Автор: zappa

Заглавие: Re: Пътеписи

Публикувано на: 02 Апр 2011 16:43

Откакто Анелия ме разкара от кошмарните тренировки с нея, аз пък смених тактиката – карам само лежерно, за предпочитане в женска компания. Този път ги събрах таман три. Дуя се като пуяк пред тях. Карам напред, връщам се, подхвърлям ехидни забележки на пухтящите дами, друга работа е, казвам ви. Тук аз съм можещият, нищо общо с онзи хленчещ лигльо, тормозен от Русалия. Само едно нещо ме притеснява. Броя колелетата – четири. Четири по две гуми са си цели осем. Осем гуми за пукане, а разполагам с точно две леви ръце. Но да не бъда черноглед. Асфалт е все пак. Трудно може да се случи нещо, докато сме на него (колко прав съм бил). Докато разпускам, щурайки се между първата и последната мацка, ми хрумва, че така или иначе няма да се налага да вкарвам нищожните си монтьорски знания в действие, което означава, че дори мога да блесна с техническите си умения. Така де – на думи го докарвам, а завалийките разбират от колела, колкото аз от готвене на мусака. Настигам най-малката и вещо й обяснявам, че веригата й трябва да се смаже.
- Ама как разбра? – вдига в почуда вежди тя.
Казах ви аз, друго си е. Ако бях с онова русото, вече езикът ми щеше да ближе гумите на байка, а тя да ми обяснява, че пулсът й бил ‘нам колко си. Сега аз ще обяснявам. Тук съм цар. В миг на вдъхновение дори си представям, че кой знае, може да им настроя и скоростите. Е, увлякох се, признавам. Моите да има кой да оправи. За никого не е тайна, че ако не бяха брадърите от Търговище, отдавна да съм му сложил надгробната вилка на колелото си. Добре че са те да го поддържат.
Връщам се назад и обяснявам простичко на поредната жертва какъв трябва да е каданса. Идея нямам какво е това, но признайте, че звучи епично някак. Завъртам и настигам пак малката, която явно респектирана от моите познания, ми вкарва следващия въпрос:
- Много ми е ниска седалката. Не може ли да се вдигне още?
Ей това са въпроси от моята компетенция. Разбирам му, бе! Измервам с поглед малката, която всъщност е една глава над мен. Някога бях висок, ама точно днес не ми е ден. Логично е седалката да й е ниска. Кой я е карал да расте толкова. Разбира се, не мога да кажа такава простащина. Всеки знае, че съм кавалер.
- Купуваш си по-дълго колче за седалката от Станчо и работата се оправя.
- Ама продват ли такива?
- Разбира се!
Мервам някаква дълбока почит в погледа, който ми отправя. Да взема да отворя една работилница за колелета ли? По цял ден ще им обяснявам на жените как да си смазват веригите, как се настройват седалките.
Връщам се назад.
- Хм, седалката ти е ниска! – отбелязвам мъдро на запотената дама.
Хванах му цаката. Верига, седалка – седалка, верига. Само да не надскоча кометентността си. Чувал съм, че колелото имало и други части. За мен те са потънали в най-дълбока мъгла, свлякла се чак от Илчов баир, няма какво да се лъжем.
Стигаме дългото спускане към Новосел. Придобил ново самочувствие, пораснал най-малко с 5 сантиметра (и пак онова малкото стърчи с 10 над мен), инструктирам новобранките:
- Навличайте кой каквото има. Тук ще е студ!
Ама аз и за треньор съм ставал, бе! Какъв талант е бил заносван само покрай оня цербер, Анелия.
Вадят някакви дебели якета, нахлузват ръкавици. Аз пак съм си забравил моите. Спускам се със самочувствието на един нов Росен Ковачев. Какво като е асфалт? В тази компания съм си луд спускач. Да, ама не! Едната ме следва гума до гума. Пъна. Тц!
- Карай по-бързо, че ми мяташ камъчки в очите – чувам отзад.
Това вече на нищо не прилича! Вечно тормозен от жените! Вечно недооценен! Докога, бе?! Докога!!!
Стигаме чешмата преди Новосел. Спираме. Кисел съм. Едната мома трепери като есенен лист. Сега е моментът да се покажа колко съм корав, та дано си възвърна поне част от сринатото самочувствие на спускането.
- Да не ти е студено? – питам небрежно, прикривайки посинелите си пръсти.
Оня кара! И седалки може да регулира, и вериги да смазва, че и на студ държи. Пак съм в играта.
Обсъждаме пътя към Лозевския манастир. Май ще трябва да караме по черно. Ама смахнати монаси! Не си направили обителта до някой благ асфалт, ами го покетрили на гадните чукари. Както и да е. Ще изтърпя и това. Днес ми е ден.
Подхващаме баира, естествено бутайки. Предимството да караш с жени е огромна. Винаги можеш да се правиш на скандализиран и разочарован от лошата им физическа подготовка, докато буташ нагоре доволен. Само да не разберат истината. Кисело клатиш глава и мърмориш, запомни добре! Най-накрая идва една що-годе равна част от пътя. Равна, ама черна, черна, ама кална. И тук костеливият пръст на съдбата, изчаквайки, разбира се, да навлезем в калта, да изкачим височината, да се уморим достатъчно, се протегна и дръпна с нокът дерайльора на едната колоездачка. Ужасяваща гледка – виси като съдран парцал, бие по спиците. Обръщам мислено поглед нагоре:
- Мамка ти и гад! Нали се разбрахме! Най-много спукана гума!
Чувам го как се кикоти, навел се е от трона си, държи си с две ръце корема, и хили се, ама хили се ви казвам.
- Лошо! Лошо!!! – казвам аз, опитвайки се да звуча спокойно, макар да съм изпаднал в дива паника. – Скъсано ухо на дерайльора.
Диагностиката е направена. Диагностиката обаче не е като поправката. Какво правим, мамка му, какво правим! (И днес много псувам.) Заставам до трите дами и им припомням настоятелно, че двете са с инженерно образование. С други думи, правя една крачка назад и се озъртам. Едната от тях захапа. Кляка и почва да ровичка в изкормения велосипед. Не очаквате от мен да пипам смазана верига, нали? Дали да не я оставя? Може пък да се справи. Я чакай малко, аз нали бях кавалер. Сещам се, че имаме специалист на един клик разстояние.
- Ники, брат, какво се прави при скъсано ухо на дерайльора? – шепна аз в мобилния си, дръпнал се настрани. Човекът е от Търговище, което означава, че са го приспивали с велосипедна тромба, докато е бил бебе.
- Ако нямаш ухо, маха се веригата – отвръща ми той.
- Стига де! – разочаровано повишавам тон.
Този не е в ред! А аз се надявах да каже нещо такова: „Виждаш ли онази зелена гайка там? Врътни я половин оборот надясно. Воала!” Махала се веригата…
Поглеждам жилавото членестоного, виснало над дерайльора, тук-там се е засукало даже и на възли. Сещам се за Вики, който в изблик на безсилна ярост при подобна ситуация се е опитал да скъса веригата с ръце. Толкова съм се смял на тази история. За първи път го разбирам напълно. Явно ремонтът ще е по шуменски. Тук мога да послужа на други закъсали колоездачи като мен, нормални хора, които са си играели с нормални детски играчки като малки, а не като брадърите от Търговище, дето от детската градина са се карали за някой гаечен ключ, сигурен съм. Така, какво ви трябва! Случи ли се подобно нещо, а вие сте на майната си, единственото необходимо нещо са две полиетиленови торбички тип „потник”. Не ги слушайте тези ненормалници. Махала се веригата… Още съм потресен. Две полиетиленови торбички са ви достатъчни. Разполагат се по следния начин:

Запомнихте ли? Ремонт по шуменски!
Търговище да си гледат работата. Те и на Мазалат ни се караха, че си носим три спукани резервни гуми. Ани хубаво им рече тогава: „То със здрави гуми всеки може!” Друго си е да смениш три пъти вътрешната, пък да се разплачеш, пък да побуташ. Онези са глезльовци. Все по лесния начин гледат да стане. Лесно, трудно – обърках се вече. Нека да го кажем така – лесното за нас е трудно за Търговище, както и обратното.
Горди от извършения ремонт, поемаме пътя наобратно. Някои тикат, други карат. Но така е по шуменски. Никой не очаква да диря изперкалите монаси, дето са заврели манастира си по места, където и колелетата се предават, нали!
А Оня отгоре продължава да се киска.

Re: Колопоходи есен-зима 2010

Публикувано на: 29 яну 2011 16:41

От: Анелия

Посвещава се на ТК, за да се докосне малко до магията на снежното каране

Уикендът дойде, както обикновено, когато съм в града, съм обявила час и място за среща да караме. Още по предварителни проучвания предусещам, че ще съм сама. Няма нищо, свикнала съм. Отивам все пак в уговорения час на пожарната, там няма грам колоездач да тръпне в очакване за каране. Ммм, предвкусвам хубаво каране. Отпред е само продавачът на крайъгълното магазинче „Станка”. Ей, не му знам името на този човек, от колко години се събираме пред семейния им магазин, говорим си, а за името не съм го питала. Иначе е от „нашите”, спортист, футболист.

