Блог архив

Колопоход в чужбина

zappa
Бях се зарекъл да не карам повече с Гаджет, този евреин на форума. Зарекъл се бях и в Румъния да не ходя. Пусти пиянски ентусиазъм, точно в 3 часа след полунощ се озовах на гарата с колелото, а там ме посреща Гаджет, грейнал от щастие, със спален чувал и палатка под ръка. Ще пътуваме до Добрич, а после на ход.
- Ето ти палатката. Вече ти отговаряш за нея – казва ми той вместо добро утро.
Както знаете аз съм кротък, неконфликтен човек, за което постоянно ми се карат. Завързвам я за рамката на колелото, нагласям и спалния си чувал. След малко идва и влакът. Потегляме към двудневния кошмар Румъния. На гарата в Добрич Гаджет настоява да се снима.
Изображение
Заема поза насред мъглата, присмива ми се на смотания фотоапарат, самият той няма никакъв. Няма и пари, но както и предния път си е взел дебитната карта. Всъщност не съм я загледал тази карта, може и бутафорна картичка някаква да носи в портфейла, тъй като за толкова време не съм виждал да я използва нито веднъж. За какво му е, нали аз си нося 50 лева, те са общи. Потегляме към селата. Гаджет благоразумно подминава де що има банкомат из града и в прекрасно настроение навлиза в безопасни територии, далеч от всякакви машини, които биха могли да развалят личния му бюджет. 20 километра по-късно ми заявява, че трябва да му услужа с пари. Прави го с настоятелен тон нетърпящ възражение, нали вече му е навик. Опитвам се вяло да опонирам, но политолог в нужда и холеричен изказ като неговия не може да бъде възпрян от глупавите ми доводи. Спираме в с. Захари Стояново, където той ми вдига първият скандал за начина по който разполагам с парите му, моите пари.
- Как може да изхарчиш толкова пари за водка? – крещи ми насреща.
Аз гузно се опитвам да набутам двете патрончета навътре в раницата, а той се измъква от магазина с препълнена торба ядене, разполага се на пейката и заявява, че половин час ще яде. Яде. Сигурно едно сомалийско селце би могло да бъде спасено с количествата които погълна на тази пейка. Завъртаме педали към Дуранкулак и вече е време оцеляващият Гаджет да започва магариите си. Час по час спира, пие вода, хленчи, наглася си чувала, за което изразходва 8 метра сезал. Нищо не помага. Този път не си носи чадър, няма и кърпа. Естествено не си носи и резервна гума, нито помпа. За какво са му, аз имам. Според Гаджет тръгнеш ли с колело за Румъния, нещата които не трябва да пропускаш са масло против изгаряне и дезодорант. Сигурно пак по Дискавъри са го давали. Маже се, парфюмира се и безспирно хленчи. Търпението ми вече сериозно се разклаща, но аз наистина съм Мека Мария, справям се. 7 часа след Добрич вече сме изминали чудовищните 70 километра и се озоваваме на границата. Тук е време за нови фотосесии, както и нов повод за подигравки спрямо апарата ми.
Free image hosting powered by PostImage.org Free image hosting powered by PostImage.org
Границата с Румъния – никога не съм стъпвал на митница, но си представях как нервни митничари ме набутват в някаква тъмна стаичка, събличат ме гол, ровят за наркотици. Вместо това един задрямал тип погледна с отегчение личните ни карти, след което зададе най-безсмисленият въпрос, който съм чувал:
- В Румъния ли отивате?
Не, запътили сме се за Турция. Да не сме объркали посоките? Аз работя на КПП и ви гарантирам, че е много по-трудно да влезете през мен, отколкото да минете границата с Румъния. В чужбина съм! За първи път, а съм вече на 35. Много е странно – минаваш някаква декоративна оградка и изведнъж всички наглед нормални хора започват да плещят неразбираеми думи. Стряскащо е, но от време на време хвърлям поглед назад – земята на нормално говорещите хора е на един хвърлей зад мен. Не бих посмял да вляза по-далеч от няколко километра навътре, потискащо е някак. Стигаме заветното Вама Веке – курортно селище, най-южното в Румъния. Явно това е курортът на плажуващите кучета. През живота си не съм виждал толкова много събрани на едно място. Бегла представа можете да получите, ако се разходите до кастрационния център в Шумен, но съвсем бегла. Опъваме прехвалената палатка на Гаджет пред любопитните погледи на една глутница кучета, а спътникът ми решава да се разходи. Аз кротко си лоча водка, не ми е до разходки из кучкарници. Поглъщам някаква македонка в компанията на любопитно псе и пия водка.
Free image hosting powered by PostImage.org
