам ви пак – избирайте си приятелите. Видите ли нещо тихо и русо, дето гласчето му едва се чува – черта!
Потегляме отново. Вече нямам проблем, но самочувствието ми е сериозно пострадало. Мой терен било, нейните правила били… Простотии.
Километри мрак, някакви светлини в далечината – Паметника! Който не е от Шумен, не знае, но това е спасителната котва, блесналият фар, свирката в „Титаник”. Вижда се от десетки километри. Всеки колоездач, карал с Анелия, го дири с надежда на хоризонта. Ето го! Последни километри, влизаме в Шумен, мълчим.
- Каква е средната скорост? –„р-р-р”-ка тя.
Не, ще я убия!
- 27 км/ч – отговарям с убит от умора глас.
- Не, загубихме малко скорост, когато бутахме около плажа. Кирчо, колко показва твоят?
- Моят е развален – казва пък той.
Мамка му, на кого му пука! Иде ми да й изръкопляскам, да я извикам на бис, да спусна и вдигна завесата два пъти, да й поискам автограф, да й се поклоня доземи. Каквото и да е, само да заприлича на нормална блондинка.

________________________

Снимки от Амапола:

Анелия 16 юли 2010 0:24 – връзка

Всичко започна с идеята да обиколим близките планини. Първо мислех за Драгоевска планина, но после покрай Борис и Ком-Емине и идеята да покараме с него 1-2 дни, реших че може да стигнем до Върбица и от там да покараме с него по така известния маршрут. Чухме се с Борис в понеделник и той каза, че е слязъл от южната страна по асфалт, беше си набавил нужните неща като накладки и наколенки и няма да можем да се видим на билото. Да, ама вече планирано събитие, трудно се отменя и решихме със zappa да си минем по планирания маршрут сами. Отделих няколко часа на подготовка: снабдяване с карти, четене на туристическа информация, четене на разказите на други хора, минали маршрута, дори гледане на информационно видео клипче, явно правено по някакъв проект. От различни източници получих най-обща информация за терена: кал, липса на добра маркировка, но кой ти се стряска от такива неща. Приготвих си за всеки случай и светлини за късното връщане, което очаквах, както и доста храна за изтощителния ден. Парен каша духа, та взех и безсмислените според zappa кат горни дрехи дълъг панталон и яке и overshoes. С тази долу-горе според мен достатъчна подготовка, тръгнахме рано-рано в мъгливата вторнишка сутрин. Ето ни пред РУМ и потегляме.

Аз кокетнича с новото светлозелено джърси, подарък от секцията МТБ Габрово. Много мъчно се пере след всичката кал, която видя за два дни. По пътя има мъгла, която се вдигна и времето вещаеше да е слънчево и хубаво за подобен дълъг преход. Минаваме през Преслав и снимам Преславска и Драгоевски планини. Има красиви гледки. Zappa много иска да види преливащия язовир Тича и се отбиваме там. Гледката наистина си струва Но ние явно също сме добра гледка, след като всички тези хора от моста се обръщат да ни гледат. Има рибари, нагазили във водата
Продължаваме по пътя и стигаме до Върбица, където пием кафенце и се туткаме, не подозиращи още дългият ден и още по-дългата нощ. Информираме се за посоката на хижа Върбишки проход (естествено е нагоре) и потегляме. По пътя виждаме бистро Бабой и вече съжаляваме, че сме пили кафе в градчето Върбица, а не сред тази джунгла в планината. Нищо, заканваме се, че следващия път обезателно ще пием там и то не кафе. Продължаваме до хижата с най-дебелото хъски с най-идиотската физиономия и там питаме за маршрута Ком-Емине. Виждаме и табелките. Едната идва от запад: от Котел, а другата сочи изток и е въпросната, която търсим, т.е. тази, която води към Ришки проход. За всеки случай се информираме от човек, който знае околността. Той но обяснява, че трябва да се спуснем пак до минералните бани и до онова зелено бистро и имаме вариант под електрическите стълбове или по асфалт. После от там след мястото, където „спят пазачите” (цитат на човекът от хижата) следва „широк равен път”, много добре маркиран, бързо и лесно ще стигнем Ришки проход за има няма 3-4 часа и ще ни е скучно дори. Съветва ни първо да се разходим на запад, където има няколко километра качване до върха и метеостанцията, после и пещера и си заслужава да се видят тези неща, но пък теренът бил труден. Аз като виден мазохист избирам да посетим първо „трудното”, а после да поемаме към Ришкия проход. Но после пък решавам да си оставя разглеждането на забележителности за оня планиран уикенд с повече хора, спане на хижа Върбишки проход, ядене на къпини и всякакви такива интересни дейности с двата побратимени клуба Илчов баир и Планински орел. И поемаме по „лесния” маршрут. Пътят наистина започва така: лесно и широко качване, много често чешми.