Още от къщи си мисля да си купя прехваленото „Монстър Енърджи”, вече и в България. Нали байкърите само такова лочат, а и в бб-тийм го обсъждат, трябва да съм в час с модата. Димитър Михайлов (за неосведомените: основател на бб-тийм) коментира за огромното количество захар, което има в черната кутийка със зелен надпис. Няма да се пие обикновено Енърджи, ще се пие Lo carb. Да не съм луда да вкарам толкова захар в себе си. Купувам аз напитката и лафя с продавача. „Хубава ли е?”-питам го. „Страхотна, страхотна, и половин литър!” Естествено, няма да ми каже, че е гадна, я! Нали я продава. Отварям кенчето и отпивам. Ммм, наистина е вкусно. Не е като другите енергийни гадости. Вкусно, вкусно, колко да е вкусно – колкото безалкохолно „Ябълка” от 80 ст. за 2 литра. Е да ама този половин литър дето ми до хвалят за мен си е недостатък. Как ще изгълтам 500 мл и ще тръгна да карам…Пих, пих, то не свършва. Слагам остатъка в кошничката на колелото на мястото на единия липсващ бидон. Като изкача дългия баир, ще отида до Информацията, едно от местата на платото с кошчета, ще довърша течността и ще изхвърля там тенекията. Речено, сторено.

Тръгвам да карам по дългия баир, но нещо не усещам енергията на чудовището. Само чудовищно мощни оригни напират в мен (ще ме извинявате за откровението) и тъй като съм сама, давам им воля. Представям си се как съм в дискотечка, облякла съм си къса поличка, грим, прическа, токчета…абе истинска пичка. Поръчвам си водчица и Монстър-а и… се започват оригванията. Ама излагация. Така, обаче не съм на дискотечка, а на баир и колелото ми върви тегаво, защото течността тежи в стомаха ми. Кой е измислил да се пият такива чудесии преди каране? Някой не много умен явно. Щях да спускам Мечката, но нали трябва да стигна първо Информацията, за да се отърва от боклука. Стигнах, пих, изхвърлих и продължих по „черно”, което в момента е бяло: реших да видя как са пътечките зад Паметник „Създатели на българската държава”. Отъпкани са от пешеходците, но те оставили толкова рошави стъпки, че колелото почти не върви, на равното карам на малка плоча и пулсът ми минава 150. Няма да я бъде тая. Излизам пак на асфалта и от там към Мечката. Надолу е забава. Този път за вдигане на нивото на трудност, не си смъквам седалката, както направих вчера. Мечката е най-популярните трасета за надолу в Шумен. Типично XC спускане, има си виражчета, камъчета, а зимата със снега и оголените заледени камъчета правят пътеката доста по-интересна. Тъй като пътеката се ползва и от туристи, гледам да внимавам. Я, същия чичо го видях и вчера, когато пак спусках Мечката, а той пак я качваше. Какво ли си мислят пешеходците като ме гледат…сигурно някакви диагнози им се въртят в главите. Слизам долу, накрая имам възможност да си видя пулсомера, я!140 на спускане! Така беше и вчера, когато спусках Орбита (мое любимо качване, но не и в сняг) Интересно, интересно…Спусканията по „бяло” разнообразяват определено каранията ми и ме изпотяват не само нагоре, ами и надолу.

Хайде сега съм долу, ами време е за нагоре, отново поемам по дългия и уж скучен баир, но в снега и той си има предизвикателство. Този път пулсът ми е леко по-висок, може би съм загряла достатъчно, може би и кофеинът в Монстъра започна да действа. Доволна съм. На края на баира хапвам бананче за подкрепление и продължавам да карам по равния панорамен път с настроение и си правя планове къде да продължи маршрута ми. Това е предимството да караш сам: не се налага да съобразяваш скоростта си или маршрута с другите, гледаш си собствения кеф. Вчера пуснах Орбита, оня ден също, малко ми е омръзнала. Я да видя как са „Шишарките”. Това е спускането, което беше включено в трасето на шуменското състезание. Когато наближавам телевизионната кула, следите от коли вече свършват и остават единствено следите от малките лапички на някакви дребни животинки. Вероятно зайци. Минавам покрай оградата на ТВ кула и очаквам Боби да ме залае. Хм, подозрително тихо е. Може би му е студено и се крие някъде. Изведнъж „Хар! Хар! Хар!” Охх, че ме уплаши бе, Боби! Уж те очаквах, а пак ми вдигна пулса. Добре, че Боби е зад оградата и не може да ме стигне. Продължавам по равничко в снега, упътила съм се към спускането на „бяло”. Очаквам да видя хора от махалата, които събират паднали дървета на самоделни колички и ги носят в къщите си, за да се топлят. Същите тези хора са влачили дърветата и са направили заледена пътека, в чиито улей се спускам за по-интересно. Ето ги и тях: двама души мъкнат завързани с въжета дървета и са заели тясната пътека. Аз намалявам скоростта, те ме виждат, единия успява да си дръпне дървото, другия ми сочи линия отстрани, където мога да заобиколя неговото дърво и ми вика „Внимавай, внимавай!” Загрижени хора. ”Мерси, бате!” си мисля аз, но не го казвам, защото вече съм се изстреляла надолу, защото наклонът става малко по-сериозен. Продължавам да карам в заледения улей, а завоите му следват естествените завои на природната пътека. Виражи също не липсват и се възползвам, където мога. Ехх, че хубаво! Не продължих по стръмния сингъл трак към местността Кьошковете, ами завих наляво, за да изляза на вилната зона над моя квартал, откъдето има отново асфалтов път за нагоре. Смятам днес да направя 3 качвания, въпреки че вече усещам глад.

