Блог архив

Другоземен колопоход

Анелия 16 юли 2010 0:24 – връзка

Всичко започна с идеята да обиколим близките планини. Първо мислех за Драгоевска планина, но после покрай Борис и Ком-Емине и идеята да покараме с него 1-2 дни, реших че може да стигнем до Върбица и от там да покараме с него по така известния маршрут. Чухме се с Борис в понеделник и той каза, че е слязъл от южната страна по асфалт, беше си набавил нужните неща като накладки и наколенки и няма да можем да се видим на билото. Да, ама вече планирано събитие, трудно се отменя и решихме със zappa да си минем по планирания маршрут сами. Отделих няколко часа на подготовка: снабдяване с карти, четене на туристическа информация, четене на разказите на други хора, минали маршрута, дори гледане на информационно видео клипче, явно правено по някакъв проект. От различни източници получих най-обща информация за терена: кал, липса на добра маркировка, но кой ти се стряска от такива неща. Приготвих си за всеки случай и светлини за късното връщане, което очаквах, както и доста храна за изтощителния ден. Парен каша духа, та взех и безсмислените според zappa кат горни дрехи дълъг панталон и яке и overshoes. С тази долу-горе според мен достатъчна подготовка, тръгнахме рано-рано в мъгливата вторнишка сутрин. Ето ни пред РУМ и потегляме. Изображение

Аз кокетнича с новото светлозелено джърси, подарък от секцията МТБ Габрово. Много мъчно се пере след всичката кал, която видя за два дни. ИзображениеПо пътя има мъгла, която се вдигна и времето вещаеше да е слънчево и хубаво за подобен дълъг преход. Минаваме през Преслав и снимам Преславска и Драгоевски планини. Има красиви гледки. Изображение Изображение Zappa много иска да види преливащия язовир Тича и се отбиваме там. Гледката наистина си струва Изображение Изображение Но ние явно също сме добра гледка, след като всички тези хора от моста Изображение се обръщат да ни гледат. Има рибари, нагазили във водата Изображение
Продължаваме по пътя и стигаме до Върбица, където пием кафенце Изображение Изображение и се туткаме, не подозиращи още дългият ден и още по-дългата нощ. Информираме се за посоката на хижа Върбишки проход (естествено е нагоре) и потегляме. По пътя виждаме бистро Бабой и вече съжаляваме, че сме пили кафе в градчето Върбица, а не сред тази джунгла в планината. Изображение Изображение Нищо, заканваме се, че следващия път обезателно ще пием там и то не кафе. Продължаваме до хижата Изображение с най-дебелото хъски Изображение с най-идиотската физиономия Изображение и там питаме за маршрута Ком-Емине. Виждаме и табелките. Едната идва от запад: от Котел, а другата сочи изток и е въпросната, която търсим, т.е. тази, която води към Ришки проход. За всеки случай се информираме от човек, който знае околността. Той но обяснява, че трябва да се спуснем пак до минералните бани и до онова зелено бистро и имаме вариант под електрическите стълбове или по асфалт. После от там след мястото, където „спят пазачите” (цитат на човекът от хижата) следва „широк равен път”, много добре маркиран, бързо и лесно ще стигнем Ришки проход за има няма 3-4 часа и ще ни е скучно дори. Съветва ни първо да се разходим на запад, където има няколко километра качване до върха и метеостанцията, после и пещера и си заслужава да се видят тези неща, но пък теренът бил труден. Аз като виден мазохист избирам да посетим първо „трудното”, а после да поемаме към Ришкия проход. Но после пък решавам да си оставя разглеждането на забележителности за оня планиран уикенд с повече хора, спане на хижа Върбишки проход, ядене на къпини и всякакви такива интересни дейности с двата побратимени клуба Илчов баир и Планински орел. И поемаме по „лесния” маршрут. Пътят наистина започва така: лесно и широко качване, много често чешми. Изображение