. Стигаме до реката и след като вече сме се изкаляли по готиното спускане, решаваме да се поизмием и топим краци във водата Сушим се, обуваме се и потегляме, но се оказва, че трябва да прекосим реката. Хайде пак събувай маратонки и чорапи. Реката е дълбока, течението е силно, но се справяме и потегляме. Минаваме покрай някакви изоставени постройки, вероятно някакви ловни домове преди време . Следваме маркировката и пак трябва да пресечем реката, след което следва силно изровен път Решаваме, че не може да е толкова зле пътя и се връщаме на един разклон, който току-що сме подминали и завиваме в дясно. Следва доста качване. Пресичахме реката още около 6-7 пъти и вече не се събувахме, а директно шляпахме по обувки във водата, тъкмо се разхлаждахме в горещия следобяд. Катерихме катерихме, но никъде маркировка. Но как да ти даде сърце да се върнеш, когато си катерил толкова много. Изведнъж стигнахме доста на високо и когато се чудехме какво да правим, пред очите ни пробяга диво прасе, а след него и още 5-6. Нямаше време за обмисляне на стратегия, а инстинктът ми за самосъхранение взе решението вместо нас: надолу с бясна скорост. Изгубени около 15 км в двете посоки, се върнахме на разклона. С огромно разочарование откривам една червена стрелка на разклона в посоката, в която бяхме тръгнали, а се върнахме първия път. Като преподавател-стратег, винаги съветвам моите обучаеми да оставят решението на задачите от тестовете, което са направили първо и никога да не се разколебават и да поправят след това, защото така стават грешките. Защо не спазих сега този мой съвет. Както и да е, поехме по верният път, който се караше само тук-там, защото беше пълен с ей такива разноцветни ями и коловози, пробити от течащата вода. Пътят освен труден, е и слънчев и zappa вече бере душа когато пристигаме на полянка с пейки , която Таня е описала в една друга тема. Предварителната ми подготовка включваше и принтирането на нейния пост и там го чета. Сякаш нещо предчувстваше zappa, когато в предварителен чат ми беше писал, че ще ми чете през нощта принтираните разкази сред воя на чакали докато аз хлипам. Е, почти се получи същата ситуация, само че с принтираните неща се опитахме да палим огън, чакали нямаше, а аз се държах мъжки и не хлипах. Та от този разклон с табелката „вода” Таня и компания са се спуснали в южна България, а ние не искаме да се спускаме там, следователно избираме храсталясалата пътека по маркировката. Тук е и последната снимка , тъй като нямах желание за пози и снимки в останалата част от „карането”. То хубаво храсталясала пътеката, но не може ли тези храсти да са меки, а не точно с бодли, които ти смъкват кожата заедно с известна част от месото. Маркировката си следва плътно, само и само да ти каже: „да бе, на верния път сте, какво като няма никаква пролука между тези къпини”. Носихме колелетата на гръб, а ние се драхме. Тъкмо стигнахме до края на къпините и се оказа, че пътеката се губи,а маркировката става много рехава, стара, избледняла и накрая съвсем се изгуби между дърветата. Мъкаааа, трябва да се връщаме пак обратно през къпините и да се спуснем в южна България към с. Манолич и ние. Но в следващия момент в другата посока забелязвам нова маркировка и много радостни тръгваме по нея. Ако бяхме спуснали в южна България, щяхме да си спестим много мъки, но кой да ти знае тогава, имахме план за следване. Тръгваме по новата маркировка, която пак катери катери катери. След цял ден каране, жега, къпини и драки, силите ни напускат, но няма как, трябва да излезем на Ришкия проход преди да се мръкне. Имаме около 3 часа светло. Тръгваме отново и без никакви почивки следваме маркировката, но тя пак се губи, защото тук има сечища и вероятно дърветата с маркировката са били изсечени и решаваме да следваме пътищата, по които има следи от големи машини: трактори и камиони. Калта става доста лепкава и караме само на спусканията, на качванията бутаме, защото сме изтощени и нямаше смисъл да хабим сили буксувайки в калта. Ту катерим, ту спускаме, накрая се оказва, че тези пътища свършват до хранилки на горските, около които са разпилени кочани с изгризана от дивите свине царевица. Хранилките са номерирани. Решаваме да се върнем и да търсим път докато се мръкне, а после евентуално на фар докато имаме сили. Тръгваме пак, но към 22 часа е толкова тъмно и фаровете не помагат така че си търсим по-малко мокро и кално местенце за нощуване. Zappa е по къси панталони и тениска, аз имам дълъг панталон и яке. Но няма как, ще трябва да останем за през нощта, а сутринта да се върнем до въпросната полянка преди къпините, откъдето да се спуснем за южна България. Обаждаме се на семействата, че сме добре и да не се притесняват за нас, но че ще трябва да удължим мероприятието по независещи от нас причини. Постиламе някакви найлонови торбички под себе си, а zappa се опитва да пали огън. Шумата, клоните и дърветата са много мокри от последния месец дъждове и опитите си остават само опити. Добре че нощта беше топла, нямаше вятър и още по-идеално: не ни валя дъжд. Изкарахме бавна нощ, аз не успях да мигна, ослушвах се за стъпки на онези животни, за които бяха хранилките, но за щастие не се чуваха. Здравият разум ми казваше, че всички нормални диви животни спят през нощта, но пък се сетих, че ловците ходят и през нощта на лов, така че имаше шанс дивите свине да са нощни „птици”. Е, въртях се на неудобното „легло” от найлонова торбичка под краката, раница под гърба и каска за възглавница. Часовете минаваха бавно, аз имам проблем със съня, когато съм на гости или хижа, а какво остава в гората без дори спален чувал. Най-накрая се съмна и тръгнахме да се връщаме обратно. Имаше една предна изпуснала гума, но за сега решихме да спасим положението с припомпване, а смяната да оставим за след участъка с къпините. Тръгнахме обаче осъзнахме, че „връщането” ни е съвсем непознато, но въпреки това води на изток и има въпросната червена стрелка. Решихме да се върнем до „спалнята”. Там обаче друг път нямаше и пак обратно. Маркировката следваше долу-горе редовно, но пак имаше участъци през къпини и коприва. Започнахме да качваме по тесни пътечки и се озовахме по билото, където също се движехме по доста стара и избеляла, но все пак честа маркировка. Не успявахме да се насладим и на спусканията по сингъл траковете, защото пак трябваше да се внимава за маркировката. Изведнъж стигнахме до място, където тя ставаше много рехава, а пътечката