Пътят нагоре е слънчев и дори изсъхнал. Ама че скука, определено няма да го спускам, все пак днес съм решила да разнообразявам, както вече споменах. Предвиждам спускането да ми е отново „по бяло” по една пътечка, която малко от колоездачите ползват, но аз я харесвам много. Мотористите минават наблизо, но няма да ползвам тяхната пътечка, защото по едно време става много тясна и както има сняг, току-виж съм се отъркаляла в близко-намиращите се пещери. Не стигам чак до ТВ кула, а свивам вляво в борова горичка. Спускането пак започва с отъпкана от хора пътечка, но скоро човешките следи свършват. Пак само заешки лапички. Всичко това в изкуствена борова гора. Много хубаво усещане да стъпваш на девствен сняг, никой не е минавал преди теб. Надвисналите борови клони са натежали от сняг и когато ги закача, част от този сняг ми се изтърсва върху якето и каската, а друга част ми пълни наколенките и застава между тях и коленете ми и след малко ще се стопи и ще ми намокри краката. Малко по-рано спирах да си ги отърсвам, но вече съм доста близо до края на карането, няма да спирам за такива неща. Надолу, надолу, завои, равно, пак надолу. Снегът продължава да е неутъпкан, а боровете да си правят шега с мен като ми ръсят свежо от белия сняг. Ехх, жалко, свършва, чувам шум от коли, наближила съм асфалта пак. И изведнъж виждам 3 сърнички! Закрещявам на ум „Сърнички! Сърнички!” Много се зарадвах като ги видях, не знам защо. Толкова грациозно бягаха, много красиви! Когато ги видях, тогава реших да опиша днешното си хубаво каране. Тръгнах надолу по асфалта, но реших да не завършвам така безславно байкаризма си в локвите, а след един завой само свърнах до мантинелата и рискувах омърляне в кал, но не исках да ме духа вятъра на асфалта.

Спусках се по „черно-бяло” между вилите. Отново се оказах права, понеже мястото е вече в ниското, имаше размразени и оголени места. Аз обаче избягвах калта като се движех отстрани в снега. Имаше коловози, камъни, издутини, още сняг, още лед. Избирах си пътя и колелото ме слушаше накъде да завива. Тъкмо си мислех колко съм задобряла на техника и как днес не съм падала, въпреки множеството възможности, които ми се отдадоха. Обаче нали знаете онази теория, че когато си помислиш за нещо и го провокираш. Аз, не че й вярвам много, но в този случай направо съм склонна да й повярвам. Веднага като си помислих „падане” и вече бях на земята. Ехх, как щях да се хваля в този разказ, че не съм паднала нито веднъж днес. Нищо, следващия път.

Още няколкостотин метра и съм у дома, продължавам да карам смело, нищо че току-що съм се изтърсила. Прибирам се на топло, където ме чакат печка, чаша топло мляко и празен Word-овски документ. Я, вече не е празен.

