Архив за ноември, 2009

Еретично есе

zappa

Врекохме се в Бог – най-жестокият, най-себичният от всички. Възневидял нас и кръста си, той ни го завеща. Но не дарявайки ни спасение, а болка; и я нарече на всеки от нас…И даде ни личния, поименен ад, носим го на гърдите си. Сигурно се смее, нали сме неговите шутове! Имаме много възможности – можем да изгаряме в любов, можем да разперваме ръце на кръста на ревността, подари ни и ужаса на безсмъртието. Какво повече – стремейки се към него, ние губим радостта от съществуването си. Навярно гениално (със сигурност), той ни показа и изход – има го…Колко ли ерес и смелост е нужна обаче за него? И колко иронично, направо саркастично – забрани ни го, защото е Бог, защото не ни разрешава да откачим гвоздеите от кръста си, защото той ни вмени нашата си вина, увисвайки на Голгота. Това не е моят Бог, това не е моето спасение. Разпънат на личния си кошмар, аз познах Луцифер, обикнах го, научих името му. Разбрах – имам право на избор, проклет съм със свобода.

…От един пиян атеист.

Тук са и вафлите, и парите!

mv78

Сергей направи няколко по-бързи крачки, за да се откъсне от Стефан, спря на поредната площадка, и пръдна бързо без да вдига много шум. След малко чу тежкото дишане на спътника си, който побърза да се хване за парапета, и го погледна с насмешка:
- Не е като едно време, а?
Стефан поздрави Йончева наум, и каза с дрезгав басов глас:
- Прав си, не е…
- Предлагам да ме изчакаш тук, защото има доста стъпала до горе още…- каза Станишев, сложи ръка върху рамото му за секунда-две, и тръгна нагоре без да дочака отговор. „Още по-добре – помисли си депутатът – И без това този път се разкарахме до Брюксел напразно… надявай се ти, че ще спасиш положението!”
Данаилов седна на едно от мраморните стъпала, огледа се небрежно в различни посоки, сякаш опитвайки се да разбере откъде идва лошата миризма в коридора, и опря глава в масивния парапет. Беше изморен.
~
Станишев вече крачеше по коридора, който трябваше да го заведе до кабинета на Барозу. „Живеят си като царе – помисли си той – мраморни стъпала, позлатени бронзови парапети, скъпи коли, български проститутки… мама ви тарикати да е.а…”. Премиерът спря пред вратата, изчака около минута да се успокои пулса му, и почука с тарикатския ритъм, който приятелката му Елена свиреше вечер на тарамбуката за лека нощ.
Вратата се отвори.
Барозу беше седнал на средното бюро, и дъвчеше нещо.
- Здравейте, циркаджии! – каза с усмивка българинът, и кимна леко с глава.
Барозу също поздрави.
- Да сте виждали едни пари тука?!
Тримата комисари се спогледаха.
- К`ви 220 милиона бе, ман! – направи се на изненадан председателят и небрежно оправи реверите на сакото си.
- Не се вкарвай в некви филми, братле! – намеси се Ферхойген, и поизтупа праха по джобовете си.
Госпожа Уолстрьом се усмихна топло, и потвърди заблудата на българския политик:
- Объркал си рейса, пич!
Станишев се поизкашля, направи три крачки до бюрото на Барозу, наведе се и каза с тънък мазен гласец:
- В България няма корупция, това го знае всяко хлапе. Но… както и да е. Дойдох тук за да ви почерпя за това, че още ни траете в съюза и не сте ни изритали, иии…
Премиерът извади от джоба на сакото си пакет четворка вафли „Боровец”, и с бавни жестове и поклони, ги разпредели върху бюрата на комисарите. Четвъртата вафла той загъна в разкъсаната опаковка, и я прибра обратно в джоба си.
~
Един час по-късно
~
Данаилов усети шамар зад врата и се събуди.
- Ставай, другарю! – подхвърли Станишев, и продължи да слиза по стъпалата.
Едрият депутат се спусна след него и викна отгоре:
- Сергей!
Станишев се обърна и спря.
- Какво стана горе бе?!
- Какво може да стане… тук са и вафлите, и парите! – каза весело премиерът, и потупа енергично джоба на сакото си.

