Анелия - Re: Колопоходи есен-зима 2010
Варненската пратка не дойде, аз отидох на РУМ и какво да гледам, тълпи желаещи да карат се бяха насъбрали. Е, огледах се, видях едно колело. 
А, това било моята Николинка. Ми да я яхвам тогава. Срещнахме се в Преслав с Данчо и Юли на битака 
, а Таня пристигна изненадващо дори за себе си. Събудила се и решила да кара. Така се прави 
Тръгнахме да катерим едни хубави баирчета към билото на Преславска планина и леко объркахме пътя. А там пътища бол, секат ли секат, минават камиони, правят хиляди пътища, разорани от още по-големи кални коловози, в клопката на които попадат беззащитни колоездачи 
Междувременно сме останали с 1 по-малко: Юли къса ухо на марковото си колело, пожелава ни приятно каране и се спуска пак към Преслав, където ще си прави сингъл спийд. Жалко, другия път с него…
След доста баирчета, които ние качваме пухтейки на 1-1, а Данчо се заиграва с камъчетата и се чуди как да си направи катеренето по-трудно, най-сетне стигаме билото и Дервишова поляна. Там знаете как е: пускане-качване-пускане-качване и така до горски дом Методиево, където спираме за кратко хапване, което се оказва не чак толкова кратко, защото се заиграваме с любвеобилната котка Томи, а бъбривият стопанин на горския дом, нахлюпил каубойска шапка, ни разказва сладкодумно как чул от негов приятел, че в Германия било по-хубаво. Как ще е по-хубаво там бе, къде ще има там такъв горски дом с такива хубави котарак и кон. Жалко, че не ги снимах: и стопанина, и котарака, а коня не видяхме. Продължихме пак нагоре-надолу-нагоре-надолу. Приближихме края на маршрута и аз решавам, че 7 лв. са твърде много за билет за влак при условие, че имам колело. Вместо обичайния тегав асфалт към хижа Младост (и без това няма да им дадем 1 лв. за престой…това да не им е платен паркинг), правим дъъъълго черно спускане към с. Стража. Спускането е скоростно и тук-там само каменисто. Има гледки: 
От там Таня и Данчо решават да ме изпратят по хълмист раздрънкан асфалт между Стража и Руец. Нивята отстрани: 
На Руец се разделяме и аз поемам самотно към Шумен. Минавам селата Певец, Дългач, Надарево, Кочово и се отправям към Кочовския военен баир. Въпреки, че съм си обещала да не бързам предвид изминатите вече доста километри за деня, ме чакат едни 10 км самотен баир по асфалт. Малко е страшничко сам та дадох леко газ. За половин час и съм на моста на разклона за Новосел и Лозево. Там правя кратка почивка на ниски предавки (само увеличавам каданса, да не си помислите, че съм слизала от байка да почивам) и поемам от моста към Шуменското плато на 3-5, понякога 3-6 или дори 3-7. Имам сила и тренирам „за сила”. Скоростта е бавна, но аз не бързам, вече съм излязла от самотния Кочовски баир, покрай мен профучават коли, а аз съм пуснала задната червена светлина и те ме виждат.
Бързо излизам на платото, а вече се е мръкнало. Решавам да не рискувам спускане по камъни на фарче и тръгвам по асфалта. Минавам близо до мястото, където е форумната мистерия с парцалките и „гробищата за домашни любимци“ … брррр. Минавам и покрай място, където мога да съкратя пътя до нас и да мина по камъни. Избирам кратък, стръмен и каменист път, нищо че съм на фарче. Сещам се, че там бях видяла веднъж странен човек с черна дълга мантия. Пак брррр. Кучетата от вилите ме лаят, но нека си лаят, това им е работата: да пазят имотите.
„Ало, Ани, къде си?” Юли е разтревожен за мен. „Сега влизам вкъщи, не се притеснявай.”