След малко Гаджет пристига наплашен и хленчещ. Някакви зверове го подгонили по главната улица. Следва приятната част – ще харчим 40-те леи в някоя кръчма. Намираме една, поръчваме си бира, бърборим. Гаджет е възмутен от ниската ми обща култура. Твърди, че всяко дете има по-добра представа за историята от мен. Не ми пука, нали има бира. Идва ред за плащане на сметката и нов скандал – непременно трябвало да оставя 2 леи бакшиш. Сериозно възмутен, че не може да ми изтръгне портфейла и да разполага с него, той ми провежда лекция за стиснатите хора. Хрумва ми да възразя с довода за хората пътуващи на чужди разноски. Я се опитайте да спрете влакова композиция, изгубена кауза. Мръква се, а Инспектора ми провежда инструктаж за ползването на палатката Му.
Free image hosting powered by PostImage.org
Оказва се, че това не е палатка, а нещо сакрално – в нея не се пуши, не се влиза с обувки, пясъкът не трябва да е повече от две-три зрънца, не се слуша радио, не се ползва светлина и най-важното – не се хърка. Всичко мога да направя, но последното е невъзможно. Той е категоричен – ще бъда изхвърлен, ако си позволявам такива своеволия. Криво-ляво заспиваме, но в полунощ се чуват бесни свирения на гуми, някакви фарове кръстосват в палатката ни, Гаджет е уплашен и отказва да излезе. Аз се подавам и виждам някакъв бесен джигит сред облак прах да върти колата. Нямам възражения, само да не ни отнесе. И тук се случва чудо – сред праха и глутницата кучета се материализира някаква невероятно красива жена. Върви към мен. Бог ме обича. Тя ми говори. Какво ми говори, по дяволите? Защо тези хора не научат някой човешки език? Нищо не й разбирам. Инспектора суфлира скрит в палатката – „иска ти огънче”. С треперещи ръце паля цигарата й. Красива е. Казва се Роза и е тук от април, не може да се раздели с Вама Веке. Сигурно членува в „Четирите лапи”.
Free image hosting powered by PostImage.org
Снимката е отвратителна, аз приличам на стачкуващ работник от Кремиковци, но вижте нея. Май ще остана по-дълго от предвиденото. Опитвам се да контактувам: „Итс найс, итс окей”. Сещам се и за други изрази, но май е рано за тях. „Сак ит” май не е добър начин да се запознаеш с някого. Роза изчезва в тъмното, а аз оставам съкрушен, преговаряйки си английски думички.
Ранно утро, Гаджет хленчи по навик и пери безпомощно ръце. Любимото му поведение – „аз не мога, аз не знам”, а от теб се очаква да свиеш палатката му, да му завържеш спалния чувал и 30 минути по-късно да бъдеш овикан за некадърните си действия. Толкова ми е криво. Имаме някакви левчета. Няма цигари, няма храна, няма водка. Нищо не може да ми оправи настроението. Дали? Роза се появява с изгрева на слънцето.
Free image hosting powered by PostImage.org
Проси цигари. Поне това разбирам. С удоволствие разделям последните с нея и пак си правим снимки.
Преговорените през нощта думички ме правят смел:
- Гив ми водка.
- Ноу водка. Тен пийпъл – уан ботъл.
А после не съм знаел чужди езици. Потегляме към митницата. Бързаме за влака на Инспектора. Ще се качим от Кардам, за да не закъснее за пътуването си за Македония. Пътуване отново спонсорирано от някого, по някакви схеми. Опитва се да ми ги обясни, от което само ме заболява главата. На границата бута колелото ми, събаря го, багажът ми се разпилява, а той с бодри махове се отдалечава, оставяйки ме сред съборени палатки, чували и колела. Митничарят се хили. Тук вече ми причернява. Адреналинът киселее в устата ми. Натискам колелото и го оставям километри назад. Никога не съм поддържал такова темпо, няма по-добро гориво за колоездача от беса. Спирам на табелите на следващите села, където пък той беснее: „Можеш да ме изчакаш малко. Аз идвам с проблемите си, спалният чувал ми пречи”. Изпаднал в тотален амок товаря и неговия чувал връз моя и едва прекрачвайки колелото, сред планината от багаж, завъртам на последна предавка. Оставям го далеч назад с раничката му, плажното масло и дезодоранта. Сякаш не гоним неговия влак. Стигам Кардам, поредното място без банкомат. Чакам Гаджет половин час. Той пристига грохнал и свадлив. Нека ви обясня нещо – аз съм стар човек и като се уморя се възстановявам бавно. При него не е така – 20 минути по-късно е готов пространно да ми обяснява какво смотано колело съм имал, как трябвало да откажа алкохола, и всичко това в характерния му истерично-забързан маниер на говорене. На гарата вадим стотинки, левчета, леи. Пресмятаме. Жалка гледка. Побираме се в цената на билета и ни остават 23 стотинки. Естествено той ползва фалшив документ за самоличност – студентската карта на Мечо. Да не е луд да ръси пари…И тук нова пречка – влакът бил от най-новите, Сименс. Не давали дори обемист багаж да качиш. Колела? Абсурд. Нямало такъв прецедент. Създадохме го.