беше запусната и с паднали дървета, все едно никога не я е имало. Последва участък, в който мен ме обхвана доста голям спек, защото оставяхме колелетата и тръгвахме да търсим следващото дърво с маркировка, което беше поне на 200 метра разстояние, а не можехме да предположим в коя посока е и така претърсвахме всяко едно дърво в радиус 350 градуса. Освен това се бяхме качили на високо и нямаше вече рекички или локви, от които да си пълним вода, в случай че ни свършеше. Нямах идея колко още път ни остава, както и дали маркировката няма да свърши и да ни остави по средата на нищото. Обадих се на един турист, който познавам да го питам за този участък или той ако познава някой друг, който го е минавал, за някаква информация. Този познат се обади на друг негов познат, който пък се обадил на трети човек, който бил правил 100 км в района (Оу, шит! Тук имало къде да се направят 100 км!) Та този човек казал, че маркировката била добра и трябвало да се следва. Пътят обаче бил излишно криволичещ и заобиколен. Маркировката ставаше обаче все по-рехава и по-бледа, а си личеше, че човешки крак не е стъпвал скоро. И изведнъж свърши! Тъкмо когато свърши и наоколо открихме един Т-образен кръстопът от черни и кални пътища. Подобни на вчерашните с хранилките и сечищата. Аз съвсем се отчаях, но zappa изглеждаше много обнадежден и каза да следваме източния път. Съгласих се, то нямаше и кой знае какъв друг избор. Покрай него имаше и рекичка и въпреки теорията, че ако вървиш покрай реката ще излезеш в низината, на мен все още това ми се струваше само теория и в следващия момент ще започват качвания спускания качвания и така пак отново и отново. Спускането беше мнооого дълго. На мен ми се плачеше като си помисля, че имам един единствен сандвич в раницата и още неизвестен брой километри или часове, та дори дни в пустота. Zappa обаче беше сигурен, че това е дългото спускане, което чакаме от вчера, което ще ни изведе от тази безлюдна планина (за два дни не видяхме жив човек) към Върбишкия проход. На половината спускане, аз бях готова да се връщам, но хубаво, че понякога слушам какво ми се говори та се доверих на оптимизма на zappa и се спуснахме до края. Пак минавахме реки, пак локви, но вече бяхме толкова мизерни, че не ни пукаше. По пътя видяхме боклук. За пръв път да се зарадвам толкова много на човешката глупост. Имаше боклук, значи наблизо има хора, значи наблизо има селище или цивилизация. Ура! Спасени сме! А и ни се счуха преминаващи коли. И воала! Оказахме се на асфалтов път пред чешма с 4 или 5 силни струи. Попитахме един шофьор къде сме и наистина това се оказа Ришкия проход. Обадих се на съпруга ми да дойде да ни прибере с колата, че настъпваше жега и нямаше да понеса още 50 км. Zappa се израдва на асфалта и настояваше да се прибираме на ход, но в момента в който се качи на колелото и осъзна, че нямаше да е от най-приятните преживявания. Измихме колелетата на чешмата и поехме към разклона за с. Риш, където ни беше уговорката с колата. Така приключи нашият планиран като еднодневен поход във Върбишка планина, превърнал се в двудневен. Докато нощувах си мислех, че няма нищо неестествено да замръкнеш в гората, спомних си писанията на Милко и неговото нощуване в гората при това сам, но все пак въобще не бях спокойна, синът ми беше повръщал следобяда и не успях да мигна ни за минутка. Пак имаше изводи, пак бях доволна от себе си понякога и пак си намирах кусурите в други ситуации. Бях чела разказите на Светлин по маршрута К-Е и как са се изпокарали със своя спътник Зарко, когато са срещали трудности или са имали разногласия. Мога да кажа, че в това отношение нямахме никакви проблеми със zappa, въобще не сме се карали, „сдухвахме” се на смени и се редувахме да си даваме кураж. Той ще знае вече да си носи дълги дрехи винаги, а аз да проверявам разстоянията на маршрутите, които мъдря. Въпреки че разстоянията в планината не значат нищо и едни 30 км могат да станат 2 дни, когато се губиш с още 20 км или когато носиш колелото или тикаш нагоре с 2 км/ч. Като цяло, мисля, че ще забравим негативните неща и ще останат ползите от наученото и хубавите спомени от преживяното.

***

zappa 16 юли 2010 10:25 – връзка

Ани, уж бяхме заедно, пък сме били на различни походи с теб. Разликата е очевидна.
Участниците:
Анелия
zappa

Подбирайте приятелите си! Практичен съвет от препатил човек. Подбирайте приятелите си, а ако попаднете на ентусиазиран индивид, на който му се живее интересно, бягайте надалеч и не се обръщайте дори.
Идеята, набързо нахвърляна от ентусиазираната Ани, е да минем част от маршрута „Ком – Емине”, а именно Върбишка планина, като отидем и се върнем „на ход” по асфалт. „При такава перфектна подготовка, няма как да не се справим”, писука радостно по телефона, докато се уговаряме. Всъщност „перфектната подготовка” се изразява в свалената от интернет информация как се осеверява карта и разказите на някакви страдалци, губили се из района. Имам лошо предчувствие, но както се оказва, никакви очаквания не могат да бъдат толкова лоши, колкото действителността. Действителност, в която имат място Планинската спасителна служба (ПСС), диви свине, тръни, къпини и една приятелка с физическата подготовка на Рони Коулман в най-добрите му години, но да не избързвам…
Всичко започна измамно добре. Стигаме без проблеми до х. „Върбишки проход”, където малшанса ни среща с един запознат с района чичо, на който очевидно морето е не до колене, ами най-много до глезена, да речем.
- Скучен маршрут сте си избрали. 30 километра широк и равен селски път и сте на Ришкия проход – казва той. – Я по-добре първо се разходете в другата посока. Там има пещери, скали. Пък после се помотайте по вашия маршрут.
Как ми се иска днес, два дена по-късно, да се върна, да го емна този тип и да го разходя по широкия му и равен път, пък ако ще и опело да му правим после. Анелия (нито за момент не забравяйте ентусиазма й) решава, че щом е толкова лесно, можем да минем и следващия участък към Емине. Още един съвет от мен – сблъска ли се човек с ентусиазирани индивиди, трябва да бъде строг и неотстъпчив. Обикновено давам съвети, които никога не следвам.
- Както кажеш, Ани! – блея примерено.
Както върви, нищо чудно и Емине да стигнем. А като го стигнем, вече я виждам как сковава сал с идеята да преплува до Русия.
Потегляме, и в интерес на истината в началото пътят си е точно така, както ни каза човекът – широк и равен. Отдолу дори прозира асфалт.