Изображение . Стигаме до реката и след като вече сме се изкаляли по готиното спускане, решаваме да се поизмием и топим краци във водата Изображение Изображение Сушим се, обуваме се и потегляме, но се оказва, че трябва да прекосим реката. Хайде пак събувай маратонки и чорапи. Изображение Реката е дълбока, течението е силно, но се справяме и потегляме. Минаваме покрай някакви изоставени постройки, вероятно някакви ловни домове преди време Изображение. Следваме маркировката и пак трябва да пресечем реката, след което следва силно изровен път Изображение Решаваме, че не може да е толкова зле пътя и се връщаме на един разклон, който току-що сме подминали и завиваме в дясно. Следва доста качване. Пресичахме реката още около 6-7 пъти и вече не се събувахме, а директно шляпахме по обувки във водата, тъкмо се разхлаждахме в горещия следобяд. Катерихме катерихме, но никъде маркировка. Но как да ти даде сърце да се върнеш, когато си катерил толкова много. Изведнъж стигнахме доста на високо и когато се чудехме какво да правим, пред очите ни пробяга диво прасе, а след него и още 5-6. Нямаше време за обмисляне на стратегия, а инстинктът ми за самосъхранение взе решението вместо нас: надолу с бясна скорост. Изгубени около 15 км в двете посоки, се върнахме на разклона. С огромно разочарование откривам една червена стрелка Изображение на разклона в посоката, в която бяхме тръгнали, а се върнахме първия път. Като преподавател-стратег, винаги съветвам моите обучаеми да оставят решението на задачите от тестовете, което са направили първо и никога да не се разколебават и да поправят след това, защото така стават грешките. Защо не спазих сега този мой съвет. Както и да е, поехме по верният път, който се караше само тук-там, защото беше пълен с ей такива разноцветни ями и коловози, пробити от течащата вода. Изображение Пътят освен труден, е и слънчев и zappa вече бере душа когато пристигаме на полянка с пейки Изображение , която Таня е описала в една друга тема. Изображение Предварителната ми подготовка включваше и принтирането на нейния пост и там го чета. Сякаш нещо предчувстваше zappa, когато в предварителен чат ми беше писал, че ще ми чете през нощта принтираните разкази сред воя на чакали докато аз хлипам. Е, почти се получи същата ситуация, само че с принтираните неща се опитахме да палим огън, чакали нямаше, а аз се държах мъжки и не хлипах. Та от този разклон с табелката „вода” Таня и компания са се спуснали в южна България, а ние не искаме да се спускаме там, следователно избираме храсталясалата пътека по маркировката. Тук е и последната снимка Изображение, тъй като нямах желание за пози и снимки в останалата част от „карането”. То хубаво храсталясала пътеката, но не може ли тези храсти да са меки, а не точно с бодли, които ти смъкват кожата заедно с известна част от месото. Маркировката си следва плътно, само и само да ти каже: „да бе, на верния път сте, какво като няма никаква пролука между тези къпини”. Носихме колелетата на гръб, а ние се драхме. Тъкмо стигнахме до края на къпините и се оказа, че пътеката се губи,а маркировката става много рехава, стара, избледняла и накрая съвсем се изгуби между дърветата. Мъкаааа, трябва да се връщаме пак обратно през къпините и да се спуснем в южна България към с. Манолич и ние. Но в следващия момент в другата посока забелязвам нова маркировка и много радостни тръгваме по нея. Ако бяхме спуснали в южна България, щяхме да си спестим много мъки, но кой да ти знае тогава, имахме план за следване. Тръгваме по новата маркировка, която пак катери катери катери. След цял ден каране, жега, къпини и драки, силите ни напускат, но няма как, трябва да излезем на Ришкия проход преди да се мръкне. Имаме около 3 часа светло. Тръгваме отново и без никакви почивки следваме маркировката, но тя пак се губи, защото тук има сечища и вероятно дърветата с маркировката са били изсечени и решаваме да следваме пътищата, по които има следи от големи машини: трактори и камиони. Калта става доста лепкава и караме само на спусканията, на качванията бутаме, защото сме изтощени и нямаше смисъл да хабим сили буксувайки в калта. Ту катерим, ту спускаме, накрая се оказва, че тези пътища свършват до хранилки на горските, около които са разпилени кочани с изгризана от дивите свине царевица. Хранилките са номерирани. Решаваме да се върнем и да търсим път докато се мръкне, а после евентуално на фар докато имаме сили. Тръгваме пак, но към 22 часа е толкова тъмно и фаровете не помагат така че си търсим по-малко мокро и кално местенце за нощуване. Zappa е по къси панталони и тениска, аз имам дълъг панталон и яке. Но няма как, ще трябва да останем за през нощта, а сутринта да се върнем до въпросната полянка преди къпините, откъдето да се спуснем за южна България. Обаждаме се на семействата, че сме добре и да не се притесняват за нас, но че ще трябва да удължим мероприятието по независещи от нас причини. Постиламе някакви найлонови торбички под себе си, а zappa се опитва да пали огън. Шумата, клоните и дърветата са много мокри от последния месец дъждове и опитите си остават само опити. Добре че нощта беше топла, нямаше вятър и още по-идеално: не ни валя дъжд. Изкарахме бавна нощ, аз не успях да мигна, ослушвах се за стъпки на онези животни, за които бяха хранилките, но за щастие не се чуваха. Здравият разум ми казваше, че всички нормални диви животни спят през нощта, но пък се сетих, че ловците ходят и през нощта на лов, така че имаше шанс дивите свине да са нощни „птици”. Е, въртях се на неудобното „легло” от найлонова торбичка под краката, раница под гърба и каска за възглавница. Часовете минаваха бавно, аз имам проблем със съня, когато съм на гости или хижа, а какво остава в гората без дори спален чувал. Най-накрая се съмна и тръгнахме да се връщаме обратно. Имаше една предна изпуснала гума, но за сега решихме да спасим положението с припомпване, а смяната да оставим за след участъка с къпините. Тръгнахме обаче осъзнахме, че „връщането” ни е съвсем непознато, но въпреки това води на изток и има въпросната червена стрелка. Решихме да се върнем до „спалнята”. Там обаче друг път нямаше и пак обратно. Маркировката следваше долу-горе редовно, но пак имаше участъци през къпини и коприва. Започнахме да качваме по тесни пътечки и се озовахме по билото, където също се движехме по доста стара и избеляла, но все пак честа маркировка. Не успявахме да се насладим и на спусканията по сингъл траковете, защото пак трябваше да се внимава за маркировката. Изведнъж стигнахме до място, където тя ставаше много рехава, а пътечката беше запусната и с паднали дървета, все едно никога не я е имало. Последва участък, в който мен ме обхвана доста голям спек, защото оставяхме колелетата и тръгвахме да търсим следващото дърво с маркировка, което беше поне на 200 метра разстояние, а не можехме да предположим в коя посока е и така претърсвахме всяко едно дърво в радиус 350 градуса. Освен това се бяхме качили на високо и нямаше вече рекички или локви, от които да си пълним вода, в случай че ни свършеше. Нямах идея колко още път ни остава, както и дали маркировката няма да свърши и да ни остави по средата на нищото. Обадих се на един турист, който познавам да го питам за този участък или той ако познава някой друг, който го е минавал, за някаква информация. Този познат се обади на друг негов познат, който пък се обадил на трети човек, който бил правил 100 км в района (Оу, шит! Тук имало къде да се направят 100 км!) Та този човек казал, че маркировката била добра и трябвало да се следва. Пътят обаче бил излишно криволичещ и заобиколен. Маркировката ставаше обаче все по-рехава и по-бледа, а си личеше, че човешки крак не е стъпвал скоро. И изведнъж свърши! Тъкмо когато свърши и наоколо открихме един Т-образен кръстопът от черни и кални пътища. Подобни на вчерашните с хранилките и сечищата. Аз съвсем се отчаях, но zappa изглеждаше много обнадежден и каза да следваме източния път. Съгласих се, то нямаше и кой знае какъв друг избор. Покрай него имаше и рекичка и въпреки теорията, че ако вървиш покрай реката ще излезеш в низината, на мен все още това ми се струваше само теория и в следващия момент ще започват качвания спускания качвания и така пак отново и отново. Спускането беше мнооого дълго. На мен ми се плачеше като си помисля, че имам един единствен сандвич в раницата и още неизвестен брой километри или часове, та дори дни в пустота. Zappa обаче беше сигурен, че това е дългото спускане, което чакаме от вчера, което ще ни изведе от тази безлюдна планина (за два дни не видяхме жив човек) към Върбишкия проход. На половината спускане, аз бях готова да се връщам, но хубаво, че понякога слушам какво ми се говори та се доверих на оптимизма на zappa и се спуснахме до края. Пак минавахме реки, пак локви, но вече бяхме толкова мизерни, че не ни пукаше. По пътя видяхме боклук. За пръв път да се зарадвам толкова много на човешката глупост. Имаше боклук, значи наблизо има хора, значи наблизо има селище или цивилизация. Ура! Спасени сме! А и ни се счуха преминаващи коли. И воала! Оказахме се на асфалтов път пред чешма с 4 или 5 силни струи. Попитахме един шофьор къде сме и наистина това се оказа Ришкия проход. Обадих се на съпруга ми да дойде да ни прибере с колата, че настъпваше жега и нямаше да понеса още 50 км. Zappa се израдва на асфалта и настояваше да се прибираме на ход, но в момента в който се качи на колелото и осъзна, че нямаше да е от най-приятните преживявания. Измихме колелетата на чешмата и поехме към разклона за с. Риш, където ни беше уговорката с колата. Така приключи нашият планиран като еднодневен поход във Върбишка планина, превърнал се в двудневен. Докато нощувах си мислех, че няма нищо неестествено да замръкнеш в гората, спомних си писанията на Милко и неговото нощуване в гората при това сам, но все пак въобще не бях спокойна, синът ми беше повръщал следобяда и не успях да мигна ни за минутка. Пак имаше изводи, пак бях доволна от себе си понякога и пак си намирах кусурите в други ситуации. Бях чела разказите на Светлин по маршрута К-Е и как са се изпокарали със своя спътник Зарко, когато са срещали трудности или са имали разногласия. Мога да кажа, че в това отношение нямахме никакви проблеми със zappa, въобще не сме се карали, „сдухвахме” се на смени и се редувахме да си даваме кураж. Той ще знае вече да си носи дълги дрехи винаги, а аз да проверявам разстоянията на маршрутите, които мъдря. Въпреки че разстоянията в планината не значат нищо и едни 30 км могат да станат 2 дни, когато се губиш с още 20 км или когато носиш колелото или тикаш нагоре с 2 км/ч. Като цяло, мисля, че ще забравим негативните неща и ще останат ползите от наученото и хубавите спомени от преживяното.

