Дзърррр! Какво му става на будилника! Не съм на работа днес, пиянствал съм на воля снощи. Последното, което си спомням са бодряшките крясъци на чичо Мичо: „Още една водка, Запа?“, „Да, защо не!“ Шляп, шляп. Чувам мигането си, главата ми е като изтръпнал крак. Варна е далеч. Варна. ВАРНА. Това беше. Днес трябва да връткаме до Варна, мисъл, която ме кара да потръпна от отвращение. Заравям се още по-дълбоко в чаршафите. Нищо не може да ме измъкне от кревата. Почти нищо. Сещам се за задника на tolteki – задник, резултат на хиляди години еволюция, задник, чакащ ме на спирката, опнал клинчето, задник, по-известен от собственичката си.

Познавате ме – дупевед съм по природа. Скоквам енергично. Стаята залита, върти се. Миене на зъби, дали да не ударя едно на крак? Няма време. Вече съм тръгнал, когато се сещам, че въпросното дупе най-вероятно сега се обръща под завивките у тях си. Нали се отказа да идва. Не дупето, tolteki. Мамка му, дано няма никой на стоянката, макар да се съмнявам много. Като имам предвид как настоятелно ги увещавах да дойдат с мен към Варна, все някой идиот ще съм прилъгал. Ей го – norfildor. Е, не е идиот, ама със сигурност не е и съвсем в ред, щом представата му за приятно прекарване в неделните утрини включва колопоход за Варна в компанията на мистър Махмурлук. Пия една ледена Каменица с надеждата отнякъде да се появи оня търмък Гаджет, поне ще имам възможност да си почивам по пътя, че този младеж, дето се е кукнал до мен, върти, не се шегува. Няма Гаджет, няма го и дупето на tolteki. Има един надъхан колоездач и един Запа, ентусиазиран колкото прасе навръх Коледа.

Завъртаме. Първите 10-20 километра се ядва. Поддържаме добро темпо, пазим си заслон един на друг, опитвам се да се сетя коя е първата кръчма по пътя. Някъде около 30-я километър започвам да поглеждам с надежда след всеки нов завой. Сещам се, че беше тук някъде, вляво от пътя, кръчмата на с. Ветрен. Втори завой, трети завой, баир, друг баир. Не, това на нищо не прилича! Що за маршрут съм избрал. Изцеден като лимон, кисел и свадлив, най-накрая зървам заветната цел. Пак си е отляво кръчмата, само дето някой я е преместил на 50 километра от Шумен. Обявявам почивка и се заемам да унищожавам кюфтета на скара, лочейки поредната Каменица. Norfildor нагъва локум. Странен избор в моите очи. Настоятелно му препоръчвам водката, не ще и да чуе. Един час по-късно вече съм с блеснал поглед, готов за подвизи.

Смачкваме и баира след Девня, подминаваме местността Побити камъни. Това са просто едни безразборно разхвърляни камъни, които поради някаква неизвестна за мен причина привличат туристи. В мен узрява убеждението, че стига да сложа една барака пред сметището в Дивдядово и вътре някоя дебела лелка, за да събира вход, все ще се намери и някой автобус с гламави туристи, готови да се разделят с 5-6 евро, за да го видят. Къде по-интересна е стопаджийката километър-два нататък. Къса пола, високи токове, два пръста помади по лицето. Абе, това да не е..? Не, не вярвам. Не знам как е при вас, но за мен проститутките са малко нещо като честния политик – всеки твърди, че го има, но никой не го е виждал с очите си. Я, още една закъсала стопаджийка. Тази е руса и далеч по-слаба от първата. Направо си е кльощава. Започват да ме мъчат съмнения. Не, това е просто съвпадение. На всяка жена може да се случи да закъса на пътя с минижуп на задника си. Защо трябва да сме толкова мнителни! Я, още две стопаджийки. Гложден вече от съвсем основателни подозрения, прелитайки край тях изревавам:
- Колко?
- Петнайсе, двайсе – отегчено отговаря мургавото момиче.
Стига бе! Вярно било. Сега остава и честен политик да срещна, егати! Развълнуван и впечатлен извъртявам последните километри до Варна, когато се сещам – „петнайсе, двайсе“, че това е по-евтино от един суичър, бе. Иде ми да ударя една контра и да обърна назад. Късно е – преминаваме покрай табелата. Вече сме във Варна. Не съм впечатлен. Обмислям ситуацията.
- Какво ще кажеш да не се връщаме с влака, а да врътнем обратния път? – питам с надежда. А в главата ми се върти долу-горе следното: „На 20 километра са от глупавата Варна. Втората ще е – кльощавата. Имам 17 лева. Norfildor ще ми пази колелото.“
- Не – отрязва ме той. – С влака сме и това е.
Ех, върнахме се. С влака.

На някой да му се върти към Варна другата седмица?

Оригинал