Толкова сме изпаднали, че началник влака се смилява. Качваме се потни, мръсни, гладни, недопушили. Аз вадя стотинките и за стотен път ги броя, плаща се във влака. Отброявам левче след левче, слагам ги на ултрамодерната седалка и тя се вдига автоматично със зловещото „щрак”. Последните ми пари потъват в някакво подседалково пространство. Влакът потегля. Аз вадя антената на радиото, опитвам се да ги избутам, буча ръка, пот се лее на ручеи. Осъзнавам, че ако не успея оставам насред нищото без никакви пари. Гаджет се превива от смях и ми прави снимки с мобилния си. Никога не бил виждал по-потен човек. Ще го убия. Какво са 10 години затвор в сравнение с удоволствието да видя гърчещия се Гаджет в предсмъртни хрипове. Вадя стотинка след стотинка и пресмятам сумата. По едно време се сещам, че лявата ми ръка би трябвало да е по-слаба от дясната и продължавам да ровя в дупката с нея. Успях! Но в Шумен задължително ще го убия, нищо не може да ме спре. Смяна на влаковете на Повеляново, аз съм сринат. Инспектора продължава да ми обяснява колко зле съм бил с общата си култура. Пристигаме в Шумен – аз съм ходещ труп, Гаджет прелива от енергия. Тук има банкомат и той тегли, най-накрая!
- Ето ти 15-те лева – с показен жест ми ги връча. – За какво толкова мрънка?
И тук вече Меката Мария избухва. Тези 15 лева са равни на целия мизерен ден. На глада ми за водка, храна и цигари, на унизителното ровене сред седалките. Той недоумява:
- Нали ти ги връщам, какъв ти е проблемът?
Тотално сринат си купувам цигари, сядам на някаква слънчева пейка на автогарата и в някакъв емоционален ступор пуша една от друга. Дори не ми се прибира. Не съм и ядосан. Нищо ми няма. В кома съм.
Оригинал

Запа и Спектора на море през май

okokorko
Гостуването на известните веселопедисти Запа и Спектора в Шкорпиловци, премина на два етапа – трийсет километра пешеходен поход през гората и по плажа и няколкочасово унищожаване на кифтета, пържоли и алкохоли. :D
Потеглихме през гората към село Самотино, където живее самотно само един човек.В дъбравата срещнахме и други свини: Free image hosting powered by PostImage.org

Пристигнахме в селото и на стъпалата на кметството, бяхме тържествено посрещнати от цялата селска управа: Free image hosting powered by PostImage.org

Запа оскверни селското гробище с алкохолния си дъх, а Спектора направи връзка с некви духове: Free image hosting powered by PostImage.org Free image hosting powered by PostImage.org

После с бърз марш на зиг-заг за заблуда на противника, се изтресохме на „Кара дере“: Free image hosting powered by PostImage.org

Там разменихме 2 цигари за 2 литра вода с местните аборигени-рибари.Контактът с тях беше много труден за установяване, тъй като имаше сериозна езикова бариера.Бяха разменили вече 2 калкана за 2 литра водка и нищо не им се разбираше на аболкохолическия диалект.Освен това имаха за охрана някакво чудовище, наречено „Морски кривозъб“, което едва не ни изяде: Free image hosting powered by PostImage.org

После се изкатерихме на поляната с чевермето, високо над „Карадере“.Чевермето си беше там, ама на него нямаше набучено нищо.. :( На Спектора му потекоха лигите като си представи цвъркащото агнешко със загоряла кожичка.
Поне си направихме снимки отвисоко: Free image hosting powered by PostImage.org Free image hosting powered by PostImage.org

Следващата спирка беше резерватът „Камчийски пясъци“, където си събрахме гигантски шишарки и морски дяволчета, докато не са ги наскубали курортистите.По-забележително беше неразгаданото послание, което някой беше оставил на една трънка: Free image hosting powered by PostImage.org

После прескочихме до плажа на Шкорпиловци, където вече има оживление: Free image hosting powered by PostImage.org