***

zappa 16 юли 2010 10:25 – връзка

Ани, уж бяхме заедно, пък сме били на различни походи с теб. Разликата е очевидна.
Участниците:
Анелия Изображение
zappa Изображение

Подбирайте приятелите си! Практичен съвет от препатил човек. Подбирайте приятелите си, а ако попаднете на ентусиазиран индивид, на който му се живее интересно, бягайте надалеч и не се обръщайте дори.
Идеята, набързо нахвърляна от ентусиазираната Ани, е да минем част от маршрута „Ком – Емине”, а именно Върбишка планина, като отидем и се върнем „на ход” по асфалт. „При такава перфектна подготовка, няма как да не се справим”, писука радостно по телефона, докато се уговаряме. Всъщност „перфектната подготовка” се изразява в свалената от интернет информация как се осеверява карта и разказите на някакви страдалци, губили се из района. Имам лошо предчувствие, но както се оказва, никакви очаквания не могат да бъдат толкова лоши, колкото действителността. Действителност, в която имат място Планинската спасителна служба (ПСС), диви свине, тръни, къпини и една приятелка с физическата подготовка на Рони Коулман в най-добрите му години, но да не избързвам…
Всичко започна измамно добре. Стигаме без проблеми до х. „Върбишки проход”, където малшанса ни среща с един запознат с района чичо, на който очевидно морето е не до колене, ами най-много до глезена, да речем.
- Скучен маршрут сте си избрали. 30 километра широк и равен селски път и сте на Ришкия проход – казва той. – Я по-добре първо се разходете в другата посока. Там има пещери, скали. Пък после се помотайте по вашия маршрут.
Как ми се иска днес, два дена по-късно, да се върна, да го емна този тип и да го разходя по широкия му и равен път, пък ако ще и опело да му правим после. Анелия (нито за момент не забравяйте ентусиазма й) решава, че щом е толкова лесно, можем да минем и следващия участък към Емине. Още един съвет от мен – сблъска ли се човек с ентусиазирани индивиди, трябва да бъде строг и неотстъпчив. Обикновено давам съвети, които никога не следвам.
- Както кажеш, Ани! – блея примерено.
Както върви, нищо чудно и Емине да стигнем. А като го стигнем, вече я виждам как сковава сал с идеята да преплува до Русия.
Потегляме, и в интерес на истината в началото пътят си е точно така, както ни каза човекът – широк и равен. Отдолу дори прозира асфалт.
- Какъв е този асфалт? – възмущава се Ани.
- Ком – Емине по шосе! – размечтавам се пък аз.
Чешмичка, втора чешмичка, снимчици, рекичка. Я, че то било лесна работа! Какво се тръшкат минавалите по маршрута? Лигльовци! Прекосяваме някаква река, мислим си, че е екстремално. Боже, какви балъци! Правим сума ти снимки. Събуваме обувки, мием колела, крака. Абсолютна загуба на време и усилия, с оглед на случилото се по-късно. Минаваме през някаква поляна с постройки. Пътят се разклонява, ние обаче сме подготвени, както го уточнихме вече. Знаем, че трябва да следваме червената маркировка. Ще следваш, ако има такава! Тук червено, там червено. Няма и няма! Тръгваме на сляпо по едната пътека и пак стигаме до реката.
- Няма смисъл в това да я прекосяваме два пъти. Едва ли маршрутът минава тук – тъпо отбелязвам аз.
Тъпо, щото тази река я прецапвахме поне 10 пъти следващите няколко часа. При това се отказахме да събуваме обувки, да се гевезим с тинята по бреговете. Не си струваше просто. Тук правим първата си грешка. Поемаме по необозначена пътека, която изглежда прилично. То човек и като се жени, жена му изглежда прилично, обаче я я вижте 10 години по-късно… Мъдър съм, ама сега, пък акъл, дето идва отпосле, не ми го хвали! Катерим, бутайки. Тук-там караме. Слънцето почва да се вдига. Водата е на привършване. Вървим 7 километра в посока към нищото. Знаем, че сме сгрешили, ама как, мамка му, да се върнем? 15 километра нахалост. И тук случайността ни помага.
- Тихо! Диви свине! – шепне Ани.
Сочи някъде нагоре по склона и този път в гласа й няма и грам ентусиазъм. Намери си майстора! Мятаме се на колелата и правим образцово спускане – бързо, скоростно, технично. Животец, ей! След малко пак сме в изходна позиция. Тази река взех да я намразвам вече. Поне утоляваме жаждата си – лочим направо от нея..
- Тъпи, тъпи, тъпи! – крещи Ани и сочи маркировката върху някакъв камък.
Тази жена има неприятната склонност да обобщава. Що приказва за нас? От мен ако зависеше, щяхме да се реем някъде по така противния й асфалт, а вместо това съм някъде на майната си в компанията на дивите свине и нея. Всъщност, ако можех да избирам компанията си, щях да се върна радостно назад, викайки „гъци, гъци”, пък тя да си троши главата, като е толкова умна. Ама нали ми е приятелка, преглъщам тъпотата си и овчедушно подкарвам колелото си след нея.
Това как да е, но друго взе да ме притеснява – силите ми започват да се изчерпват. Все пак имам около 80 километра зад гърба си, от които 20 са по черно. Но 20 километра по черно с Анелия са си все едно един месец зверско каране с Моника. Поглеждам пред себе си русата й глава с надеждата и при нея да е така. Ами! Върти доволно педали, бърбори, дори имам подозрения, че се наслаждава и на убийственото слънце над главите ни. Добре, аз може да не съм издържлив колкото нея, но пък имам гордост в излишък. Ще си давам вид, че всичко е наред. Хубаво е като идея, ама изпълнението хич не ми се удава. Краката ми започват издайнически да се плетат, думите ми се заплитат в езика. Избирайте си приятелите, ей! По-далеч от морски пехотинци, маскирани като блондинки.
- Почивка! – крясвам бесен.
Тъкмо сме стигнали някаква полянка с пейки. Място, на което мога да векувам, особено в състоянието, до което ме е докарала. Сещам се за гордостта си и си докарвам твърд и, както си мисля, мъжествен израз на лицето.
- Няма да умираш, нали? – пита ме тя.
Не можеш да излъжеш морската пехота. Няма начин!
- Мисля днес да се въздържа, но добера ли се до Шумен, първата ми работа е да си намеря приятелка, която ще писка ужасено всеки път, когато си счупи нокътя – казвам аз.