- Какъв е този асфалт? – възмущава се Ани.
- Ком – Емине по шосе! – размечтавам се пък аз.
Чешмичка, втора чешмичка, снимчици, рекичка. Я, че то било лесна работа! Какво се тръшкат минавалите по маршрута? Лигльовци! Прекосяваме някаква река, мислим си, че е екстремално. Боже, какви балъци! Правим сума ти снимки. Събуваме обувки, мием колела, крака. Абсолютна загуба на време и усилия, с оглед на случилото се по-късно. Минаваме през някаква поляна с постройки. Пътят се разклонява, ние обаче сме подготвени, както го уточнихме вече. Знаем, че трябва да следваме червената маркировка. Ще следваш, ако има такава! Тук червено, там червено. Няма и няма! Тръгваме на сляпо по едната пътека и пак стигаме до реката.
- Няма смисъл в това да я прекосяваме два пъти. Едва ли маршрутът минава тук – тъпо отбелязвам аз.
Тъпо, щото тази река я прецапвахме поне 10 пъти следващите няколко часа. При това се отказахме да събуваме обувки, да се гевезим с тинята по бреговете. Не си струваше просто. Тук правим първата си грешка. Поемаме по необозначена пътека, която изглежда прилично. То човек и като се жени, жена му изглежда прилично, обаче я я вижте 10 години по-късно… Мъдър съм, ама сега, пък акъл, дето идва отпосле, не ми го хвали! Катерим, бутайки. Тук-там караме. Слънцето почва да се вдига. Водата е на привършване. Вървим 7 километра в посока към нищото. Знаем, че сме сгрешили, ама как, мамка му, да се върнем? 15 километра нахалост. И тук случайността ни помага.
- Тихо! Диви свине! – шепне Ани.
Сочи някъде нагоре по склона и този път в гласа й няма и грам ентусиазъм. Намери си майстора! Мятаме се на колелата и правим образцово спускане – бързо, скоростно, технично. Животец, ей! След малко пак сме в изходна позиция. Тази река взех да я намразвам вече. Поне утоляваме жаждата си – лочим направо от нея..
- Тъпи, тъпи, тъпи! – крещи Ани и сочи маркировката върху някакъв камък.
Тази жена има неприятната склонност да обобщава. Що приказва за нас? От мен ако зависеше, щяхме да се реем някъде по така противния й асфалт, а вместо това съм някъде на майната си в компанията на дивите свине и нея. Всъщност, ако можех да избирам компанията си, щях да се върна радостно назад, викайки „гъци, гъци”, пък тя да си троши главата, като е толкова умна. Ама нали ми е приятелка, преглъщам тъпотата си и овчедушно подкарвам колелото си след нея.
Това как да е, но друго взе да ме притеснява – силите ми започват да се изчерпват. Все пак имам около 80 километра зад гърба си, от които 20 са по черно. Но 20 километра по черно с Анелия са си все едно един месец зверско каране с Моника. Поглеждам пред себе си русата й глава с надеждата и при нея да е така. Ами! Върти доволно педали, бърбори, дори имам подозрения, че се наслаждава и на убийственото слънце над главите ни. Добре, аз може да не съм издържлив колкото нея, но пък имам гордост в излишък. Ще си давам вид, че всичко е наред. Хубаво е като идея, ама изпълнението хич не ми се удава. Краката ми започват издайнически да се плетат, думите ми се заплитат в езика. Избирайте си приятелите, ей! По-далеч от морски пехотинци, маскирани като блондинки.
- Почивка! – крясвам бесен.
Тъкмо сме стигнали някаква полянка с пейки. Място, на което мога да векувам, особено в състоянието, до което ме е докарала. Сещам се за гордостта си и си докарвам твърд и, както си мисля, мъжествен израз на лицето.
- Няма да умираш, нали? – пита ме тя.
Не можеш да излъжеш морската пехота. Няма начин!
- Мисля днес да се въздържа, но добера ли се до Шумен, първата ми работа е да си намеря приятелка, която ще писка ужасено всеки път, когато си счупи нокътя – казвам аз.
Докато се опитвам да съчленя разпадналото ми се тяло, тя жизнерадостно търчи из поляната, сочейки някак тържествено различните пътеки. Вади някакви листа и започва да чете разказите на други мазохисти, минали през същата поляна. Всичко е добре, щом ми осигурява глътка въздух със забучен в устата фас. Те, мазохистите, видите ли, били стигнали тук, но ги дострашало да продължат по маркировката, защото пътят бил много обрасъл. Демек, ние не се плашим, ще минем точно по него.. Посъвзел се вече, аз заемам отново типичната за мен позиция тип „бийте ме, а аз ще се усмихвам”.
- Добре, Ани, както кажеш.
Що ли не ми подарят джърси с тази реплика.
Поемаме по маркировката. Кошмар! Къпини и трънки са превзели пътеката километри и километри напред. Стъпваш, те се впиват в глезените, а като направиш следващата крачка, зад гърба си оставяш парчета месо. В гърлото ми се надига жалостив хленч. Приятелката ми обаче крачи пред мен, не издава и звук. Чудя се защо не си обуе анцуга. Тя поне има такъв. Аз, както винаги, съм с веселите бермуди на цветя. По-късно разбирам, че го е направила от солидарност. Е, няма такъв човек! Сещам се за Гаджет, който в подобна ситуация с радост би ми събул гащите, за да ги обуе, а след това най-вероятно щеше да крачи пред мен и да ми се присмива. Все пак май съм намерил точната жена за приятел.
След малко нагазваме в море от коприва. На бой е почти колкото мен. Не че съм висок, направо съм тапа, ама си мисля, че подходящият размер за копривата е най-много педя, точно колкото за супа, което ме подсеща, че съм гладен, ама гладен, мамка му! Морската пехота не можеш обаче да занимаваш с такива прозаични действия. Няма смисъл да се спира. Посоката е една – напред и нагоре. Почивка, храна, отмора – непонятни неща за блондинката пред мен. Как ми се иска поне ентусиазмът й да поугасне малко.