Последва ядене и пиене на терасата на бунгалото, а двойка синигери хранеха дечицата си на метър над главите ни: Free image hosting powered by PostImage.org

zappa

Първи ден – магариите на Гаджет

Не бях карал с Гаджет на дълги разстояния, но си е емоция. Младежът е гледал някаква поредица по Дискавъри със стряскащото име „Оцеляващият” и явно е гледал сериозно. Още при първият ситен ръмеж се зае да оцелява. Някъде около Пчелник се съблече почти гол, напъха сухите си дрехи в раницата и започна да оцелява в нечовешките условие на ситен, приятен пролетен дъждец. След това заяви, че нямало да тръгне, докато асфалтът не изсъхнел и ме застопори в един селски супер, където всеки си взе енергийната напитка – кафе и водка. Магариите му продължиха и в Шкорпиловци, където вече сериозно окупирал портфейла ми се разкрещя: „Няма да ти плащам водката!” На основателният довод, че няма един лев в джоба, така че би му било трудно да го направи, се изрепчи отново: „Добре казано”. Трудният му път на оцеляване продължи и в условията на топла баня, гостоприемно осигурена от Ококорко – „Нямам кърпа! Каза ми мама да си взема. Майките трябва да се слушат, мамка му”. Явно на личния му герой от Дискавъри не му се е налагало да си взема топъл душ без кърпа. Чак такива безобразия не се случват по никоя географска ширина. Но иначе кара младежът, само да имаше как да си помъкне апартамента с удобствата на гръб, като един истински охлюв на колела, би покорил света.

Втори ден – пешеходен туризъм с Оги

Събуждане, миене на зъби, сутришна водка и отново на път. Целта е с. Самотино – село с един-единствен жител. Сигурно е имало време, когато е бил един, но любовта на дърти години не прощава. Залюбил се бай Неделчо с някаква баба от съседното село и сега пълновластният господар на селото е съпругата му. „Стига говори с тези хайлази. Хора без работа. Донеси 10 чувала”. И бай Неделчо прегърбен и скръбен хуква по задачи. На всичкото отгоре съседната къща се ремонтира усилено. „Ще става град”, кисело казва старецът и сигурно си припомня хубавите времена, когато любовта и „хайлазите” не са били и чували за с. Самотино. Поемаме към Карадере. Слънцето прежуря, водката е на километри разстояние, а Гаджет си припомня как се оцелява в суха местност – навиваш си една блуза около крака и газиш росната трева. С нищо не ми помага – росата е с отчайващо нисък алкохолен процент. В Карадере се запознаваме с местни рибари-бракониери, които требят калкана в размножителния им период. Така се бяха нашляпали с алкохол рано сутринта, че слюнките ми закапаха по масата. Всъщност какви бракониери са те? Колкото и лоши намерения да имаш, много трудно ще ги осъществиш кьоркютук пиян от сушата. Най-обикновени алкохолици, хубави хора. Връщаме се в базата и туризмът прави приятен завой към водка и шкембе на почти магазинни цени в една механа в Ново Оряхово. Сега вече мога да слушам и за оцеляване, и за роса, каквото щете. Ставам благ и любвеобилен. Колко малко му трябва на човек…

Трети ден – на гости при Бирка

Потеглям за Слънчев Бряг. Хубавото на нашия форум е, че е прострял пипала навсякъде, пръснал е ятаци по света и от теб се иска само да имаш желание да пътуваш. Размечтавам се за момента, когато ще си пия водката с YT някъде в Аризона, а колелото кротко ще почива до мен. За малко да изпусна – зървам така лелеяните проститутки, натокани и дружелюбни да ръсят чар до пътя. Зализвам перчем, оправям си сигналната жилетка и се ухилвам. Те ми махат. Ох, на батяяя! Метър след метър приближавам. Що не си седях да ги гледам от разстояние… Едната е черна като кюмюр, с огнено червена коса, а зъбите проблясват в златни отблясъци. Превключвам на тежка предавка, зъбчатките изтракват, натискам педалите и се втурвам надолу по баира. Чак толкова закъсал не съм. Ще си карам на злобарки. Пристигам в Слънчев Бряг и тук ме чака изненада – много е различно от Шкорпиловци. Някак ми напомня за Ориндж Каунти. Оглеждам се от глава до пети, въздъхвам и изръсвам чутовните 20 лева за ненужни нови маратонки. Вече бивам. Срещам се с Бирка – прегръдки, целувки и вече съм седнал на някакво приятно местенце, ресторантче с много зеленина. Мястото е приятно, но ценовата листа е рядко отблъскваща – 4 лева за 100 грама водка. Изроди! Е, сега да ми каже Гаджет как се оцелява в такава среда! Тук започна моралното ми падение. До края на престоя ми в Слънчев Бряг всичките ми сметки бяха поемани от Бирка, дори цигарите. На втория ден се озовах с дебитната й карта, ПИН кода, както и заръката да си купувам каквото харесвам от тузарския курорт. Най-лошото е, че ми хареса. Нямам извинение. Вечерта беше като по учебник – запой до 5 часа, отнякъде се появи и една мома, нейна приятелка, с която обсъждахме „Животът, Вселената и всичко останало”. Като знам децибелите на хъркането си, момичета бяха подобаващо наказани за интелектуалните ни изблици. Хак да им е. Спаха до 11 часа.