Докато се опитвам да съчленя разпадналото ми се тяло, тя жизнерадостно търчи из поляната, сочейки някак тържествено различните пътеки. Вади някакви листа и започва да чете разказите на други мазохисти, минали през същата поляна. Всичко е добре, щом ми осигурява глътка въздух със забучен в устата фас. Те, мазохистите, видите ли, били стигнали тук, но ги дострашало да продължат по маркировката, защото пътят бил много обрасъл. Демек, ние не се плашим, ще минем точно по него.. Посъвзел се вече, аз заемам отново типичната за мен позиция тип „бийте ме, а аз ще се усмихвам”.
- Добре, Ани, както кажеш.
Що ли не ми подарят джърси с тази реплика.
Поемаме по маркировката. Кошмар! Къпини и трънки са превзели пътеката километри и километри напред. Стъпваш, те се впиват в глезените, а като направиш следващата крачка, зад гърба си оставяш парчета месо. В гърлото ми се надига жалостив хленч. Приятелката ми обаче крачи пред мен, не издава и звук. Чудя се защо не си обуе анцуга. Тя поне има такъв. Аз, както винаги, съм с веселите бермуди на цветя. По-късно разбирам, че го е направила от солидарност. Е, няма такъв човек! Сещам се за Гаджет, който в подобна ситуация с радост би ми събул гащите, за да ги обуе, а след това най-вероятно щеше да крачи пред мен и да ми се присмива. Все пак май съм намерил точната жена за приятел.
След малко нагазваме в море от коприва. На бой е почти колкото мен. Не че съм висок, направо съм тапа, ама си мисля, че подходящият размер за копривата е най-много педя, точно колкото за супа, което ме подсеща, че съм гладен, ама гладен, мамка му! Морската пехота не можеш обаче да занимаваш с такива прозаични действия. Няма смисъл да се спира. Посоката е една – напред и нагоре. Почивка, храна, отмора – непонятни неща за блондинката пред мен. Как ми се иска поне ентусиазмът й да поугасне малко.
- Няма маркировка! Свърши! Отново! – чувам я да казва.
Пожелах си го и стана. Само че когато нейният ентусиазъм спадне, трябваше да се досетя, че имайки предвид разликата в нивата ни, аз тотално ще се срина. И не ми казвайте, че няма причина за това. Намирам се на пичка си матерна, зад гърба ми море от коприва и тръни, пред мен е необозначената пътека, водата почти е свършила, а до мен – обезсърчен пехотинец. Пехотинецът може да има много недостатъци, но не мога да отрека, че е отличен психолог.
- Само не се спичай! Няма да ми се предаваш сега!
Толкова ли ми личи, бе? Наистина съм се предал. Има три-четири часа до мръкване. Ако не се измъкнем, май ще трябва да нощуваме на открито. Не се притеснявам за Ани. Сигурен съм, че такива като нея от ранно детство биват обучавани да удушават мечки-стръвници с голи ръце, ама как ми е жал за мене си, не е истина.
- Ето я! Намерих! Нова маркировка! – пак си е тя.
Толкова съм потънал, че дори и това не може да ме накара да изплувам. Някак вече ми опротивя и маркировката, и колелото, и гадната планина. Юрваме се по червения цвят, но ако досега се е разхождала (по нейните представи, разбира се, за мен си беше езда на предела на възможностите), сега вече гони и време, което ме поставя в неизгодната позиция на прясно изровен труп със случайно озовал се в ръцете му велосипед. Честно, вече ми се иска да мръкне. Предполагам, че поне когато спи, не върти педали, макар да не съм убеден на сто процента..
Спускане, качване, спускане, качване. Имам чувството, че са пуснали някакъв кьоркютук пиян планинар с кофичка червена боя в ръката, и оня, залитайки, е мацал ли, мацал. Стигаме някакво сечище. Ето тук пияният планинар явно се е уморил и е потънал в здравословен сън, защото маркировката отново свършва. Изобщо не ми пука вече. С Русата Амбиция не е така обаче. Много се дразни, когато не е по нейната. Чак не ми се вярва, но сякаш съзирам лека паника в очите й. Посочва някаква пътека, която би трябвало да ни изведе към Ришкия проход. Завъртаме по нея, пътьом прелитаме покрай хранилки за животни , обозначени с огромни цифри: „9”, „8”, „7”. Хрумва ми, че няма логика хранилка „1” да е курдисана в центъра на Риш, ама кой знае… Така и не стигнахме до нея. Още на 5-ти номер се озоваваме насред гола поляна, където пътеката свършва. „А сега да те видя, Ани!”, мисля си аз. Накъдето и да се обърнеш – планина. Няма начин, вече спираме с дивотиите и сядаме да почиваме. Тя не мисли така обаче. Явно школата за екстремално оцеляване, която без съмнение е завършила, след като е удушила първата си мечка, ги учат и на други номера. Поглежда мобилния си, оказва се, че има обхват и звъни на оператора си, за да го пита в коя клетка се намира. Препращат я на 112, а после и към ПСС. Служителят на ПСС обаче категорично отказва да признае, че съществува такава хижа – „Върбишки проход”. Всъщност, доколкото разбирам, той е против съществуването изобщо на Върбишка планина. Накрая, очарован от факта, че и двете са налице, изразява задоволството си, че сме живи и здрави. Абе какво да ви кажа – сюрреалистична картинка. Сякаш ПСС за взели някоя стаичка под наем, сложи ли са там някакъв търтей, който хрупа фъстъчки и порка бира пред празна карта, а звънне ли телефонът, оня сладур грабва флумастера и започва да нанася липсващите географски единици. Когато картата се попълни, така си представям нещата аз, ПСС ще се закрие. Кротко, като на идиоти, ни обяснява, че в такива ниски планини нямали техни хора., да сме питали камионите (каквото и да означава това), а накрая почти ни пожелава „лека нощ”.
Така, това е! Вече е ред и на морската пехота да свива знамена и да се прибира по спалните помещения. Дори си мисля да изпратя кутия с флумастери на ПСС.
- Сега, тръгваме по следите си. Докато се вижда, ще вървим по тях, а после можем да продължим да се движим поне до полунощ с фенера. Е, не! Уди Алън твърдеше, че Вселената не може да е безкрайна. „Мислете логично, все някъде трябва да свърши, да опре в нещо, стена ли ще е, що ли…” Георги Русев пък казваше, че бомбардировките през Втората световна война били по-рахат от барабаненето на Мамалев. „Бомбардират, бомбардират, па спрат! А при теб няма спиране бе, Гоше!” Кога, по дяволите, това русото ще се умори? Има ли Бог и кой му е разписал молбата за отпуск в неделя? Все фундаментални въпроси, пред които човечеството вдига в недоумение рамене. Качваме се на колелата, а аз саркастично започвам да си припявам едно любимо парче на Deep Purple – “You Keep On Moving”. Сарказмът обаче не е от най-силните страни на моята спътница. За какво й е? Нито печели състезания, нито върти педали. Толкова сме изпаднали, че се радваме на всяка локва. Пълним шишета и пием. По-дъхава и вкусна вода не съм вкусвал, честно!
Мръква се. Представям си как идиотът от ПСС си отваря поредната биричка, вдигнал крака върху бюрото с телефона, чичото от хижата замезва туршийка, забравил отдавна за нас, а ние бутаме колелата в лепкавата кал и търсим с фенера следите си. Стигаме разклон, на който те просто изчезват. Аз съм щастлив. Няма как, вече дори и Ани признава, че трябва да спрем. Просваме се до някакви нарязани дървета, а на мен ми хрумва гениалната мисъл да запаля огън. Най-накрая да поема и аз инициативата. Правя перфектна „индианска колибка” от сухи клонки, бучвам и листата с разказите на туристите, друго и не заслужават тези писания, само мътят главите на нормалните хора, паля запалка. Тази колибка явно съм я измазал с азбест. Така хубаво пуши, а така не ще да гори. Майната му! Било е и по-зле!
- Кога? – любопитства някакво ехидно гласче.
- Ами виж сега – подхващам спор със себе си, – всичко е въпрос на гледна точка. В края на краищата, замръкнал съм в Стара планина с блондинка.
- Хахаха! Само дето си замръкнал с грешната блондинка – злорадства оня.
Мамка му и гад! Абсолютно прав е. Няма пълно щастие. Един път да замъкна жена в гората и това да е Анелия. А не е като да няма мамещи алтернативи. Имаме си във велоклуба едни кльощави женички, дето не си представят колоезденето като един по-интересен начин да умреш. Поглеждам към Ани. Хм, и помен не е останал от коравото копеле, с което карах цял ден. Но който не я познава, може да се подведе. Има само едно по-страшно нещо от ентусиазираната Анелия и това е уплашената Анелия. Въздъхвам горко и се опитвам да направя тънкото си джърси на гънки. Кой знае защо си мисля, че така ще топли повече. Прегръщам плешките си и, както си мисля, прекарвам цялата нощ ококорен.
- Ама хъркаше снощи – казва ми Ани на сутринта.
- Глупости! Не съм мигнал! – възмущавам се аз.
- Да бе, да!
Наистина мисля така. Помня много добре, че крояхме с нея злостни планове под изцъклените звезди да прекараме някой, който много, ама много мразим по същия маршрут. Само дето не можахме да се сетим за никой, който да мразим чак толкова, а сега се оказва, че съм спал като пън. Не, ще си сменя приятелката само да се добера до Шумен.
Тръгваме още при първата бледа светлина, която се процежда през клоните на дърветата. Лутаме се, търсейки я следи от гуми, я маркировка. Нищо! Сещам се, че имам компас. Защо чак сега ли? Много просто – защото съм кръгъл идиот. Този компас обаче нещо не е на себе си. Упорито твърди, че още от вчера сме се движили на запад, а е ясно, че нашият маршрут е на изток. Не, повреден е. Абсолютно съм убеден, че там, соча с пръст изгряващото слънце, е запад. Мамка му! И слънцето се е бъгнало! Защо изгрява от запад?! Нещата започват да се изясняват. Първо, аз съм идиот, второ, Анелия не пада по-долу и трето, половината ден сме се движили към Емине, а другата половина към Ком.
И сега идва ред на уплашената Анелия да заяви:
- Никакво спиране! Нито за секунда! Ще се движим, докато се измъкнем.
Ето защо се плаша от уплашената Анелия, много по-зла е от ентузиазираната й посестрима. Гладен съм, пуши ми се, имам сили колкото на прегазен заек, но русото чудовище пред мен не разрешава никакво спиране. Чудя се дали е раждана от майка, или са я сглобили в някоя лаборатория. Търчи от дърво на дърво, понякога дори намира следи от маркировка, аз отдавана съм престанал да вярвам на глупавите червени ленти. Всъщност направо я мамя. Само чакам да изчезне в търсене на знаците и веднага се тръшвам на земята да бера душа.
- Намери ли? – крещи от гъсталака.
- Не, няма нищо – отговарям, лежейки.
Наближава 10 часа. Аз психически съм се подготвил за втора нощувка. Даже май взех да свиквам. Бих се чувствал идеално, само това русото да престане да ме юрка. Вярно, храната привършва, но хранилките за прасета са надолу. Онези кочани не изглеждаха много апетитни, ама не съм в положение да придирям. Маркировката изчезва за пореден път, но излизаме на някакво кръстовище от широки горски пътеки. Предлагам да се спуснем по едната. Не очаквайте от мен да искам да катеря другата. Кал, коловози, локви. Аз правя спускането на живота си. Събрал съм всичките си умения и рискувам максимално. По-късно Анелия ми казва, че се чудила какво толкова съм се мотал, предположила, че съм се пазил и съм бутал надолу. Абе, имаше нещо хубаво в тази жена, даже бях го написал някъде по-горе, но не мога вече да се сетя какво беше.
Я, наострям слух, това шум от автомобил ли е? Едва ли! Преди час категорично бях заявил, че чувам лай на куче, а Ани ме поправи, че било гугутка. Миражи! Тя кара около 200 метра напред. Изведнъж я виждам как хвърля „RAM”-а на земята и започва да прави диви подскоци с вдигнати ръце:
- Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!
И това го крещи най-добрата МТБ колоездачка в България.
Да, мамка му! Спасени сме! 22 часа кошмар в планината, а всичко приключва със спасителните крясъци „Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!” От мен да знаете, че всичко хубаво в колоезденето започва и свършва с този крясък, а гадното по средата, разни планини и камънаци, можете да си го спестите.

