kay

Възможно е да има и други лични истории около Паметника, но и моята е не по-малко прекрасна от тази на Иво, макар и да не става за 24 часа. Имах щастието да се докосна за известно време до това вродено благородство за което пише Ококорко. Не знаех за историята с камъчето, но този полет на душата, изразен по такъв начин изобщо не ме учудва. Обшо взето казвам голямо “Да” на красотата и хармонията.
Бях на 15-16 години когато се изграждаше Паметника, част от художниците живееха на квартира при мои роднини. Когато се появих там веднага бях представена така: “Ами тя иска да става художничка!” Естествено не ми оставаше нищо друга освен да си потъна в земята от срам, тъй като моите мечти бяха разкрити пред истински художници и при това кави… Така или иначе те се почувстваха отговорни да ме вземат под крило и през следващите месеци често се намирах в тяхната компания. По-точно казано не можех да се отделя от тях, защото имах усещането, че се намирам в свят на едни особено мили отношения и внимание между хората, пълен с изненади и много въображение в изразяването на дружелюбност и позитивна насоченост. В определен смисъл ме въздигнаха към възвишеното при цялата си скромност и обикновеност. Споделяха по най-натурален начин своите духовни и естетични открития. Благодаря за тази снимка от Лелка (все ми се струва , че и тя е замесена в цялата супа и дали пък не е една от тях).

Иво беше и е запален керамик , Пепи и Пламен пишеха икони, Краси – скулптор остана в Шумен, Руси, Йово, Светла, която потолпиха по ношница във вана с цветя на рожденния й ден…, а на лекциите на Крум ходех по-късно в института по архитектура като свободен слушател (много полезни)… Мисля, че Борис се казваше един от тях – от Бургас, който ми даде свой ръкопис с авангардна поезия – дори и на учителката по литература направи силно впечатление, някой после ми го сви. Беше много студена зима със силен вятър, те обаче с ватенките и ушанките не спираха да се катерят по скелето, защото гонеха срок. Имаше в тях една сила на живот и съзидание, граничеща с героизъм. В края на краищата даоха ми такъв пауер и толкова ентусиазъм, че ми стигна за много, много години напред.
С Иво и Роси се видяхме, когато беше се родил и вторият им син, а за последно през 2005 с Иво, който с неизменна отзивчивост помогна за организирането на концерт на мои приятели от Полша с насоченост – бораба с наркотична зависимост. Както винаги ангажира се със всичко каквото можа за да подкрепи възвишена идея.
Тези хора оставиха силен отпечатък върху личностното ми израстване, без да си дават сметка за това и сега е моента да го споделя с вас, казвайки още веднъж “Да” на красотата и правдата.
Верно е, че имам сантимент към нашия “Паметник”, но и от артистична гледна точка мисля че е на високо ниво, жалко че вече се руши. Що се отнася за парите вложени в него, верно много са, не знам дали си е струвало, но ние българите бихме могли да имаме малко по-силен патриотичен дух, а такива монументи би трябвало да го разбуждат и да припомнят минали светли времена.
Друго нещо, което ми е на сърцето това са скалните манастири около Шумен. Преди години ходех от време на време (благодарение на Сашо) да ги почистя от купонджийски отпадъци, слагах иконки и цветя и поръсвах със светена вода – ставаше добро място за молитва. Верно фреските по стените са специално унищожени с длето по време на режима, но да не забравяме, че това е осветено място с обредност, пост и молитва. От там отшелниците от минали векове са измолвали сегашното благоденствие на цялата околия…
Господ да пази България!