Четвърти ден – изтрезнявам…

Пети ден – Бургас

Нищо интересно – все още махмурлия поемам за Бургас. Имам чувството, че всички шофьори са излезли сутринта с единствената идея да прегазят първия колоездач когото видят. Тъй като не мярнах никой друг безумец предвижващ се по този начин по пътя Варна – Бургас, явно аз им бях на мушката. Не успяха, но по-екстремално каране не съм правил. Добирам се със сетни усилия до Бургас, купувам си една водка за из път и се сгушвам във вагона. Уморен съм, но Шумен е близо. Някой, май беше Гаджет, спомена, че в сряда заминаваме за Румъния. Да бе! Да не съм луд!!!

Оригинал

Вело-рали Средна гора 2008

Анелия
Такааа, върнахме се с Инспектора живи и здрави, а това е най-важното!
Това беше едно страхотно изживяване, купонът беше максимален, карането трудно и теренът различен от това, на което съм свикнала. Все пак баирите са си баири и школовката на Запа пролича. Най-силна се оказах нагоре, а надолу ме задминаваха безстрашните мъже. Ама парен каша духа и по надолнищата бях на принципа „Стигни жив“. Нещата в хронология: в 6 часа натоварихме новозакупения багажник с колелата върху сапунерката и запрашихме в посока Стара Загора. Към 9:30 пристигнахме и се заехме да търсим старта: Аязмото. Объркахме се леко, но тръгнахме да караме след първата кола, натоварена с колело върху багажник и се озовахме на правилното място. Ето го и него:Такааа, върнахме се с Инспектора живи и здрави, а това е най-важното!
Това беше едно страхотно изживяване, купонът беше максимален, карането трудно и теренът различен от това, на което съм свикнала. Все пак баирите са си баири и школовката на Запа пролича. Най-силна се оказах нагоре, а надолу ме задминаваха безстрашните мъже. Ама парен каша духа и по надолнищата бях на принципа „Стигни жив“. Нещата в хронология: в 6 часа натоварихме новозакупения багажник с колелата върху сапунерката и запрашихме в посока Стара Загора. Към 9:30 пристигнахме и се заехме да търсим старта: Аязмото. Объркахме се леко, но тръгнахме да караме след първата кола, натоварена с колело върху багажник и се озовахме на правилното място. Ето го и него: Free Image Hosting

Регистрирахме се и ни раздадоха номера. Инспекторът получи Номер 1, а аз – номер 13, все хубави номера :) . Ето ни и цялото шуменско участие: Free Image Hosting

И стартът: Free Image Hosting

След 3 часа и 53 минути, доста добро време според мен, аз финиширам първия ден на хижа Морулей: Free Image Hosting

Организаторите хубаво изискаха от участниците каска и ръкавици, но ако бяха казали да си вземем шнорхели, щяха да ни направят по-голяма услуга. С други думи, теренът беше много мокър и с огромни локви. Аз като една изискана дама слизах от колелото и си го бутах, за да не се опръскам. Освен локви, по терена имаше много улеи и каманаци. Намираха се и ловци, но инциденти за щастие нямаше. Ето за какво трасе става въпрос: Free Image Hosting Free Image Hosting Free Image Hosting

Имаше и много красиви гледки, но нямаше време да снимам пък и не носех свестен апарат, тези снимки са от телефона ми и съм ги снимала докато почивам. Трасето беше с дължина 43 км. Като пристигнах ядох най-вкусния боб, хлаб и македонка през живота си :) Вечерта се събрахме в ресторанта на хижата на вечеря и биричка. На маса сме с нашите нови приятели от Варна: Тишо, Евгени и Марти.
Free Image Hosting
На другия ден тръгнахме от хижата по различен от миналите години маршрут. Големи баири, голямо бутане, както и стръмни спускания. Радвам се, че не паднах някъде. По едно време се загубихме с една групичка хора, тъй като не видяхме скрита пътека в тревата и не разчетохме правилно маркировката. Това ни костваше спускане, а на връщане пак баир и малко бутане и около половин час загубено време. Теренът беше по-стръмен и труден, но 25 км (без губенето), минахме покрай много красиво място: Сребърно езеро, както и гледката от билото на връх Морулей си заслужаваше дори само те цялото пътуване. И разбира се, финалът: Free Image Hosting

Времето ми беше 2 часа и 48 минути, но както писах, изгубихме се и загубихме време…какво да се прави. Както вече знаете, взех първо място при жените. :B1.gif Е, малка подробност е, че нямаше други жени :A9.gif но да са дошли пък :G8.gif Догодина дано има някоя да ме стимулира, защото друго си е да имаш конкуренция ;) . Организаторите все още не са публикували резултатите и крайното класиране в сайта, та не знам в общото класиране на кое място съм, но е някъде между 10-то и 15-то (тъй си мисля поне). Инспекторът е на 16-о място и също много добре се представи! Ето и награждаването: Free Image Hosting