Поредната велоисторийка на Запа

Публикувано на: 08 май 2010 14:54 от zappa

Другата седмица ще караме към връх Мазалат. В миг на пиянско вдъхновение съм дал съгласието си, което означава, че трябва да съм във форма за така омразното ми черно каране. Само някой път шефката да не ме хване на чашка в „Лорие” например, готов съм да обещая и обиколка на Карпатите да правя. Сигурно го знаете това състояние – „Кой, аз ли, бе! Ком-Емине! Що пък не! Луната? Готово! Кога тръгваме?” Засега ще трупам обем по Преславска планина, че Мазалат бил някъде на майната си в Стара планина. Тръгвам с Анелия по благ асфалт към Преслав. Половин час по-късно сме там и чакаме маниаците от Търговище. Тайната ми надежда е да докарат Вангелов или някой като него. На такива като Вангелов им викам „котва” – осигуряват ти глътка въздух по баирите, почивка на фас под някоя трънка, сладка приказка, докато берат душа. Рано е още, не знам, че днес „котвата” ще бъда аз. Пристигат братята. Изобщо не им се радвам. Знам, че е напълно възможно следващата ни сгледа да е в Търговище, машини! О, чудо! Мъкнат със себе си някакъв новак. Жертва! Котва! Не съм го виждал. Всъщност съм карал с него два-три пъти, но аз лица не помня. Не и преди да съм минал 200-300 километра в тяхната компания. Запознавам се сигурно за четвърти път с него. Момчето се съблича по гейско клинче (лошо – сигурен белег, че щом е облякъл така омразния ми атрибут, смята да върти сериозно), хвърлям бегъл поглед към него, все пак е неприлично да зяпаш мъже с опнати по бедрата им гащи. Мамка му, къде му е колянцето на този младеж?! Цялото е скрито от висналия застрашително отгоре му мускул. Толкова с надеждите ми. Озъртам се за помощ към Анелия, тя обаче изглежда отблъскващо въодушевена, припомням си утешителните й приказки, че ще кара с мен. Имаме си дори парола. Ако усетя, че колабирам, ще прошепна „котка” и тя ще намали. Един наивник на средна възраст – това съм аз. Слушам ги как уговарят маршрута с половин ухо, докато полагам изтощителни усилия да си докарам смел израз на лицето. Вангелов, къде си, братле? Дочувам как небрежно трупат километри и километри към първоначалната ни идея. Що да сме пестели от билото, можело да минем през язовир Тича, ей го де е. Чудя се дали да вметна „коткаааа”, ей така, тихичко. Поглеждам Ани. Прилича на моята си котка, ама тази котка май току-що е надушила валериан. Изцъклила е сините си очи, а главата й ще падне от ентусиазирано кимане. Мамка му!
Завъртаме. Данчо и Росен (момчето без колянце) се кикотят, отдалечавайки се с бясна скорост от нас. Закачки някакви си, на мен не ми е смешно, държа да отбележа. Лепнал съм се за шефката, в нея ми е надеждата. Зад мен кара Ники, ама то е, как да кажа, от добро възпитание. Реши ли, жална ми майка – и на мен, и на котката ми. Налучкваме черния път към билото, чувствам се във форма, колко да кара Анелия, не повече от мен. Не наивник, направо тъпак на средна възраст съм си. Първи баир – трънки, трева до пояс, разхвърляни камъни. Размечтавам се как грижливо подредени, същите тези камъни биха могли да се залеят с асфалт – каква прекрасна пътечка би се получила, мамка му! Много псувам днес. 1-3, 1-2, 1-1 – зъбчатките хрускат, смъквам бясно скоростите. Е, не може да се кара! Мамка му, мамка му, мамка му! Катурвам се от колелото, поглеждам пред мен, където би трябвало да е спасителното синьо джърси на шефката, тъкмо навреме, за да го видя как изчезва половин километър напред. Краката й се движат отмерено, без никакво видимо усилие. Напомня ми онези петролни сонди, дето съм мяркал по телевизията. Горе-долу, горе-долу, и така до безкрай.
- Коткаааа! – и да крещя, все тая.
Започвам да бутам – това поне, мисля си, го умея. Спъвам се в туфи, трънаците късат живо месо, пот се стича на ручеи в очите ми, злобни насекоми пикират около черепа ми. И това на някои им харесва! Затварям едното си око, правя път на вадите пот, а с другото, полуослепял, мигам често-често. По едно време затварям и двете. Така пък не виждам, близко до ума, ама поне солта не плиска в очите ми. Настигам веселяците, спрели са да почиват. Просвам се на сянка и млъквам бесен. Сигурно за другите изглеждам кротко очарован от природата около мен, но шефката си ме познава добре.
- Какво има, добре ли си? – съчувствено ме пита.
- Не ми говори! Изобщо не искам да ми говориш, разбра ли!!!
Искам да я удуша, искам да я гледам как умира бавно, давейки се в някой гьол. Ще я гледам с усмивка и ще я питам дали е добре. Ще… Не, хрумва ми нещо по-гадно. Знам колко мрази асфалта. Представям си я как изнемогва на Кочовския баир, 10 километра асфалт.
- Как си, Ани? Да починем? – и аз мога да го играя съчувствено.
Но до Кочово има почти цял ден. Все пак ще си го върна. Дори споделям с Ники мечтите си. Паля и цигара. Усмихвам се. Нали ще почиваме. Дърпам три пъти и чувам:
- Хайде да тръгваме. Мускулите атрофират така – това пък е Данчо.
Това ли е почивката ви, бе! Три дърпания от фаса. Две минути време. Тегля мислено една тлъста майна на Данчо, проклинам деня, в който Добрян ми избра колело, проклинам и Данчо. Мятам се на колелото и в тотален амок завъртам с надеждата да взема преднина.
- Спукана гума! – крясва той зад гърба ми.
- Нека ти! – крясвам пък аз, наум обаче.
Всъщност „завъртам” е силно казано. Не съм проверявал в речника, но щом има „накрак”, сигурно има и „затиквам”. Та така – затиквам нагоре, а обстановката е същата – жега, тръни, насекоми, пот, а аз, берящ душа, си мърморя: „котка, мамка му, котка, мамка му!”. Излишно е да споменавам, че никой не чака Данчо. Бих се върнал единствено, за да му нарежа и другата гума. Атрофирали мускулите, атрофирала им е горната част на тялото. Мазохисти! Напълно възможно е да имам някоя прабаба циганка, защото по-късно разбирам, че е спукал и другата гума. Топла благодарност към Оня горе се разлива по вените ми, когато научавам новината. Грам съчувствие не е останало в мен, изтекло е ведно с потта по баира.
Най-после се домъкваме до проклетото било. Тук нещата седят по друг начин. Е, не е блажен асфалт, но е караемо. След десет минути сме се добрали до Горски дом – хубава хижичка с беседка отпред. Стопанинът се суети около нас, предлага ни кафе, бира, ракия. Партизанин (така му викали), жив да си! Един нормален човек в тази планина да има. Пия си кафето, жуля цигара от цигара, даже обмислям идеята да сръбна ракийка. Разпитвам и за най-близкото село. Методиево било на 10 минути пеша. Дали пък да не зарежа маниаците и като бял човек да се напия с Партизанина? Докато обмислям идеята, оня с двете спукани гуми се появява и пак започва да мрънка нещо за атрофиране на мускулите и други простотии. Абе, този само две гуми за пукане ли има, не се ли намира и някоя рамка за чупене, някой курбел за отвъртане? На Ани толкова й трябва. Докато чуе каране и се мята на колелото. Котка, мамка му, котка! Няма, братче! Ни котка, ни ракийка. Партизанина остава далеч назад, а ние продължаваме да гоним Михаля по припека. След малко идвало прекрасно спускане. „Прекрасното спускане” всъщност са едни безобразни търкалящи се камъни, по които колелото ти пука в отчаяни усилия да не се разпадне, ти се мяташ като парцалена кукла отгоре му, молейки се да оцелееш и този път (и повече никога, никога с шефката по черно!), задната ти гума занася, законтрена от виещата спирачка. Прекрасно било… А, наистина било прекрасно! Ама не заради друго, ами гадното, отвратително, кошмарно спускане те изхвърля направо на пътя за хижа „Младост”. Път, който някой мъдър човек, е залял с прекрасен асфалт. Въртиш, а тялото ти отмаря, хвърляш километрите зад гърба си, птички пеят… Абе, какво да ви разправям – Свети Асфалт! Отбиваме се и при майката на братята, която празнува именния си ден на зелено. Изкушавам се да споделя с нея какво мисля за рожбите й, но възпитанието ми се е върнало, благодарение на гладкото шосе. Хапване, пийване, смъкване към Търговище. А там ни чакат студени бири. Абе, като изключим въртенето, това колоезденето е егати харабийският спорт. Уговаряме и маршрут за връщането ни. Аз и Ани, а пред нас са 45 километра асфалт. Падна ли ми, шефке! Поемаме обратно, но от толкова обсъдени маршрути, не знам защо, но се озоваваме на главния път София-Варна. Разбирам го още след първите километри, но не само тя познава мен, и аз я познавам добре. Как да й кажа, мамка му? Ще ме убие!
- Ъъъ, Ани, имам една неприятна новина – започвам отдалеч.
- Кажи! – кисела е, мрази асфалт.
- Май сме на главния път за Варна – и примирам, очаквайки бурята.
- Май има нещо такова.
Какво й става на тази жена, бе! Вярно, пи две бири, ама чак да се е напила, не вярвам. Толкова леко да се размина, ама ха дано де! Казах ви аз, че съм наивник. Няколко километра по-късно или бирата изветря, или тя се осъзна.
- Мамка им да *** на тези! ****** им майчина! – реве, та се къса. Няма и помен от нежния й гласец.
- ***** им и *****!!!
Аз съм се свил като бито куче, мъча се да свра главата си между плешките. Чакам страшното да отмине. Някакъв тип ни изпреварва с вой на клаксона, а шефката веднага изпружва среден пръст и го размахва след задника на отдалечаващия се кретен. Попържа на майка, баща, род. Леле-мале! Дано шофьорът си гледа напред.
- Сега ще им обясня аз на тези от Търговище! – заявява тя, отбивайки колелото, очевидно привършила с мен и автомобилистите.
- Недей бе, Ани – каканижа аз. – Ей сега ще отбием. Ще минем по селските пътища.
Уж склони, ама уж. Докато разпитвам някакъв мъртво пиян индивид за пътя (нормалните хора вече са сварили даже и да се напият), я чувам как нарежда зад мен по телефона:
- Абе, Тошко, ти по кой път ни прати?! – завалията…
Мамка му, иде ми пак да се върнем, ако трябва три пъти да качим оня черен баир, само и само да не карам с този тротил на колела зад мен. Слава богу, десетина километра по-късно се кротва. Въртим, мълчим, мълчим и въртим. Върнах си го за всичко, обаче не знам защо не се чувствам щастлив. Все пак не мога да си премълча плануваното от сутринта въпросче:
- Как си, Ани? Да починем?
Нещо кротко и благо се разлива по тялото ми. Удовлетворение ли му викат, не знам, но е дяволски хубаво. По-хубаво дори от глътка водка. (Дали?)

Някакъв колопоход

Запа
Този път ще бъда кратък, че още сменям гума. Пък и няма нужда от всяко каране да се прави летопис. С една дума – който не дойде, изтърва. Толтеки както винаги закъсня. Седях като някой идиот на стоянката, смучейки цигара от цигара, попържайки я, но как дойде само. По-прелестна от всякога. С половин кило ракия, мешана с мед. Еликсир! Пресипахме колкото можахме, а другото закопахме в един храст отстрани (не отивайте да ровите, след малко ще съм го прибрал). Потегляме в прекрасно настроение, а Дени, както добре я познавате, спира час по час да си оправи очилата, да намести каската, да изтупа някоя прашинка от облеклото си. Не е проблем, всяко спиране е повод за отпиване от медовината в раницата й. Ако зависи от мен, ще спираме даже по-често. Спираме и на орехите до Мараш, където аз като един истински кавалер трупам орех след орех пред жълтите и чепици, а тя ми казва, че сополът ми виси. Колко романтично. Минаваме и Салманово, предвидливо се запасяваме с водка, все пак медовината е на свършване. Оборот след оборот, глътка след глътка и вече сме в Златар. Медовината е на свършване, но водка дал Бог. Спускам към параклиса, честно казано предния път го бутах, но сега съм с гадже, не върви. Правя се, че това е детска игра за мен и криво-ляво стигам долу. Все едно всеки ден го правя. Това пък я кара да се доказва. Заема позиция и решава да спуска. Аз съм застанал на пейката, надигам водката, знам какво я очаква. Няма начин да стигне цяла, само камъни и чакъл. След малко колелото й почва да танцува, тя крещи и писка, а аз забърнал глава се хиля с пълен глас и залагам къде ще се изръси – вляво е дърво, вдясно кал. Жалко, сред врясъци и вопли се натриса в калта, един метър вляво и щях да съм къде-къде по впечатлен. Правим си снимка за спомен.
Free image hosting powered by PostImage.org
Аз съм по красивият. Провеждам и кратък, задължителен инструктаж, все пак я обучавам за победител. Нищо по-малко от второто място на следващото състезание няма да ни задоволи. Ето го и инструктажа:
Free image hosting powered by PostImage.org
Посещаваме и Златарския манастир, където пък една монахиня изскочи с най-злобните псувни, произнасяни от човешко същество. Ако я чуеше някой докер от Варненското пристанище, повярвайте ми, щеше да се изчерви до ушите. Оказа се, че сестра Не Се Сещам Името Й попържала плъховете, от които малките котета на манастира бягали в ужас. И се започна една. Раят, адът, дядо Николай, теологични спорове, историята на манастира. Тъкмо започнах да се пенявя и Дени ме дърпа за часовника. Явно не й е тема. Сестрата ни изпраща със заръка да се венчаем там, в манастира. Тъкмо тръгвам нервно да обяснявам, че никога не бих взел за жена момиче, което не може да спуска по черно и се сещам, че май съм се филмирал прекалено. За да си го върна, решавам да хлъзна Толтеки по лепкавата кал. Засилвам се и започвам да танцувам в блатото под мен, колелото ми заорава и буквално спира, натъпкано с кал. Кеф! Представям си какво ще й е на това малкото зад мен. „По треватаааа!!!”, дочувам бодър крясък. Дени прехвърчава чистичка и ухилена, а аз глупаво я гледам, затънал в калта. Мамка му!
Free image hosting powered by PostImage.org
Сещам се за Гаджет и прилагам изпитаната му тактика – започвам да хленча и мрънкам. Не може да се кара, колелото не върви, ужасно е. Малката се хваща и ми връчва чистичкото си колело, а тя яхва моята развалина. Оттук насетне е ясно – подигравам я колко е зле с карането, пъна Онтариото и й мятам съжалителни погледи – „Много си зле, скъпа. Те така се кара!”. Тя, милата, крета отзад, скрибуца, но изглежда щастлива, уморена и щастлива. В интерес на истината ми го върна. Малко преди Шумен намери отнякъде един пирон и сигурно е минала няколко пъти през него. Заслужавах го. Сега сменям гума, заради това бързам и няма да пиша много, ама другия път знам с кого ще карам – човекът с медовината. Пфуй, пак съм се разлял! Шаги едно време казваше, че нищо не мога да напиша кратко. Прав е бил.

Колопоход до Варна

Дзърррр! Какво му става на будилника! Не съм на работа днес, пиянствал съм на воля снощи. Последното, което си спомням са бодряшките крясъци на чичо Мичо: „Още една водка, Запа?“, „Да, защо не!“ Шляп, шляп. Чувам мигането си, главата ми е като изтръпнал крак. Варна е далеч. Варна. ВАРНА. Това беше. Днес трябва да връткаме до Варна, мисъл, която ме кара да потръпна от отвращение. Заравям се още по-дълбоко в чаршафите. Нищо не може да ме измъкне от кревата. Почти нищо. Сещам се за задника на tolteki – задник, резултат на хиляди години еволюция, задник, чакащ ме на спирката, опнал клинчето, задник, по-известен от собственичката си.

Познавате ме – дупевед съм по природа. Скоквам енергично. Стаята залита, върти се. Миене на зъби, дали да не ударя едно на крак? Няма време. Вече съм тръгнал, когато се сещам, че въпросното дупе най-вероятно сега се обръща под завивките у тях си. Нали се отказа да идва. Не дупето, tolteki. Мамка му, дано няма никой на стоянката, макар да се съмнявам много. Като имам предвид как настоятелно ги увещавах да дойдат с мен към Варна, все някой идиот ще съм прилъгал. Ей го – norfildor. Е, не е идиот, ама със сигурност не е и съвсем в ред, щом представата му за приятно прекарване в неделните утрини включва колопоход за Варна в компанията на мистър Махмурлук. Пия една ледена Каменица с надеждата отнякъде да се появи оня търмък Гаджет, поне ще имам възможност да си почивам по пътя, че този младеж, дето се е кукнал до мен, върти, не се шегува. Няма Гаджет, няма го и дупето на tolteki. Има един надъхан колоездач и един Запа, ентусиазиран колкото прасе навръх Коледа.

Завъртаме. Първите 10-20 километра се ядва. Поддържаме добро темпо, пазим си заслон един на друг, опитвам се да се сетя коя е първата кръчма по пътя. Някъде около 30-я километър започвам да поглеждам с надежда след всеки нов завой. Сещам се, че беше тук някъде, вляво от пътя, кръчмата на с. Ветрен. Втори завой, трети завой, баир, друг баир. Не, това на нищо не прилича! Що за маршрут съм избрал. Изцеден като лимон, кисел и свадлив, най-накрая зървам заветната цел. Пак си е отляво кръчмата, само дето някой я е преместил на 50 километра от Шумен. Обявявам почивка и се заемам да унищожавам кюфтета на скара, лочейки поредната Каменица. Norfildor нагъва локум. Странен избор в моите очи. Настоятелно му препоръчвам водката, не ще и да чуе. Един час по-късно вече съм с блеснал поглед, готов за подвизи.