Анелия - Re: Колопоходи есен-зима 2010

Варненската пратка не дойде, аз отидох на РУМ и какво да гледам, тълпи желаещи да карат се бяха насъбрали. Е, огледах се, видях едно колело. А, това било моята Николинка. Ми да я яхвам тогава. Срещнахме се в Преслав с Данчо и Юли на битака , а Таня пристигна изненадващо дори за себе си. Събудила се и решила да кара. Така се прави
Тръгнахме да катерим едни хубави баирчета към билото на Преславска планина и леко объркахме пътя. А там пътища бол, секат ли секат, минават камиони, правят хиляди пътища, разорани от още по-големи кални коловози, в клопката на които попадат беззащитни колоездачи
Междувременно сме останали с 1 по-малко: Юли къса ухо на марковото си колело, пожелава ни приятно каране и се спуска пак към Преслав, където ще си прави сингъл спийд. Жалко, другия път с него…
След доста баирчета, които ние качваме пухтейки на 1-1, а Данчо се заиграва с камъчетата и се чуди как да си направи катеренето по-трудно, най-сетне стигаме билото и Дервишова поляна. Там знаете как е: пускане-качване-пускане-качване и така до горски дом Методиево, където спираме за кратко хапване, което се оказва не чак толкова кратко, защото се заиграваме с любвеобилната котка Томи, а бъбривият стопанин на горския дом, нахлюпил каубойска шапка, ни разказва сладкодумно как чул от негов приятел, че в Германия било по-хубаво. Как ще е по-хубаво там бе, къде ще има там такъв горски дом с такива хубави котарак и кон. Жалко, че не ги снимах: и стопанина, и котарака, а коня не видяхме. Продължихме пак нагоре-надолу-нагоре-надолу. Приближихме края на маршрута и аз решавам, че 7 лв. са твърде много за билет за влак при условие, че имам колело. Вместо обичайния тегав асфалт към хижа Младост (и без това няма да им дадем 1 лв. за престой…това да не им е платен паркинг), правим дъъъълго черно спускане към с. Стража. Спускането е скоростно и тук-там само каменисто. Има гледки:
От там Таня и Данчо решават да ме изпратят по хълмист раздрънкан асфалт между Стража и Руец. Нивята отстрани:
На Руец се разделяме и аз поемам самотно към Шумен. Минавам селата Певец, Дългач, Надарево, Кочово и се отправям към Кочовския военен баир. Въпреки, че съм си обещала да не бързам предвид изминатите вече доста километри за деня, ме чакат едни 10 км самотен баир по асфалт. Малко е страшничко сам та дадох леко газ. За половин час и съм на моста на разклона за Новосел и Лозево. Там правя кратка почивка на ниски предавки (само увеличавам каданса, да не си помислите, че съм слизала от байка да почивам) и поемам от моста към Шуменското плато на 3-5, понякога 3-6 или дори 3-7. Имам сила и тренирам „за сила”. Скоростта е бавна, но аз не бързам, вече съм излязла от самотния Кочовски баир, покрай мен профучават коли, а аз съм пуснала задната червена светлина и те ме виждат.
Бързо излизам на платото, а вече се е мръкнало. Решавам да не рискувам спускане по камъни на фарче и тръгвам по асфалта. Минавам близо до мястото, където е форумната мистерия с парцалките и „гробищата за домашни любимци“ … брррр. Минавам и покрай място, където мога да съкратя пътя до нас и да мина по камъни. Избирам кратък, стръмен и каменист път, нищо че съм на фарче. Сещам се, че там бях видяла веднъж странен човек с черна дълга мантия. Пак брррр. Кучетата от вилите ме лаят, но нека си лаят, това им е работата: да пазят имотите.
„Ало, Ани, къде си?” Юли е разтревожен за мен. „Сега влизам вкъщи, не се притеснявай.”
Хубаво беше, малко беше …ъъъ…май не беше малко: 105 км, 35 от които по черно

Варненската пратка не дойде, аз отидох на РУМ и какво да гледам, тълпи желаещи да карат се бяха насъбрали. Е, огледах се, видях едно колело. А, това било моята Николинка. Ми да я яхвам тогава. Срещнахме се в Преслав с Данчо и Юли на битака , а Таня пристигна изненадващо дори за себе си. Събудила се и решила да кара. Така се прави
Тръгнахме да катерим едни хубави баирчета към билото на Преславска планина и леко объркахме пътя. А там пътища бол, секат ли секат, минават камиони, правят хиляди пътища, разорани от още по-големи кални коловози, в клопката на които попадат беззащитни колоездачи
Междувременно сме останали с 1 по-малко: Юли къса ухо на марковото си колело, пожелава ни приятно каране и се спуска пак към Преслав, където ще си прави сингъл спийд. Жалко, другия път с него…
След доста баирчета, които ние качваме пухтейки на 1-1, а Данчо се заиграва с камъчетата и се чуди как да си направи катеренето по-трудно, най-сетне стигаме билото и Дервишова поляна. Там знаете как е: пускане-качване-пускане-качване и така до горски дом Методиево, където спираме за кратко хапване, което се оказва не чак толкова кратко, защото се заиграваме с любвеобилната котка Томи, а бъбривият стопанин на горския дом, нахлюпил каубойска шапка, ни разказва сладкодумно как чул от негов приятел, че в Германия било по-хубаво. Как ще е по-хубаво там бе, къде ще има там такъв горски дом с такива хубави котарак и кон. Жалко, че не ги снимах: и стопанина, и котарака, а коня не видяхме. Продължихме пак нагоре-надолу-нагоре-надолу. Приближихме края на маршрута и аз решавам, че 7 лв. са твърде много за билет за влак при условие, че имам колело. Вместо обичайния тегав асфалт към хижа Младост (и без това няма да им дадем 1 лв. за престой…това да не им е платен паркинг), правим дъъъълго черно спускане към с. Стража. Спускането е скоростно и тук-там само каменисто. Има гледки:
От там Таня и Данчо решават да ме изпратят по хълмист раздрънкан асфалт между Стража и Руец. Нивята отстрани:
На Руец се разделяме и аз поемам самотно към Шумен. Минавам селата Певец, Дългач, Надарево, Кочово и се отправям към Кочовския военен баир. Въпреки, че съм си обещала да не бързам предвид изминатите вече доста километри за деня, ме чакат едни 10 км самотен баир по асфалт. Малко е страшничко сам та дадох леко газ. За половин час и съм на моста на разклона за Новосел и Лозево. Там правя кратка почивка на ниски предавки (само увеличавам каданса, да не си помислите, че съм слизала от байка да почивам) и поемам от моста към Шуменското плато на 3-5, понякога 3-6 или дори 3-7. Имам сила и тренирам „за сила”. Скоростта е бавна, но аз не бързам, вече съм излязла от самотния Кочовски баир, покрай мен профучават коли, а аз съм пуснала задната червена светлина и те ме виждат.
Бързо излизам на платото, а вече се е мръкнало. Решавам да не рискувам спускане по камъни на фарче и тръгвам по асфалта. Минавам близо до мястото, където е форумната мистерия с парцалките и „гробищата за домашни любимци“ … брррр. Минавам и покрай място, където мога да съкратя пътя до нас и да мина по камъни. Избирам кратък, стръмен и каменист път, нищо че съм на фарче. Сещам се, че там бях видяла веднъж странен човек с черна дълга мантия. Пак брррр. Кучетата от вилите ме лаят, но нека си лаят, това им е работата: да пазят имотите.
„Ало, Ани, къде си?” Юли е разтревожен за мен. „Сега влизам вкъщи, не се притеснявай.”
Хубаво беше, малко беше …ъъъ…май не беше малко: 105 км, 35 от които по черно