- Няма маркировка! Свърши! Отново! – чувам я да казва.
Пожелах си го и стана. Само че когато нейният ентусиазъм спадне, трябваше да се досетя, че имайки предвид разликата в нивата ни, аз тотално ще се срина. И не ми казвайте, че няма причина за това. Намирам се на пичка си матерна, зад гърба ми море от коприва и тръни, пред мен е необозначената пътека, водата почти е свършила, а до мен – обезсърчен пехотинец. Пехотинецът може да има много недостатъци, но не мога да отрека, че е отличен психолог.
- Само не се спичай! Няма да ми се предаваш сега!
Толкова ли ми личи, бе? Наистина съм се предал. Има три-четири часа до мръкване. Ако не се измъкнем, май ще трябва да нощуваме на открито. Не се притеснявам за Ани. Сигурен съм, че такива като нея от ранно детство биват обучавани да удушават мечки-стръвници с голи ръце, ама как ми е жал за мене си, не е истина.
- Ето я! Намерих! Нова маркировка! – пак си е тя.
Толкова съм потънал, че дори и това не може да ме накара да изплувам. Някак вече ми опротивя и маркировката, и колелото, и гадната планина. Юрваме се по червения цвят, но ако досега се е разхождала (по нейните представи, разбира се, за мен си беше езда на предела на възможностите), сега вече гони и време, което ме поставя в неизгодната позиция на прясно изровен труп със случайно озовал се в ръцете му велосипед. Честно, вече ми се иска да мръкне. Предполагам, че поне когато спи, не върти педали, макар да не съм убеден на сто процента..
Спускане, качване, спускане, качване. Имам чувството, че са пуснали някакъв кьоркютук пиян планинар с кофичка червена боя в ръката, и оня, залитайки, е мацал ли, мацал. Стигаме някакво сечище. Ето тук пияният планинар явно се е уморил и е потънал в здравословен сън, защото маркировката отново свършва. Изобщо не ми пука вече. С Русата Амбиция не е така обаче. Много се дразни, когато не е по нейната. Чак не ми се вярва, но сякаш съзирам лека паника в очите й. Посочва някаква пътека, която би трябвало да ни изведе към Ришкия проход. Завъртаме по нея, пътьом прелитаме покрай хранилки за животни , обозначени с огромни цифри: „9”, „8”, „7”. Хрумва ми, че няма логика хранилка „1” да е курдисана в центъра на Риш, ама кой знае… Така и не стигнахме до нея. Още на 5-ти номер се озоваваме насред гола поляна, където пътеката свършва. „А сега да те видя, Ани!”, мисля си аз. Накъдето и да се обърнеш – планина. Няма начин, вече спираме с дивотиите и сядаме да почиваме. Тя не мисли така обаче. Явно школата за екстремално оцеляване, която без съмнение е завършила, след като е удушила първата си мечка, ги учат и на други номера. Поглежда мобилния си, оказва се, че има обхват и звъни на оператора си, за да го пита в коя клетка се намира. Препращат я на 112, а после и към ПСС. Служителят на ПСС обаче категорично отказва да признае, че съществува такава хижа – „Върбишки проход”. Всъщност, доколкото разбирам, той е против съществуването изобщо на Върбишка планина. Накрая, очарован от факта, че и двете са налице, изразява задоволството си, че сме живи и здрави. Абе какво да ви кажа – сюрреалистична картинка. Сякаш ПСС за взели някоя стаичка под наем, сложи ли са там някакъв търтей, който хрупа фъстъчки и порка бира пред празна карта, а звънне ли телефонът, оня сладур грабва флумастера и започва да нанася липсващите географски единици. Когато картата се попълни, така си представям нещата аз, ПСС ще се закрие. Кротко, като на идиоти, ни обяснява, че в такива ниски планини нямали техни хора., да сме питали камионите (каквото и да означава това), а накрая почти ни пожелава „лека нощ”.
Така, това е! Вече е ред и на морската пехота да свива знамена и да се прибира по спалните помещения. Дори си мисля да изпратя кутия с флумастери на ПСС.
- Сега, тръгваме по следите си. Докато се вижда, ще вървим по тях, а после можем да продължим да се движим поне до полунощ с фенера. Е, не! Уди Алън твърдеше, че Вселената не може да е безкрайна. „Мислете логично, все някъде трябва да свърши, да опре в нещо, стена ли ще е, що ли…” Георги Русев пък казваше, че бомбардировките през Втората световна война били по-рахат от барабаненето на Мамалев. „Бомбардират, бомбардират, па спрат! А при теб няма спиране бе, Гоше!” Кога, по дяволите, това русото ще се умори? Има ли Бог и кой му е разписал молбата за отпуск в неделя? Все фундаментални въпроси, пред които човечеството вдига в недоумение рамене. Качваме се на колелата, а аз саркастично започвам да си припявам едно любимо парче на Deep Purple – “You Keep On Moving”. Сарказмът обаче не е от най-силните страни на моята спътница. За какво й е? Нито печели състезания, нито върти педали. Толкова сме изпаднали, че се радваме на всяка локва. Пълним шишета и пием. По-дъхава и вкусна вода не съм вкусвал, честно!
Мръква се. Представям си как идиотът от ПСС си отваря поредната биричка, вдигнал крака върху бюрото с телефона, чичото от хижата замезва туршийка, забравил отдавна за нас, а ние бутаме колелата в лепкавата кал и търсим с фенера следите си. Стигаме разклон, на който те просто изчезват. Аз съм щастлив. Няма как, вече дори и Ани признава, че трябва да спрем. Просваме се до някакви нарязани дървета, а на мен ми хрумва гениалната мисъл да запаля огън. Най-накрая да поема и аз инициативата. Правя перфектна „индианска колибка” от сухи клонки, бучвам и листата с разказите на туристите, друго и не заслужават тези писания, само мътят главите на нормалните хора, паля запалка. Тази колибка явно съм я измазал с азбест. Така хубаво пуши, а така не ще да гори. Майната му! Било е и по-зле!