Смачкваме и баира след Девня, подминаваме местността Побити камъни. Това са просто едни безразборно разхвърляни камъни, които поради някаква неизвестна за мен причина привличат туристи. В мен узрява убеждението, че стига да сложа една барака пред сметището в Дивдядово и вътре някоя дебела лелка, за да събира вход, все ще се намери и някой автобус с гламави туристи, готови да се разделят с 5-6 евро, за да го видят. Къде по-интересна е стопаджийката километър-два нататък. Къса пола, високи токове, два пръста помади по лицето. Абе, това да не е..? Не, не вярвам. Не знам как е при вас, но за мен проститутките са малко нещо като честния политик – всеки твърди, че го има, но никой не го е виждал с очите си. Я, още една закъсала стопаджийка. Тази е руса и далеч по-слаба от първата. Направо си е кльощава. Започват да ме мъчат съмнения. Не, това е просто съвпадение. На всяка жена може да се случи да закъса на пътя с минижуп на задника си. Защо трябва да сме толкова мнителни! Я, още две стопаджийки. Гложден вече от съвсем основателни подозрения, прелитайки край тях изревавам:
- Колко?
- Петнайсе, двайсе – отегчено отговаря мургавото момиче.
Стига бе! Вярно било. Сега остава и честен политик да срещна, егати! Развълнуван и впечатлен извъртявам последните километри до Варна, когато се сещам – „петнайсе, двайсе“, че това е по-евтино от един суичър, бе. Иде ми да ударя една контра и да обърна назад. Късно е – преминаваме покрай табелата. Вече сме във Варна. Не съм впечатлен. Обмислям ситуацията.
- Какво ще кажеш да не се връщаме с влака, а да врътнем обратния път? – питам с надежда. А в главата ми се върти долу-горе следното: „На 20 километра са от глупавата Варна. Втората ще е – кльощавата. Имам 17 лева. Norfildor ще ми пази колелото.“
- Не – отрязва ме той. – С влака сме и това е.
Ех, върнахме се. С влака.

На някой да му се върти към Варна другата седмица?

Оригинал

Преславската планина

Преславска планина е превзета! Те хората си я означили, маркирали, закачили табелки. Ние предния път обаче постъпихме все едно сме си купили техника: пробваш всичко и едва след това четеш упътването. Е, този път запа се бе приготвил много добре, беше чел в библиотеката, беше взел книжка с най-лиричните описания на местата, а Севдалин носеше компас. Аз… аз се усмихвах. Е, и снимах ;)

Free image hosting powered by PostImage.org

Тръгването беше сутринта от обичайния РУМ, чакахме само 3 минути след 8, защото знаехме предварително, че не са много хората, които ще дойдат с нас да изследват ново място и пътеки. Пътят до Преслав е надолу и равно. Нищо особено, за няколко минути сме там. Само не мога да разбера къде е отишла закуската ми и пак съм гладна. Отсядаме в едно магазинче за набавяне на запаси, че дълъг ден ни чака из непознати места. С питане и до Търговище се стига, така направихме и ние. С питане открихме Дервишовия язовир. Там продължихме да питаме за пътеката в планината, но хората категорично заявиха, че там не става за колелета и че е най-добре да ги оставим при тях и да се качим пеш. Пътеката била ей такава тясна и сочат метър разстояние. Това „не става за велосипеди“ сме го чували много пъти и започваме качването. В началото пътечката вярно е тясна и има елемент на бутане, но пък виждаме безпътния автобус от филма Into the Wild. Вътре с портрет на Юлиана Дончева. Много скоро обаче пътечката покрай реката става много хубава и караема. Аз изпадам в екстаз, катеря нещо подобно на пътечката от Орбита, само че с по-малко камъни и снимам. Чудно, чудно, иде ми да крещя от кеф.

Така качваме километри и стигаме до разклона, от който тръгват пътища за Преслав, за Търговище, за х. Тича и х. Патлейна и в. Голяма Въшкадалница. Решаваме, че един час катерене не е нищо до заветния връх и че този път няма да му се размине. Само след около 20 минути съжаляваме за избора си, защото пътят е невероятно обрасъл с най-бодливите трънки и къпини. Иде ми да заплача, но се държа мъжки. На другия ден заминавам за море, а кожата ми е на решето, изподрана в рани. Връщаме се, върхът не ни се дава. Хубавото е, че никой не спука гума. Вече вярвам в чудеса! Тръгваме по маркирания билен път към Търговище. Очакват ни доста километри нагоре и надолу. Пътят е широк и приятен. Няма тръни! Нагоре, надолу, надолу, нагоре. Колко било хубаво да караш в планината. Тук там горска тоалетна. Какво безумие, при условие че гора бол, някой да ти строи тоалетна насред хиляди декари гори.

Минаваме Дервишов гроб, горски дом Методиево, тук там има някое чакало за едър дивеч, понякога беседка с гледка от билото. Няма сянка, но в планината жегата не се усеща така зле. След километри каране по черно, след най-приятното спускане в живота ми по приказна пътечка с лек наклон, осеяна с листа като килимче (направо ме вкара в матрицата тази пътечка), се забързваме към хижа Младост, където цените са доста добре и има бири. Е да ама там ни беше грешката. Стигаме до цигански катун в края на гората и пред нас е нов новеничък асфалт към хижата. Циганите обясняват колко е далеч хижата, но какво са за нас 5-6 км, ние идваме от Шумен.

Поемаме нагоре по асфалт. Запа и Севдалин се перчат и изчезват в далечината. Мен ми иде пак да плача. Изморена съм и следва асфалт. Решавам, че все пак е сянка, няма движение по пътя, не е чак толкова зле. Кретам си с моето темпо и си мисля защо нямам слушалки да си пусна музика за компания. Те ме изчакват на х. Соколите и остават някакви си метри до х. Младост. Тъкмо пристигам и отказвам почивка отново, тъй като ми е писнало от асфалт. Качвам се на колелото и О, НЕ, отново баир, а онези отново драснаха напред. Няма как, ще призная, наистина този път си хвърлих колелото и седнах на банкета. Починах и изминах последните 200 метра до хижата, където запа се кълчи и танцува. Правя физиономия бУрсук, защото си мисля, че е имал пъклен план да ме закопае с тези километри асфалт и да ми покаже, че асфалтът не е шега работа и трябва да се уважава. Цупя се още 4 минути и след първите глътки Шуменско, всичко ми минава и отново се смеем.
След 2 бири на хижа Младост животът пак придобива очарование, но се заричам да се прибера с влак от Търговище и да спусна черно. Междувременно Севдалин къса жило на задна спирачка и не е добра идея да спуска черно. Оставям двете шосейки да спускат асфалт и аз сама спускам по черно към бензиностанция Петрол до Търговище, където ни е срещата.
Междувременно сме уведомили агентите от Търговище, че сме на хижата, те ни обясняват за пътя надолу и вече имаме уговорка с Таня за кафе. След дълго лутане из кварталите, успяваме да открием Таня и тя ни води на кафенце и кола. Тъкмо пристига Стойчо, но вече наближава 18 часа и става време да тръгваме към Шумен. Аз решавам, че няма да се излагам за някакви си 45 км да хващам влак и ще карам пак асфалт с другите. Не сме излезли още от Търговище и се лутаме, търсейки пътя за Преслав и мяркам светлозелено колело и рижа глава. Набирам по баира и крещя „Викиииииии”. Вики е излязал за хляб, но след минути се озовава в с. Надарево. Вики, благодарим, че ни изпрати! Всички се съгласяват като най-бавна аз да водя и да се съобразяват с темпото ми.

Изненадана съм колко бързо се озоваваме в нашето си село Кочово, откъдето следва оня дъъъългия баир до Шумен. Дълъг е, но караме тримата и си говорим, някакси неусетно минава времето. Минаваме през Лозево и ето ни в Боян Българанов. Пристигнахме! 140 км. Това май е най-дългото ми каране досега. Всички се чувстваме смазани от умора, но много доволни. Следващия път ще направим обратното каране: от Търговище ще караме по билото до Преслав. Но предлагам да вземем повече хора и да хванем влак до Търговище, за да намалим километрите.

Всичко беше супер, накарахме се за няколко дни напред. Септември пак сме на Преславска планина!