Всичко свърши добре, имам много сладка награда, едни готини ръкавички за каране както и разни други. Медалът вече е подарен на моя син, който го заслужи напълно, все пак седя 2 дни без мама. При мъжете първи стана Тодор и заедно с неговия приятел (не му разбрах името) убиха всичко в мен като представа за каране. Казах им го и лично: но туй не е човешко тяхното! Над 60 км каране в пресечена месност за 3 часа и нещо общо двата дни. Това честно казано не знам как се постига, никога няма и да науча сигурно :) Да им е честито 1-во и 2-ро място при мъжете. Юношите и те се представиха доста добре, както и ветераните. Организаторите от вело-клуб Зарата към ТД Сърнена гора Стара Загора бяха свършили чудесна работа, всичко беше перфектно :B9.gif
Най-специални благодарности разбира се за моят технически екип: Хари. Поради няколко причини: 1. вързва ми се на акъла :N2.gif 2. закара ме до Стара Загора 3. даде ми колелото си 4. изми ми го след първия ден 5. след като се прибрахме смаза и пооправи двете колелета 6. най-вече за моралната подкрепа :L9.gif :L9.gif
Това е, живот и здраве, догодина пак може да се ходи, да се надяваме че ще има поне още един участник още: багажникът се държа здраво за колата и не изгубихме 2-те колелета, така че ще има място и за 3-то. Не пукнахме гуми (за разлика от вело-куб Крива спица, които бяха прекръстени на вело-клуб Спукана гума), нищо не се почупи. Запознахме се с хубави хора, всичките карат колелета.
Оригинал

С колелата на Салманово

Запа и Сладоледът – подкарахме байковете в ранно утро. Не чакахме никого, защото си познавахме виртуалните дружки добре. Бързо стигнахме до Мараш, където разпитахме за местен мастит журналист. Никой не познаваше такъв. Сори, брато. Продължихме към Салманово, но там арийската кръв на дружката ми проговори и тя категорично отказа да отседне в среда, където има толкова замърсена кръв. В Радко Димитриево се оказа, че алкохолиците спят до 12 и тогава им отваряло и заведението. За сметка на това бяхме запознати от местните с най-забележителното – работещият климатик в магазинчето. Ако отидете, затваряйте вратата – това е най-краткият път, за да им спечелите сърцата от раз. Дибич ни предложи най-вкусната шкембе чорба. А километражът или беше развален, или такива къси разстояния са далеч от професионализма ни. Какво са 42км? Следващата седмица – Преслав.

Оригинал

Към столицата с колело – пътепис

Автор: Zappa
Първи ден – ентусиаст (Шумен – Елена 150 км.)

Потеглям. Морето ми е до колене и педалите сякаш сами се въртят. Някак естествено изникна и саундтрака на пътешествието.
В моя вариант обаче звучи като “Уа уаа, уа уаа”. И така – дера си се аз и въртя педалите. В Търговище ме поемат откачалките Виктор и Данчо и продължаваме. “Уа уаа, уа уаа”. За последен път карам с тези ненормалници. Щадейки си силите, техните и моите, за 100 километра успяха да ми докарат първата депресия. Случи се на един безконечен баир. Данчо си бърбори до мен, аз се боря за глътка въздух, а Виктор е отпрашил далеч напред. По едно време го гледам да се спуска с шеметна бързина около половин километър напред. Свърши се, викам си. Там е раят, ще вея коси. Вземам завоя и какво – 10% наклон. Нагоре обаче. Първа депресия. Прощавам им единствено защото ми дадоха маршрут. И то какъв!!! Само Стара планина, никакви коли. Изпращат ме почти до Елена и продължавам сам. „Уа уаа, уа уаа”. Километър преди Елена заваля град. Като коизичка се метнах в рядката кал отстрани под някакви рехави борчета. Псувам и се давя. 10 минути по-късно всичко свърши но моето “уа, уаа” звучи доста минорно. Спускам се и диря място за нощувка. Насреща ми е “Старият дъб” – класно заведение за тузари и чужденци. Както се оказа, става и за закъсали колоездачи. Нали знаете кой ще ви спаси, ако ви дебне бялата смърт? Куче санбернар с люлееща се бъчвичка коняк на врата. Винаги ме е очаровала тази легенда. Не съм се предал на бялата смърт, не виждам и санбернар, но виждам коняк. Поръчвам си една чаша до ръбчето. Помага, да знаете. А собственикът пърха около мен, радва ми се. Разказва ми за някакъв 78-годишен холандец, който минал на колело през Елена миналата година. Предлага ми и място за бивак. Това беше първата ми нощ – студена, мокра, самотна. Дежа ву, Сопот. Наръбвам едно парче Македонка, опитвам пищовчето с водка и умирам. Събуждам се, поглеждам си часовника – 3 сутринта. До мен се валя кално парче наденица и наченатата водка. Захапвам я с ръмжене, лоча от водката и пак умирам. Стууууд! Пробвах да се свия в поза “остарял ембрион”, но не помага. Честно, ако имах физиологична възможност, щях да си завра главата в задника – само и само да се стопля.

Втори ден – отрезвяване (Елена – Априлци 140 км.)

Събуждам се с мисълта да отпера един шамар на идиота измислил тази дивотия. Сещам се, че съм аз. Въздъхвам горко, стягам си багажа и се мятам на колелото. Минавам покрай язовир Йовковци. Снимам. Снимка естествено няма. И този апарат като предишния проявява упоритост и работи когато и както реши, има и собствено мнение за колорита на пейзажа около мен. Около 70-ия километър решавам, че все пак ще се справя. Дори запявам – „Уа, уаа, уа, уаа”. Наивник. Ако знаех какъв ден ми предстои, щях да хвърля колелото в язовира и с бодра крачка на турист-пешак да се отправя към най-близката гара. Вечерта минавам през с. Стоките. Приказно място. Решавам да си опъна палатката на р. Негойчевица.

Free image hosting powered by PostImage.org Някакво скаутско гласче обаче ми нашепва, че не е добра идея и продължавам. Пред всяка къщичка селяните са си направили масичка и столчета. Курдисвам се аз на едно такова място и почвам безгрижно да блея. Точно навреме, за да се появи моят фотограф. Зададе се в компанията на домашните си любимци.
Free image hosting powered by PostImage.org Връчвам му фотоапарата и той ми прави потресаваща снимка. Това тук съм аз, усмихнат, със сигналната жилетка, така както ме е видял фотоапаратът ми естествено.
Free image hosting powered by PostImage.org Започва да мръква. Кретам мах след мах към някакво селище с гръмкото име Априлци. Почти по тъмно пристигам.
Free image hosting powered by PostImage.org Толкова съм скапан, че влизайки в местния супермаркет, следван от киселата продавачка, в един момент осъзнавам, че нещо не е съвсем в ред. Много странно е подреден този магазин. Някак всичко е по-близо от нормалното. Вдигам очи и виждам бясната продавачка насреща си, която ми обяснява като на дете идиотче: „Аз седя там, зад щанда, а Вие сте тук, от тази страна, като клиент”. Извинявам се, казвам, че съм сдухан от път, сякаш не си личи. Купувам си дежурната водка и поемам към близката поляна. А там е, както вече всички знаете – мокро, студено и самотно.

Трети ден – депресия (Елена – Правец 160км.)

Събуждам се с едно плахо „уа, уааа”. Все още не знам, че ми предстои най-кошмарният ден от пътуването. Спускам се по река Видима. Лоша идея. Поне е лоша в 7 часа сутринта. Такъв студ е, че усещам как сополите ми залепват зад ушите, а спирайки установявам, че пръстите ми, дори изхлузвайки ги от кормилото, остават сключени в позиция удобна за непристойни действия. Около обяд, вляво от пътя виждам паметна плоча.