zappa │Публикувано на: 26 авг 2010 11:31│тема

Понеже сме от Шумен, решаваме да отидем НА Варна. Този път ще го направим професионално – с отиване и връщане. Близо 200 километра в компанията на Кирчо и Анелия.
Кирчо, нека ви го представя, е натокана шосейка с колело, което струва колкото годишната ми заплата (Хм, или колелата днес са много скъпи, или трябва да си сменя професията.) Симпатично, скромно момче, съвсем не приличащ на русата садистка до него. А нея си я знаете – Анелия, Айс, Шефката – все си е тя, а тертипът й на каране изобщо не се променя, независимо дали става въпрос за черно или асфалт. Този път ми е паднала в ръчичките обаче, защото асфалтът е моят терен, Айс е гостуващият отбор. Правилата, разбира се, ги определя тя. А те, общо взето, са ми ясни, още преди да тръгнем.
Първо, кара се на три-осем, три-девет, три-безкрай, колкото имаш отзад. И колкото можеш все пак, бихте добавили вие. Да, ама не! Такива глупави доводи изобщо не вървят при нея. Като не можеш, да не си идвал. Аз съм ербап обаче. Знам, че няма шансове по асфалта да се търкалят разни глупави камъни, няма клони да се заплитат в спиците ми, нито коловози да изскачат пред гумата. Моят си сладък асфалт.
Второ, вода се пие само в движение. Ами който си я носи в раницата ли? Да не си я носи там, бе! Схванахте ли логиката й? Нека да пробваме със следващия казус, да видя какво сте разбрали. Къде ще са почивките? Все пак това са близо 100 километра. Познахте! Какви почивки? Това е асфалт – гони се време, средна скорост. Няма да разваляме статистиката с някакви ненужни почивки, я!
Това е положението. Теренът е мой, но именно заради това на него се играе само по нейните правила. А съм чувал (чак не мога да повярвам) за някакви благи разходки из природата с нейно участие. Ама така е – кой, каквото си го направи.
Какво да пиша за следващите 90 километра… Знаете как е в този леко глуповат стил. Леви-десни, леви-десни, и така, докато не спукаш гума, или не те блъсне кола. Движиш се гума до гума, за да използваш заслона на каращия пред теб, а единственият ти пейзаж е задникът му. Още отначало съм се застраховал, че аз зад мъж няма да въртя. С Анелия имам стотици, ако не и хиляди часове езда, та я възприемам вече като родна сестра. Не че не е извратено да зяпаш задника на сестра си в продължение на три часа, ама я си представете другата перспектива – ритмично движещи се мъжки бузи, обути в клинче. Б-р-р-р! Та така, колоната води Кирчо, след него е Анелия, аз съм последен.
Леви-десни, леви-десни. Някъде след Девня решавам да вкарам доза романтика, че взе да става скучно:
- Огледай се, Айс – димящи комини, лифт с преливащи от цимент вагонетки, топящ се асфалт и летящи коли по магистралата, не ти ли е…
- Млъквай! Затваряй си устата!!! – крясва блондито.
Егати! Какво й става пък на тази! Забрани ми да почивам, водата е кът, цигарите ми са се разкиснали в лепкавата пот, все така неотворени, ама и да не говоря ли, бе?! Тази жена със сигурност не е долюбвала „Моторни песни” на Вапцаров.
- Бъхтай си тогава сама – казвам аз и я изпреварвам бесен.
И друг път съм казвал, че няма по-добро гориво за колоездача от яда. Всъщност, мисля, че ако имаше начин тъща ми да кара с мен, разни Гюнтеровци щяха да ми дишат праха по състезанията.
Качвам баира на три-пет, оставяйки далеч назад киселата Анелия. Паля жадуваната цигара и я чакам в компанията на Кирчо. За него този баир е все едно разходка в Морската градина на Варна. След малко идва и тя. Яхваме колелата и продължаваме в гробовно мълчание. Ако мислите, че нещата са зле, винаги можете да разчитате на Анелия да станат още по-зле. Хрумва ми да се сдобрим, като оставя Вапцаров настрана. Явно е далеч по-сантиментална душа, отколкото предполагах. Дали да не й цитирам оня превод на Петя Дубарова по любимото парче на Pink Floyd. Чакайте, как беше…
„Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст.”
Хм, я да си мълча. В тази убийствена жега едва ли е добра идея да споменавам на свадливото блонди разни пресъхнали очи, съсипия и жажда, още повече пък катерене. Въх, накрая на стиха пък ще излезе, че се заяждам с възрастта й. Добре, че си замълчах.
Влизаме във Варна. Кръстовища, светофари и пак кръстовища, и пак светофари. Най-накрая акостираме пред „Нико Байкс” – целта ни.
- Колко? Колко показва километража? – пита тя, а очите й са станали на цифрички.
Заради това ли беше всичко? Караници, глад, пек, коли. Всичко заради едната цифромания.
- 2:53 минути, средна скорост 30.2 км/ч – чинно докладвам аз.
Да чувате аплаузи? И аз не чувам. Някой да е станал на крака, за да ни вика на бис? Не виждам такъв. Безсмислена работа.
Хората от „Нико Байкс” излизат. Познаваме се вече, разхождали сме се по Шуменското платото с Ники и Тедо. Много точни хора, най-добрият магазин за колела, в който съм стъпвал. (Ники, ще си платиш за рекламата с един ремонт на марковата ми машина.) Анелия, ако не знаете, е по фамилия Карагьозян, така че е винаги жива за идеята да съчетае полезното с приятното. Започват едни ремонти по колелото й, край нямат. По някое време се сещам, че така и така я обявих за сестра, все има нещо арменско в мен по съребрена линия, да речем
- Тедо – почвам отдалеко, – я виж тук колодките нещо…
Три часа по-късно аз съм изключително доволен. Вече съм изпил две бири. Имам чисто нови спирачки, а работата при Ани се е закучила, останала е само с предна спирачка, задната ще се праща за диагностика някъде на майната си, което допринася за доброто ми настроение, още не мога да й простя крясъците по баира след Девня. Примижам доволно на сянка пред магазина, поркам си биричка, хубави хора на колелета идват и си отиват. Идилия. Хрумва ми да си купя и малко водка от магазина, ама като знам какво конско ще ми чете после шефката, зарязвам идеята с неохота. Кирчо отдавна ни чака на плажа. Колело като неговото сигурно не се чупи, за разлика от моето, което би довело всеки майстор до доларов екстаз.
Всяка идилия си има край, за съжаление. Време е за плаж. Спускаме се към морето, където ни чака Кирчо, размекнат вече от слънцето, но все така ревниво пазещ багажа си. Кисело се събличам и се просвам на чаршафа на Ани. Свивам се в ъгъла и започвам да се обръщам наляво, надясно, по гръб, по корем. Накъдето и да се завъртя обаче, все си оставам само по плувки. Плувки, които поразително напомнят колоездачно клинче, чак сега го осъзнавам. Боже, а някои – какво някои, повечето – цял ден са обути в тези гейски гащи. Не разбирам как съумяват да запазят все пак някакво достойнство. В един момент се улавям, че дори се зазяпвам в Кирчо.
„Един ден с клинче – цял живот педераст!”, започва да мига в главата ми някакъв неонов надпис. Изпаднал в паника, започвам да се озъртам за спасение. Монокини тип „лисичи муцунки” на един часа, „недокоснати от слънцето, неподвластни на земното притегляне” са се вирнали на три часа. Ихааа! Май ще трябва да легна по корем, че с тези плувки… Знаех си аз, че съм нормален. Претъркулвам се блажено.
- Боже милостиви – едва не изкрещявам. – Кой изрод е съблякъл тази баба точно на шест часа!!!
Потресен се завъртам и зяпвам едва ли не с любов Кирчо. Няма да я бъде тази! Плажът явно не е за мен. Аз съм хетеросексуален и смятам да си остана такъв. Либидото и колелото си ги искам в постоянна изправност.
- Отивам за цигари – извинявам се удачно аз.
Където и да е, само да е по-далеч от голите баби.
Нито един жест обаче не трябва да отива нахалост, помня от Реймънд Чандлър. Махнеш ли с ръка, после се почеши. Така и така съм тръгнал към магазина, купувам си и една бира. Връщам се тъкмо навреме.
- Хайде да си ги мерим – казва Ани и вдига крака си.