- Кога? – любопитства някакво ехидно гласче.
- Ами виж сега – подхващам спор със себе си, – всичко е въпрос на гледна точка. В края на краищата, замръкнал съм в Стара планина с блондинка.
- Хахаха! Само дето си замръкнал с грешната блондинка – злорадства оня.
Мамка му и гад! Абсолютно прав е. Няма пълно щастие. Един път да замъкна жена в гората и това да е Анелия. А не е като да няма мамещи алтернативи. Имаме си във велоклуба едни кльощави женички, дето не си представят колоезденето като един по-интересен начин да умреш. Поглеждам към Ани. Хм, и помен не е останал от коравото копеле, с което карах цял ден. Но който не я познава, може да се подведе. Има само едно по-страшно нещо от ентусиазираната Анелия и това е уплашената Анелия. Въздъхвам горко и се опитвам да направя тънкото си джърси на гънки. Кой знае защо си мисля, че така ще топли повече. Прегръщам плешките си и, както си мисля, прекарвам цялата нощ ококорен.
- Ама хъркаше снощи – казва ми Ани на сутринта.
- Глупости! Не съм мигнал! – възмущавам се аз.
- Да бе, да!
Наистина мисля така. Помня много добре, че крояхме с нея злостни планове под изцъклените звезди да прекараме някой, който много, ама много мразим по същия маршрут. Само дето не можахме да се сетим за никой, който да мразим чак толкова, а сега се оказва, че съм спал като пън. Не, ще си сменя приятелката само да се добера до Шумен.
Тръгваме още при първата бледа светлина, която се процежда през клоните на дърветата. Лутаме се, търсейки я следи от гуми, я маркировка. Нищо! Сещам се, че имам компас. Защо чак сега ли? Много просто – защото съм кръгъл идиот. Този компас обаче нещо не е на себе си. Упорито твърди, че още от вчера сме се движили на запад, а е ясно, че нашият маршрут е на изток. Не, повреден е. Абсолютно съм убеден, че там, соча с пръст изгряващото слънце, е запад. Мамка му! И слънцето се е бъгнало! Защо изгрява от запад?! Нещата започват да се изясняват. Първо, аз съм идиот, второ, Анелия не пада по-долу и трето, половината ден сме се движили към Емине, а другата половина към Ком.
И сега идва ред на уплашената Анелия да заяви:
- Никакво спиране! Нито за секунда! Ще се движим, докато се измъкнем.
Ето защо се плаша от уплашената Анелия, много по-зла е от ентузиазираната й посестрима. Гладен съм, пуши ми се, имам сили колкото на прегазен заек, но русото чудовище пред мен не разрешава никакво спиране. Чудя се дали е раждана от майка, или са я сглобили в някоя лаборатория. Търчи от дърво на дърво, понякога дори намира следи от маркировка, аз отдавана съм престанал да вярвам на глупавите червени ленти. Всъщност направо я мамя. Само чакам да изчезне в търсене на знаците и веднага се тръшвам на земята да бера душа.
- Намери ли? – крещи от гъсталака.
- Не, няма нищо – отговарям, лежейки.
Наближава 10 часа. Аз психически съм се подготвил за втора нощувка. Даже май взех да свиквам. Бих се чувствал идеално, само това русото да престане да ме юрка. Вярно, храната привършва, но хранилките за прасета са надолу. Онези кочани не изглеждаха много апетитни, ама не съм в положение да придирям. Маркировката изчезва за пореден път, но излизаме на някакво кръстовище от широки горски пътеки. Предлагам да се спуснем по едната. Не очаквайте от мен да искам да катеря другата. Кал, коловози, локви. Аз правя спускането на живота си. Събрал съм всичките си умения и рискувам максимално. По-късно Анелия ми казва, че се чудила какво толкова съм се мотал, предположила, че съм се пазил и съм бутал надолу. Абе, имаше нещо хубаво в тази жена, даже бях го написал някъде по-горе, но не мога вече да се сетя какво беше.
Я, наострям слух, това шум от автомобил ли е? Едва ли! Преди час категорично бях заявил, че чувам лай на куче, а Ани ме поправи, че било гугутка. Миражи! Тя кара около 200 метра напред. Изведнъж я виждам как хвърля „RAM”-а на земята и започва да прави диви подскоци с вдигнати ръце:
- Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!
И това го крещи най-добрата МТБ колоездачка в България.
Да, мамка му! Спасени сме! 22 часа кошмар в планината, а всичко приключва със спасителните крясъци „Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!” От мен да знаете, че всичко хубаво в колоезденето започва и свършва с този крясък, а гадното по средата, разни планини и камънаци, можете да си го спестите.

Публикувано на: 08 май 2010 14:54 от zappa

Другата седмица ще караме към връх Мазалат. В миг на пиянско вдъхновение съм дал съгласието си, което означава, че трябва да съм във форма за така омразното ми черно каране. Само някой път шефката да не ме хване на чашка в „Лорие” например, готов съм да обещая и обиколка на Карпатите да правя. Сигурно го знаете това състояние – „Кой, аз ли, бе! Ком-Емине! Що пък не! Луната? Готово! Кога тръгваме?” Засега ще трупам обем по Преславска планина, че Мазалат бил някъде на майната си в Стара планина. Тръгвам с Анелия по благ асфалт към Преслав. Половин час по-късно сме там и чакаме маниаците от Търговище. Тайната ми надежда е да докарат Вангелов или някой като него. На такива като Вангелов им викам „котва” – осигуряват ти глътка въздух по баирите, почивка на фас под някоя трънка, сладка приказка, докато берат душа. Рано е още, не знам, че днес „котвата” ще бъда аз. Пристигат братята. Изобщо не им се радвам. Знам, че е напълно възможно следващата ни сгледа да е в Търговище, машини! О, чудо! Мъкнат със себе си някакъв новак. Жертва! Котва! Не съм го виждал. Всъщност съм карал с него два-три пъти, но аз лица не помня. Не и преди да съм минал 200-300 километра в тяхната компания. Запознавам се сигурно за четвърти път с него. Момчето се съблича по гейско клинче (лошо – сигурен белег, че щом е облякъл така омразния ми атрибут, смята да върти сериозно), хвърлям бегъл поглед към него, все пак е неприлично да зяпаш мъже с опнати по бедрата им гащи. Мамка му, къде му е колянцето на този младеж?! Цялото е скрито от висналия застрашително отгоре му мускул. Толкова с надеждите ми. Озъртам се за помощ към Анелия, тя обаче изглежда отблъскващо въодушевена, припомням си утешителните й приказки, че ще кара с мен. Имаме си дори парола. Ако усетя, че колабирам, ще прошепна „котка” и тя ще намали. Един наивник на средна възраст – това съм аз. Слушам ги как уговарят маршрута с половин ухо, докато полагам изтощителни усилия да си докарам смел израз на лицето. Вангелов, къде си, братле? Дочувам как небрежно трупат километри и километри към първоначалната ни идея. Що да сме пестели от билото, можело да минем през язовир Тича, ей го де е. Чудя се дали да вметна „коткаааа”, ей така, тихичко. Поглеждам Ани. Прилича на моята си котка, ама тази котка май току-що е надушила валериан. Изцъклила е сините си очи, а главата й ще падне от ентусиазирано кимане. Мамка му!
Завъртаме. Данчо и Росен (момчето без колянце) се кикотят, отдалечавайки се с бясна скорост от нас. Закачки някакви си, на мен не ми е смешно, държа да отбележа. Лепнал съм се за шефката, в нея ми е надеждата. Зад мен кара Ники, ама то е, как да кажа, от добро възпитание. Реши ли, жална ми майка – и на мен, и на котката ми. Налучкваме черния път към билото, чувствам се във форма, колко да кара Анелия, не повече от мен. Не наивник, направо тъпак на средна възраст съм си. Първи баир – трънки, трева до пояс, разхвърляни камъни. Размечтавам се как грижливо подредени, същите тези камъни биха могли да се залеят с асфалт – каква прекрасна пътечка би се получила, мамка му! Много псувам днес. 1-3, 1-2, 1-1 – зъбчатките хрускат, смъквам бясно скоростите. Е, не може да се кара! Мамка му, мамка му, мамка му! Катурвам се от колелото, поглеждам пред мен, където би трябвало да е спасителното синьо джърси на шефката, тъкмо навреме, за да го видя как изчезва половин километър напред. Краката й се движат отмерено, без никакво видимо усилие. Напомня ми онези петролни сонди, дето съм мяркал по телевизията. Горе-долу, горе-долу, и така до безкрай.
- Коткаааа! – и да крещя, все тая.
Започвам да бутам – това поне, мисля си, го умея. Спъвам се в туфи, трънаците късат живо месо, пот се стича на ручеи в очите ми, злобни насекоми пикират около черепа ми. И това на някои им харесва! Затварям едното си око, правя път на вадите пот, а с другото, полуослепял, мигам често-често. По едно време затварям и двете. Така пък не виждам, близко до ума, ама поне солта не плиска в очите ми. Настигам веселяците, спрели са да почиват. Просвам се на сянка и млъквам бесен. Сигурно за другите изглеждам кротко очарован от природата около мен, но шефката си ме познава добре.
- Какво има, добре ли си? – съчувствено ме пита.
- Не ми говори! Изобщо не искам да ми говориш, разбра ли!!!
Искам да я удуша, искам да я гледам как умира бавно, давейки се в някой гьол. Ще я гледам с усмивка и ще я питам дали е добре. Ще… Не, хрумва ми нещо по-гадно. Знам колко мрази асфалта. Представям си я как изнемогва на Кочовския баир, 10 километра асфалт.
- Как си, Ани? Да починем? – и аз мога да го играя съчувствено.
Но до Кочово има почти цял ден. Все пак ще си го върна. Дори споделям с Ники мечтите си. Паля и цигара. Усмихвам се. Нали ще почиваме. Дърпам три пъти и чувам:
- Хайде да тръгваме. Мускулите атрофират така – това пък е Данчо.
Това ли е почивката ви, бе! Три дърпания от фаса. Две минути време. Тегля мислено една тлъста майна на Данчо, проклинам деня, в който Добрян ми избра колело, проклинам и Данчо. Мятам се на колелото и в тотален амок завъртам с надеждата да взема преднина.
- Спукана гума! – крясва той зад гърба ми.
- Нека ти! – крясвам пък аз, наум обаче.
Всъщност „завъртам” е силно казано. Не съм проверявал в речника, но щом има „накрак”, сигурно има и „затиквам”. Та така – затиквам нагоре, а обстановката е същата – жега, тръни, насекоми, пот, а аз, берящ душа, си мърморя: „котка, мамка му, котка, мамка му!”. Излишно е да споменавам, че никой не чака Данчо. Бих се върнал единствено, за да му нарежа и другата гума. Атрофирали мускулите, атрофирала им е горната част на тялото. Мазохисти! Напълно възможно е да имам някоя прабаба циганка, защото по-късно разбирам, че е спукал и другата гума. Топла благодарност към Оня горе се разлива по вените ми, когато научавам новината. Грам съчувствие не е останало в мен, изтекло е ведно с потта по баира.
