mv78

Беше тъмно и тихо.
Морисов продължаваше да изучава с поглед тротоара и пътната настилка, докато изчакваше приятелката си да го настигне. Не беше особено впечатлен от това, което виждаше, но не беше и дошъл в Шумен с илюзията, че пътищата са като тези в София.
Всъщност, хората в Шумен още не го познаваха добре. Може би малко интервюта биха го направили по-популярен и в тази част на страната…
-Еиии, много бързаш, сякаш целия свят ще оправиш мама му стара – каза Станишка, докато нежно обгръщаше мускулестия кръст на половинката си.
Мойко се направи на замислен за секунда, пусна усмивка номер 69 в действие и каза тихо без да я поглежда:
-Ми… не знам за света… ама теб като нищо ще те оправя след малко… ако имаш нужда от ремонт, разбира се, това го решава общинския съвет с гласуване само…
Станишка го плясна с ръка по дупето без да казва нищо. Ставаше й хубаво като пускаше такива майтапи, макар че никога не му го казваше. Всъщност, и той никога не й казваше че я обича, но тя беше сигурна в това – само един мъж, който обича, можеше да „оправя” така.
Мойко спря рязко.
-Мамка му… – каза едрият мъж, и впери поглед в безжизненото тяло пред тях. Станишка също го видя, обърна се и скри лице в шепите си.
Морисов се приближи, клекна до 10-годишната Храсимира с тъга в очите, протегна ръка за да потърси пулс и след малко каза тъжно:
-Не е имала късмет…
Една кола профуча през булеварда по посока „Оборище”. Минаваше три след полунощ.
Морисов вече държеше мобилния телефон до ухото си и чакаше. След секунди се чу силна музика, придружена с подсвирквания.
-Ало?- намръщи се Мойко.
-Кажете моля!
-Кой е на телефона?
-А ти кой си – веселяшки отвърна гласа.
-Храсимире… Аз съм Морисов, бях ти казал че ще те изненадам някой ден, и сега имам лоша новина за теб…
Отсреща се чу силен вик „Спрете музиката, другари, Морисов се обажда…”
След секунди настана тишина.
-Здрасти, Мойко, радвам се да те чуя… как си?
Морисов се направи, че мисли, докато мучеше 2-3 секунди, после каза в слушалката:
-Аз съм добре, благодаря, но… има една доста сериозна дупка, точно на паркинга до… това читалище ли беше тука незнам, от бай-тошово време не съм идвал тука…
Хостов го прекъсна бързо:
-Ааа… ако си в Шумен не може да виждаш дупки. Така ти се струва, или някой я е изкопал току-що…
Морисов се подсмихна и погледна към Станишка, която вече измерваше с ролетка размерите на дупката и записваше данните в тефтерче. Беше старателна както винаги.
-Така като я гледам – продължи разговора Мойко – е около 25 сантима дълбока на метър и половина в дължина, и е поне 10-годишна… е айде на осем да е… ама да ме лъжеш така по телефона че сега я е изкопал някой…
-Кажи само къде е, че слушам и не вярвам на очите си. Тва не може да бъде истина просто…
-Хостов, не се прави на луд ако обичаш, тука на паркинга срещу икиномическата гимназия, или нещо такова беше, една сладкарница има наблизо…
-Ааа… да не си във Варна и да се бъркаш нещо, щото и там има икономическа гимназия и сладкарници…
-Ми… май не – все още спокоен каза Морисов – щото на дупката има забита табелка „аз се казвам Храсимира и съм от Шумен”, и са посадени пет корена червени рози. Тоя паркинг не го ли ползвате вие бе?
-А… не сме стиганали до него още, но е залегнал в плана за 2010-а година, не бой се…
-О… аз не се боя, ама… Станишка е с мен, за тебе ме е страх…
Хостов изтръпна. Щом шефката е тук, работата е сериозна, помисли си хметът.
Нямаше време за губене.
-Морисов! – каза Хостов решително – След два часа Храсимира ще е в Историята, така че можеш да се снимаш с нея сега, или никога!
Морисов притвори очи от удоволствие, поотвори леко пръстите на изпотената си дясна ръка, с която държеше телефона, и отговори:
-Хостов, знаех си че на теб може да се разчита. Гледай да стане хубав асфалта, и като сте готови, оставете един валяк тук и една бутилка шампанско да счупим, че още не сме се снимали с коалиционната ми приятелка във вашия град. Ние сме в хотел Шумен, там ни търси… и да доведеш само журналисти които слушат какво им се казва, тея дето много питат не ми трябват да присъстват.
-Дадено Мойко! Ще извикам само най-печените! – каза Хостов и чу как връзката прекъсва.
Морисов доволно се усмихна с номер 45, прибра телефона в десния си джоб, и каза на Станишка със спокоен дрезгав глас:
- Нише… айде да ходим да си лягаме, че с тая червена поличка цял ден те гледам… май няма да чакаме решения от общинския съвет, че работата е спешна.
Станишка погледна весело Мойко през запотените очила, и след малко каза:
-Добре, ама само ако подскачаш от тук до хотела на ляв крак!
Едрият мъж се подсмихна леко, направи една от любимите си физиономии, която беше заучил още в деня, в който беше изгледал „Кръстникът” за първи път, и се изкашля:
-Мога да се набера 1000 пъти само с дясната си ръка, ама на ляв крак да подскоча и един път – е тва няма да го видиш никога в тая коалиция…