Очаровани от идеята, тримата вирваме бутове във въздуха, като всеки преценява мускулите на другарчето си. Поглеждам компанията ни отстрани. Двама мъже, единият от които порядъчно космат, но плешив (аз), и една жена, поразително приличаща на туристка от Швеция, вдигнали високо десните си крака, завистливо оглеждайки се един друг. Ама гледка!
Настроението ми малко по малко започва да се оправя. От бирата ще да е. Но както казах, винаги можете да разчитате на Анелия да направи нещата по-зле.
- Хайде да влизаме в морето – подканя ни тя.
- Тцъ! Не ща! – мърморя кисел.
Какво да й обяснявам, че имам страх от вода, че имам ужас от медузи. Дай да го раздаваме мъжки. Пък и ако някой ме е виждал във вода, ще го черпя една водка. Който ме познава, знае колко тежка клетва е това от моите уста.
Следващия час и нещо, аз седя и вардя багажа, докато Кирчо и Анелия се кикотят във водата и плуват ли, плуват. Егати досадата. Мълчах по пътя, мълча на плажа, ще й го върна към Шумен. По някое време ставам толкова нервен, че започвам да им соча въображаемия си часовник на ръката. Един вид – тръгвайте, че няма време, ще ви вземат дяволите. Най-накрая се измъкват. Минава 17 часа, със сигурност ще замръкнем по пътя. Отбиваме се в „Нико Байкс”, колкото да си купим някакви стопове, кой ти е предполагал, че ще се връщаме по тъмно, и пак сме на асфалта. Ето този момент чаках. Сега ще я скърша. Имаме 100 километра зад гърба си, чакат ни почти още толкова, ще се предаде, познавам си я. 20, 30, 40 километра ги отмятаме зад гърба си. Започвам да усещам зловещ глад. Чудесно! Щом аз съм гладен, тя трябва да се чувства като човекоядец на сладоледено парти. Единственият враг, пред който е безсилна – гладът. Мале, колко съм гладен! Хвърлям поглед към задника на Анелия пред мен, мислено го накълцвам на пържоли. Гладен съъъм! Идва някакво дълго спускане и аз с надежда търся първите признаци на предаване. Виждам я как се обляга с досада на кормилото, почти полягва върху него, само дето не захърква, ебаси! Ама на нея не само, че не й е гладно, ами й е досадно. Нито е уморена, нито нищо. Върти си и скучае. А аз умирам! Изпреварвам бесен колоната и соча към банкета. Соча устата си, соча и раницата като някакъв глухоням. Нямам сили да обяснявам. Искам да ям! Вадя с треперещи пръсти провизии и тъпча в устата – „Сникърс”, мед, вафла. Разбърквам всичко с език и гълтам. Не дъвча, гълтам. Някаква лепкава топка четирицифрени калории се пързалят по вените ми. Животът бавно и с неохота ме приютява в прегръдките си. Мамка му и спорт, мамка му и глупотевини. Сещам се за Нереза. Представям си го как вдига наздравици в момента, по неговия си обичай – хванал с два пръста чашата, и излива в бездънната къртичина. И не мед и вафли, а водка, мамка му! Като се върна в Шумен ще му подаря едно колело, та като го подпрем на масата у тях, та като почнем да спортуваме… Казвал съм го и друг път, предупреждавам ви пак – избирайте си приятелите. Видите ли нещо тихо и русо, дето гласчето му едва се чува – черта!
Потегляме отново. Вече нямам проблем, но самочувствието ми е сериозно пострадало. Мой терен било, нейните правила били… Простотии.
Километри мрак, някакви светлини в далечината – Паметника! Който не е от Шумен, не знае, но това е спасителната котва, блесналият фар, свирката в „Титаник”. Вижда се от десетки километри. Всеки колоездач, карал с Анелия, го дири с надежда на хоризонта. Ето го! Последни километри, влизаме в Шумен, мълчим.
- Каква е средната скорост? –„р-р-р”-ка тя.
Не, ще я убия!
- 27 км/ч – отговарям с убит от умора глас.
- Не, загубихме малко скорост, когато бутахме около плажа. Кирчо, колко показва твоят?
- Моят е развален – казва пък той.
Мамка му, на кого му пука! Иде ми да й изръкопляскам, да я извикам на бис, да спусна и вдигна завесата два пъти, да й поискам автограф, да й се поклоня доземи. Каквото и да е, само да заприлича на нормална блондинка.

________________________

Снимки от Амапола: