Запа
Този път ще бъда кратък, че още сменям гума. Пък и няма нужда от всяко каране да се прави летопис. С една дума – който не дойде, изтърва. Толтеки както винаги закъсня. Седях като някой идиот на стоянката, смучейки цигара от цигара, попържайки я, но как дойде само. По-прелестна от всякога. С половин кило ракия, мешана с мед. Еликсир! Пресипахме колкото можахме, а другото закопахме в един храст отстрани (не отивайте да ровите, след малко ще съм го прибрал). Потегляме в прекрасно настроение, а Дени, както добре я познавате, спира час по час да си оправи очилата, да намести каската, да изтупа някоя прашинка от облеклото си. Не е проблем, всяко спиране е повод за отпиване от медовината в раницата й. Ако зависи от мен, ще спираме даже по-често. Спираме и на орехите до Мараш, където аз като един истински кавалер трупам орех след орех пред жълтите и чепици, а тя ми казва, че сополът ми виси. Колко романтично. Минаваме и Салманово, предвидливо се запасяваме с водка, все пак медовината е на свършване. Оборот след оборот, глътка след глътка и вече сме в Златар. Медовината е на свършване, но водка дал Бог. Спускам към параклиса, честно казано предния път го бутах, но сега съм с гадже, не върви. Правя се, че това е детска игра за мен и криво-ляво стигам долу. Все едно всеки ден го правя. Това пък я кара да се доказва. Заема позиция и решава да спуска. Аз съм застанал на пейката, надигам водката, знам какво я очаква. Няма начин да стигне цяла, само камъни и чакъл. След малко колелото й почва да танцува, тя крещи и писка, а аз забърнал глава се хиля с пълен глас и залагам къде ще се изръси – вляво е дърво, вдясно кал. Жалко, сред врясъци и вопли се натриса в калта, един метър вляво и щях да съм къде-къде по впечатлен. Правим си снимка за спомен.
Free image hosting powered by PostImage.org
Аз съм по красивият. Провеждам и кратък, задължителен инструктаж, все пак я обучавам за победител. Нищо по-малко от второто място на следващото състезание няма да ни задоволи. Ето го и инструктажа:
Free image hosting powered by PostImage.org
Посещаваме и Златарския манастир, където пък една монахиня изскочи с най-злобните псувни, произнасяни от човешко същество. Ако я чуеше някой докер от Варненското пристанище, повярвайте ми, щеше да се изчерви до ушите. Оказа се, че сестра Не Се Сещам Името Й попържала плъховете, от които малките котета на манастира бягали в ужас. И се започна една. Раят, адът, дядо Николай, теологични спорове, историята на манастира. Тъкмо започнах да се пенявя и Дени ме дърпа за часовника. Явно не й е тема. Сестрата ни изпраща със заръка да се венчаем там, в манастира. Тъкмо тръгвам нервно да обяснявам, че никога не бих взел за жена момиче, което не може да спуска по черно и се сещам, че май съм се филмирал прекалено. За да си го върна, решавам да хлъзна Толтеки по лепкавата кал. Засилвам се и започвам да танцувам в блатото под мен, колелото ми заорава и буквално спира, натъпкано с кал. Кеф! Представям си какво ще й е на това малкото зад мен. „По треватаааа!!!”, дочувам бодър крясък. Дени прехвърчава чистичка и ухилена, а аз глупаво я гледам, затънал в калта. Мамка му!
Free image hosting powered by PostImage.org
Сещам се за Гаджет и прилагам изпитаната му тактика – започвам да хленча и мрънкам. Не може да се кара, колелото не върви, ужасно е. Малката се хваща и ми връчва чистичкото си колело, а тя яхва моята развалина. Оттук насетне е ясно – подигравам я колко е зле с карането, пъна Онтариото и й мятам съжалителни погледи – „Много си зле, скъпа. Те така се кара!”. Тя, милата, крета отзад, скрибуца, но изглежда щастлива, уморена и щастлива. В интерес на истината ми го върна. Малко преди Шумен намери отнякъде един пирон и сигурно е минала няколко пъти през него. Заслужавах го. Сега сменям гума, заради това бързам и няма да пиша много, ама другия път знам с кого ще карам – човекът с медовината. Пфуй, пак съм се разлял! Шаги едно време казваше, че нищо не мога да напиша кратко. Прав е бил.