Free image hosting powered by PostImage.org Сядам до нея за почивка. По-късно разбрах от местните жители, че тук бил заловен Захари Стоянов. Спирам и в Шипково. Купувам си дежурната водка и провеждам прелюбопитен разговор с някакъв достолепен, строг старец:
- Къде бе, момче?
- Към Рибарица – плахо отговарям.
- Ти имаш ли акъл, бе? Дотам са 40 км.
- А няма ли друго селище по тези 40 км? – питам аз.
- Че кой ще живее в планината?
- Хора живеят навсякъде – философски обобщавам аз.
- Да бе! Живеят те… На Васильов връх.
- Какъв връх? – сепвам се аз.
- Този, дето си тръгнал да го качваш.
- Никакъв връх не искам да качвам – хленча насреща му. – Искам да карам колело.
- Толкоз’ ти е акълът. Ще го помниш този баир цял живот, да знаеш.
Прав беше, ще го помня. 15 километра изкачване, 1500 метра надморска височина. Точно по средата на нищото задната спирачка се счупи.Наложи се да мина ускорен курс по устройството й от типа „неволята учи” и настроението ми се срива до смайващи низини. Още не знаех, че най-лошото предстои. Хубавото на баирите е, че след всяко „нагоре” следва дълго „надолу”. Поне 20 км. Спускане, косите ми се вееха, крещях като луд – най-дългото спускане през живота ми. Преодолял Васильов връх си казвам, че имам сили за още едно предизвикателство – с. Ямна. Лоша идея, ама от най-лошите, които са ме спохождали. Този баир направо беше безобразен. Въртиш на най-лека предавка, а всеки следващ завой сякаш повдига като с крик пътя нагоре.Стигнах дотам, че се зарекох, ако след 100 метра не се появи селото да си хвърля колелото и да си замина. Е, появи се.
Free image hosting powered by PostImage.org И кой идиот, питам ви, е нарекъл село, което е на върха Ямна? Стръмно спускане и нов кошмар. Шляп, шляп, шляп. Който е карал колело познава този страшен звук – спукана гума. Започна се борбата. Аз с гумата, тя с мен. Водих борбата стръвно, с променлив успех, но накрая се предадох. Има една книга на Куелю – „Край река Пиедра седнах и заплаках”. Е, на корицата сигурно има моя снимка от този следобед. Тъкмо се бях отказал и някакъв грозен, малък фиат заора до мен, а отвътре изскочи, не, излетя Пешо Горския. Че това е той аз разбрах за около една минута. Време достатъчно, за да ми разкаже всичко за себе си, както и бъдещите си плановe за около петилетка напред. Този човек говореше с около 10 000 думи в минута. Все едно някой го беше пренавил, или пък се бе нагълтал с една шепа амфетамини, знам ли…
- Мятай го отзад, хайде!
Нямам сили да се противя. Изчерпан съм. Потегляме за Етрополе, но изведнъж кресва:
- Чакай да ти покажа нещо интересно. И със свирене на гуми кривва в гората.Все ми е тая вече. Не ми пука от нищо, прежалил съм се.
- Ето го – пеняви се след малко – Етрополския манастир!
Free image hosting powered by PostImage.org Разминало ми се е значи. Чак не мога да повярвам.Запознава ме с местния поп. Някой си Емо. 20 минути по-късно и около 150 страници машинописен текст в устата на моя нов герой Пешо Амфито потегляме. Потегляме, ама друг път! Кюф, кюф, кюф. Не пали.И тук настана пълната лудница. Представете си следната картинка: Пешо, бълващ водопад от думи и напътствия, аз до него – със сигналната жилетка, каската на главата и изражение на аутист трето поколение държа колелото за задната гума. Самото то е сурнато наполовина на асфалта, а попът на Етрополския манастир с пуфтене бута целия цирк. Костурица би ни завидял. Денят е свършил, навън е тъмно. Пешо ми предлага да спя в тях. Да бе! Не съм толкова луд. Представям си как бълнува неуморно цяла нощ и тактично отклонявам предложението. Той не се обижда. Стоварва ме на някакъв връх и се стопява в тъмнината, по-скоро речта му заглъхва в далечината. И къде съм? Някаква гора, мрак и път надолу. Депресиращо. Яхам колелото и се спускам. Около 9 и нещо се белва някаква табела. Правец. Нямам сили. Опъвам си палатката на 100 метра от нея на някакво конско пасище. Навивам си часовника за 5 часа сутринта, нямам намерение да ме стъпче някой ранобуден кон, и тъжно залочвам водката си.

Четвърти ден – на куц крак до София (160 км.)

Днес трябва да стигна каквото и да ми струва! А следващия път ще внимавам какви цели си поставям във форума, ама много ще внимавам. Въртя унило из някакви селца. Хората ми се радват, махат ми и се хилят. Сигурно са толкова щастливи, защото не са на мое място. Мярва ми се табела – „София – 100″ . Ха, то не останало! Натискам по-яко педалите и се чува „хряс”. Този път не е колелото. Аз съм. Нещо става със сухожилието на левия ми крак. Мамка му, боли! Започвам да карам само с десния, левия го оставям да виси върху педала. По някое време откривам, че мога да карам и с него, но само ако използвам петата. И така с лява пета, неестествено клатушкайки се на седалката, километър след километър, минавам и Искърското дефиле. Късно следобед зървам зад един завой нещо голямо и задимено – София. Стигнах! Стигнах, ама друг път. Още три часа каране в кошмарни зaдръстрвания, докато се озовах до Илиенци. Там заразпитвах как да стигна до „Лагера”. „ С колело? Абсурд!!!”. Трябвало да се прекоси цяла София. Нямало да се оправя. Трима човека ми го казват. Накрая забелязвам един клатушкащ се пияница. Това е моят човек, викам си.
- Слушай сега, много е лесно – казва той. При което, ако искате вярвайте, наплюнчи пръсата си, стовари се на колене до светофара и започна да чертае схема в прахта. После, разбира се, повтори маршрута, изпита ме, кимна доволно и се отдалечи клатушкайки се. Обяснението беше толкова точно, че само след половин час се озовах в крайната точка на пътуването си.
Free image hosting powered by PostImage.org А там – нова изненада.Моят приятел Симо, човекът при когото отивах, заминавал за Брюксел. Но Ирина, годеницата му, била в тях. Пояснявам – Ирина е сценограф, човек на изкуството, сноб, има-няма 40 килограма. За какво ми е Симо… Следващите два дена прекарах в море от водка и безкрайни спорове по малките часове на нощта за де що книга имаше в библиотеката й. Прекрасен финал на пътешествието ми. Заслужавах го.

Оригинал