Хубаво беше, малко беше …ъъъ…май не беше малко: 105 км, 35 от които по черно 
Варненската пратка не дойде, аз отидох на РУМ и какво да гледам, тълпи желаещи да карат се бяха насъбрали. Е, огледах се, видях едно колело.
А, това било моята Николинка. Ми да я яхвам тогава. Срещнахме се в Преслав с Данчо и Юли на битака
, а Таня пристигна изненадващо дори за себе си. Събудила се и решила да кара. Така се прави
Тръгнахме да катерим едни хубави баирчета към билото на Преславска планина и леко объркахме пътя. А там пътища бол, секат ли секат, минават камиони, правят хиляди пътища, разорани от още по-големи кални коловози, в клопката на които попадат беззащитни колоездачи
Междувременно сме останали с 1 по-малко: Юли къса ухо на марковото си колело, пожелава ни приятно каране и се спуска пак към Преслав, където ще си прави сингъл спийд. Жалко, другия път с него…
След доста баирчета, които ние качваме пухтейки на 1-1, а Данчо се заиграва с камъчетата и се чуди как да си направи катеренето по-трудно, най-сетне стигаме билото и Дервишова поляна. Там знаете как е: пускане-качване-пускане-качване и така до горски дом Методиево, където спираме за кратко хапване, което се оказва не чак толкова кратко, защото се заиграваме с любвеобилната котка Томи, а бъбривият стопанин на горския дом, нахлюпил каубойска шапка, ни разказва сладкодумно как чул от негов приятел, че в Германия било по-хубаво. Как ще е по-хубаво там бе, къде ще има там такъв горски дом с такива хубави котарак и кон. Жалко, че не ги снимах: и стопанина, и котарака, а коня не видяхме. Продължихме пак нагоре-надолу-нагоре-надолу. Приближихме края на маршрута и аз решавам, че 7 лв. са твърде много за билет за влак при условие, че имам колело. Вместо обичайния тегав асфалт към хижа Младост (и без това няма да им дадем 1 лв. за престой…това да не им е платен паркинг), правим дъъъълго черно спускане към с. Стража. Спускането е скоростно и тук-там само каменисто. Има гледки:
От там Таня и Данчо решават да ме изпратят по хълмист раздрънкан асфалт между Стража и Руец. Нивята отстрани:
На Руец се разделяме и аз поемам самотно към Шумен. Минавам селата Певец, Дългач, Надарево, Кочово и се отправям към Кочовския военен баир. Въпреки, че съм си обещала да не бързам предвид изминатите вече доста километри за деня, ме чакат едни 10 км самотен баир по асфалт. Малко е страшничко сам та дадох леко газ. За половин час и съм на моста на разклона за Новосел и Лозево. Там правя кратка почивка на ниски предавки (само увеличавам каданса, да не си помислите, че съм слизала от байка да почивам) и поемам от моста към Шуменското плато на 3-5, понякога 3-6 или дори 3-7. Имам сила и тренирам „за сила”. Скоростта е бавна, но аз не бързам, вече съм излязла от самотния Кочовски баир, покрай мен профучават коли, а аз съм пуснала задната червена светлина и те ме виждат.
Бързо излизам на платото, а вече се е мръкнало. Решавам да не рискувам спускане по камъни на фарче и тръгвам по асфалта. Минавам близо до мястото, където е форумната мистерия с парцалките и „гробищата за домашни любимци“ … брррр. Минавам и покрай място, където мога да съкратя пътя до нас и да мина по камъни. Избирам кратък, стръмен и каменист път, нищо че съм на фарче. Сещам се, че там бях видяла веднъж странен човек с черна дълга мантия. Пак брррр. Кучетата от вилите ме лаят, но нека си лаят, това им е работата: да пазят имотите.
„Ало, Ани, къде си?” Юли е разтревожен за мен. „Сега влизам вкъщи, не се притеснявай.”
Хубаво беше, малко беше …ъъъ…май не беше малко: 105 км, 35 от които по черно
