Преславска планина е превзета! Те хората си я означили, маркирали, закачили табелки. Ние предния път обаче постъпихме все едно сме си купили техника: пробваш всичко и едва след това четеш упътването. Е, този път запа се бе приготвил много добре, беше чел в библиотеката, беше взел книжка с най-лиричните описания на местата, а Севдалин носеше компас. Аз… аз се усмихвах. Е, и снимах

Тръгването беше сутринта от обичайния РУМ, чакахме само 3 минути след 8, защото знаехме предварително, че не са много хората, които ще дойдат с нас да изследват ново място и пътеки. Пътят до Преслав е надолу и равно. Нищо особено, за няколко минути сме там. Само не мога да разбера къде е отишла закуската ми и пак съм гладна. Отсядаме в едно магазинче за набавяне на запаси, че дълъг ден ни чака из непознати места. С питане и до Търговище се стига, така направихме и ние. С питане открихме Дервишовия язовир. Там продължихме да питаме за пътеката в планината, но хората категорично заявиха, че там не става за колелета и че е най-добре да ги оставим при тях и да се качим пеш. Пътеката била ей такава тясна и сочат метър разстояние. Това „не става за велосипеди“ сме го чували много пъти и започваме качването. В началото пътечката вярно е тясна и има елемент на бутане, но пък виждаме безпътния автобус от филма Into the Wild. Вътре с портрет на Юлиана Дончева. Много скоро обаче пътечката покрай реката става много хубава и караема. Аз изпадам в екстаз, катеря нещо подобно на пътечката от Орбита, само че с по-малко камъни и снимам. Чудно, чудно, иде ми да крещя от кеф.

Така качваме километри и стигаме до разклона, от който тръгват пътища за Преслав, за Търговище, за х. Тича и х. Патлейна и в. Голяма Въшкадалница. Решаваме, че един час катерене не е нищо до заветния връх и че този път няма да му се размине. Само след около 20 минути съжаляваме за избора си, защото пътят е невероятно обрасъл с най-бодливите трънки и къпини. Иде ми да заплача, но се държа мъжки. На другия ден заминавам за море, а кожата ми е на решето, изподрана в рани. Връщаме се, върхът не ни се дава. Хубавото е, че никой не спука гума. Вече вярвам в чудеса! Тръгваме по маркирания билен път към Търговище. Очакват ни доста километри нагоре и надолу. Пътят е широк и приятен. Няма тръни! Нагоре, надолу, надолу, нагоре. Колко било хубаво да караш в планината. Тук там горска тоалетна. Какво безумие, при условие че гора бол, някой да ти строи тоалетна насред хиляди декари гори.

Минаваме Дервишов гроб, горски дом Методиево, тук там има някое чакало за едър дивеч, понякога беседка с гледка от билото. Няма сянка, но в планината жегата не се усеща така зле. След километри каране по черно, след най-приятното спускане в живота ми по приказна пътечка с лек наклон, осеяна с листа като килимче (направо ме вкара в матрицата тази пътечка), се забързваме към хижа Младост, където цените са доста добре и има бири. Е да ама там ни беше грешката. Стигаме до цигански катун в края на гората и пред нас е нов новеничък асфалт към хижата. Циганите обясняват колко е далеч хижата, но какво са за нас 5-6 км, ние идваме от Шумен.

Поемаме нагоре по асфалт. Запа и Севдалин се перчат и изчезват в далечината. Мен ми иде пак да плача. Изморена съм и следва асфалт. Решавам, че все пак е сянка, няма движение по пътя, не е чак толкова зле. Кретам си с моето темпо и си мисля защо нямам слушалки да си пусна музика за компания. Те ме изчакват на х. Соколите и остават някакви си метри до х. Младост. Тъкмо пристигам и отказвам почивка отново, тъй като ми е писнало от асфалт. Качвам се на колелото и О, НЕ, отново баир, а онези отново драснаха напред. Няма как, ще призная, наистина този път си хвърлих колелото и седнах на банкета. Починах и изминах последните 200 метра до хижата, където запа се кълчи и танцува. Правя физиономия бУрсук, защото си мисля, че е имал пъклен план да ме закопае с тези километри асфалт и да ми покаже, че асфалтът не е шега работа и трябва да се уважава. Цупя се още 4 минути и след първите глътки Шуменско, всичко ми минава и отново се смеем.
След 2 бири на хижа Младост животът пак придобива очарование, но се заричам да се прибера с влак от Търговище и да спусна черно. Междувременно Севдалин къса жило на задна спирачка и не е добра идея да спуска черно. Оставям двете шосейки да спускат асфалт и аз сама спускам по черно към бензиностанция Петрол до Търговище, където ни е срещата.
Междувременно сме уведомили агентите от Търговище, че сме на хижата, те ни обясняват за пътя надолу и вече имаме уговорка с Таня за кафе. След дълго лутане из кварталите, успяваме да открием Таня и тя ни води на кафенце и кола. Тъкмо пристига Стойчо, но вече наближава 18 часа и става време да тръгваме към Шумен. Аз решавам, че няма да се излагам за някакви си 45 км да хващам влак и ще карам пак асфалт с другите. Не сме излезли още от Търговище и се лутаме, търсейки пътя за Преслав и мяркам светлозелено колело и рижа глава. Набирам по баира и крещя „Викиииииии”. Вики е излязал за хляб, но след минути се озовава в с. Надарево. Вики, благодарим, че ни изпрати! Всички се съгласяват като най-бавна аз да водя и да се съобразяват с темпото ми.

Изненадана съм колко бързо се озоваваме в нашето си село Кочово, откъдето следва оня дъъъългия баир до Шумен. Дълъг е, но караме тримата и си говорим, някакси неусетно минава времето. Минаваме през Лозево и ето ни в Боян Българанов. Пристигнахме! 140 км. Това май е най-дългото ми каране досега. Всички се чувстваме смазани от умора, но много доволни. Следващия път ще направим обратното каране: от Търговище ще караме по билото до Преслав. Но предлагам да вземем повече хора и да хванем влак до Търговище, за да намалим километрите.

Всичко беше супер, накарахме се за няколко дни напред. Септември пак сме на Преславска планина!