Най-после се домъкваме до проклетото било. Тук нещата седят по друг начин. Е, не е блажен асфалт, но е караемо. След десет минути сме се добрали до Горски дом – хубава хижичка с беседка отпред. Стопанинът се суети около нас, предлага ни кафе, бира, ракия. Партизанин (така му викали), жив да си! Един нормален човек в тази планина да има. Пия си кафето, жуля цигара от цигара, даже обмислям идеята да сръбна ракийка. Разпитвам и за най-близкото село. Методиево било на 10 минути пеша. Дали пък да не зарежа маниаците и като бял човек да се напия с Партизанина? Докато обмислям идеята, оня с двете спукани гуми се появява и пак започва да мрънка нещо за атрофиране на мускулите и други простотии. Абе, този само две гуми за пукане ли има, не се ли намира и някоя рамка за чупене, някой курбел за отвъртане? На Ани толкова й трябва. Докато чуе каране и се мята на колелото. Котка, мамка му, котка! Няма, братче! Ни котка, ни ракийка. Партизанина остава далеч назад, а ние продължаваме да гоним Михаля по припека. След малко идвало прекрасно спускане. „Прекрасното спускане” всъщност са едни безобразни търкалящи се камъни, по които колелото ти пука в отчаяни усилия да не се разпадне, ти се мяташ като парцалена кукла отгоре му, молейки се да оцелееш и този път (и повече никога, никога с шефката по черно!), задната ти гума занася, законтрена от виещата спирачка. Прекрасно било… А, наистина било прекрасно! Ама не заради друго, ами гадното, отвратително, кошмарно спускане те изхвърля направо на пътя за хижа „Младост”. Път, който някой мъдър човек, е залял с прекрасен асфалт. Въртиш, а тялото ти отмаря, хвърляш километрите зад гърба си, птички пеят… Абе, какво да ви разправям – Свети Асфалт! Отбиваме се и при майката на братята, която празнува именния си ден на зелено. Изкушавам се да споделя с нея какво мисля за рожбите й, но възпитанието ми се е върнало, благодарение на гладкото шосе. Хапване, пийване, смъкване към Търговище. А там ни чакат студени бири. Абе, като изключим въртенето, това колоезденето е егати харабийският спорт. Уговаряме и маршрут за връщането ни. Аз и Ани, а пред нас са 45 километра асфалт. Падна ли ми, шефке! Поемаме обратно, но от толкова обсъдени маршрути, не знам защо, но се озоваваме на главния път София-Варна. Разбирам го още след първите километри, но не само тя познава мен, и аз я познавам добре. Как да й кажа, мамка му? Ще ме убие!
- Ъъъ, Ани, имам една неприятна новина – започвам отдалеч.
- Кажи! – кисела е, мрази асфалт.
- Май сме на главния път за Варна – и примирам, очаквайки бурята.
- Май има нещо такова.
Какво й става на тази жена, бе! Вярно, пи две бири, ама чак да се е напила, не вярвам. Толкова леко да се размина, ама ха дано де! Казах ви аз, че съм наивник. Няколко километра по-късно или бирата изветря, или тя се осъзна.
- Мамка им да *** на тези! ****** им майчина! – реве, та се къса. Няма и помен от нежния й гласец.
- ***** им и *****!!!
Аз съм се свил като бито куче, мъча се да свра главата си между плешките. Чакам страшното да отмине. Някакъв тип ни изпреварва с вой на клаксона, а шефката веднага изпружва среден пръст и го размахва след задника на отдалечаващия се кретен. Попържа на майка, баща, род. Леле-мале! Дано шофьорът си гледа напред.
- Сега ще им обясня аз на тези от Търговище! – заявява тя, отбивайки колелото, очевидно привършила с мен и автомобилистите.
- Недей бе, Ани – каканижа аз. – Ей сега ще отбием. Ще минем по селските пътища.
Уж склони, ама уж. Докато разпитвам някакъв мъртво пиян индивид за пътя (нормалните хора вече са сварили даже и да се напият), я чувам как нарежда зад мен по телефона:
- Абе, Тошко, ти по кой път ни прати?! – завалията…
Мамка му, иде ми пак да се върнем, ако трябва три пъти да качим оня черен баир, само и само да не карам с този тротил на колела зад мен. Слава богу, десетина километра по-късно се кротва. Въртим, мълчим, мълчим и въртим. Върнах си го за всичко, обаче не знам защо не се чувствам щастлив. Все пак не мога да си премълча плануваното от сутринта въпросче:
- Как си, Ани? Да починем?
Нещо кротко и благо се разлива по тялото ми. Удовлетворение ли му викат, не знам, но е дяволски хубаво. По-хубаво дори от глътка водка. (Дали?)

Оптимистичен вариант
Запа, разбира се, е станал едноличен шеф. Има един-единствен модератор, който се набива на очи, тъй като ходи с хайдушка униформа и с препасан ятаган. Инспекторът. Щаб квартирата на форума се е преместила в „Централ”, където често можете да видите сред гъстия тютюнев дим ФКБ и Оксиморона. Прегърнати точат шии и разпяват древни руски песни. На стената грее мъдрият лик на Иван Костов, а 20-и април се е превърнал в най-светлия форумен празник. Тъй като отдавна сме изчерпали поводите, го караме по църковния календар. Всеки ден фирмен камион на Мери Джейн зарежда заведението, за да насмогне на консумацията. Форумът е пред финализация на най-крупното си начинание – закупуването на завода за производство на култовата напитка. Кметът на града отдавна не се избира с честни и свободни избори. Посочвам го аз.
Песимистичен вариант
Хоуп и Шаги са направили контрареволюция. Гнет, мракобесие и правописни речници до всеки от 20те участника на форума.Всяко мнение е с последващ коментар, в който на „милия” юзър нагледно е обяснено колко е тъп. Намеква му се, че ако не си купи на момента въже за простора и сапун, може да му бъде помогнато с благотворителните средства, събрани за целта в 1000-та кутии, разпръснати из целия град. Шу е в изгнание. Носят се слухове, че вади по 10 000 репички на ден някъде из мъгливия Албион.
Реалистичен вариант
Форумът е станал единствената представителна медия в града. Сентинел за 523-и път обявява, че приключва с този форум. Което обаче не и пречи да постне своето 12345-о мнение в него. Шу току-що е приключил с епохалния си труд. Сътворил е конституция на форума, в която в двеста страници са разписани кратки и ясни правила, от които става ясно, че те грози незабавен и доживотен бан, ако не си се сресал сутринта, не си си измил зъбите или зализал перчема. Споменаването на думата секс, води до дълги и изтощително обяснения в близкото районно и отнемане на личния ти компютър. Кралица Виктория е форумен патрон. Запа и другите алкохолици се крият в Кочовския бункер, където са заровили една каса с водка.