Политическа сатира

mv78

Беше тъмно и тихо.
Морисов продължаваше да изучава с поглед тротоара и пътната настилка, докато изчакваше приятелката си да го настигне. Не беше особено впечатлен от това, което виждаше, но не беше и дошъл в Шумен с илюзията, че пътищата са като тези в София.
Всъщност, хората в Шумен още не го познаваха добре. Може би малко интервюта биха го направили по-популярен и в тази част на страната…
-Еиии, много бързаш, сякаш целия свят ще оправиш мама му стара – каза Станишка, докато нежно обгръщаше мускулестия кръст на половинката си.
Мойко се направи на замислен за секунда, пусна усмивка номер 69 в действие и каза тихо без да я поглежда:
-Ми… не знам за света… ама теб като нищо ще те оправя след малко… ако имаш нужда от ремонт, разбира се, това го решава общинския съвет с гласуване само…
Станишка го плясна с ръка по дупето без да казва нищо. Ставаше й хубаво като пускаше такива майтапи, макар че никога не му го казваше. Всъщност, и той никога не й казваше че я обича, но тя беше сигурна в това – само един мъж, който обича, можеше да „оправя” така.
Мойко спря рязко.
-Мамка му… – каза едрият мъж, и впери поглед в безжизненото тяло пред тях. Станишка също го видя, обърна се и скри лице в шепите си.
Морисов се приближи, клекна до 10-годишната Храсимира с тъга в очите, протегна ръка за да потърси пулс и след малко каза тъжно:
-Не е имала късмет…
Една кола профуча през булеварда по посока „Оборище”. Минаваше три след полунощ.
Морисов вече държеше мобилния телефон до ухото си и чакаше. След секунди се чу силна музика, придружена с подсвирквания.
-Ало?- намръщи се Мойко.
-Кажете моля!
-Кой е на телефона?
-А ти кой си – веселяшки отвърна гласа.
-Храсимире… Аз съм Морисов, бях ти казал че ще те изненадам някой ден, и сега имам лоша новина за теб…
Отсреща се чу силен вик „Спрете музиката, другари, Морисов се обажда…”
След секунди настана тишина.
-Здрасти, Мойко, радвам се да те чуя… как си?
Морисов се направи, че мисли, докато мучеше 2-3 секунди, после каза в слушалката:
-Аз съм добре, благодаря, но… има една доста сериозна дупка, точно на паркинга до… това читалище ли беше тука незнам, от бай-тошово време не съм идвал тука…
Хостов го прекъсна бързо:
-Ааа… ако си в Шумен не може да виждаш дупки. Така ти се струва, или някой я е изкопал току-що…
Морисов се подсмихна и погледна към Станишка, която вече измерваше с ролетка размерите на дупката и записваше данните в тефтерче. Беше старателна както винаги.
-Така като я гледам – продължи разговора Мойко – е около 25 сантима дълбока на метър и половина в дължина, и е поне 10-годишна… е айде на осем да е… ама да ме лъжеш така по телефона че сега я е изкопал някой…
-Кажи само къде е, че слушам и не вярвам на очите си. Тва не може да бъде истина просто…
-Хостов, не се прави на луд ако обичаш, тука на паркинга срещу икиномическата гимназия, или нещо такова беше, една сладкарница има наблизо…
-Ааа… да не си във Варна и да се бъркаш нещо, щото и там има икономическа гимназия и сладкарници…
-Ми… май не – все още спокоен каза Морисов – щото на дупката има забита табелка „аз се казвам Храсимира и съм от Шумен”, и са посадени пет корена червени рози. Тоя паркинг не го ли ползвате вие бе?
-А… не сме стиганали до него още, но е залегнал в плана за 2010-а година, не бой се…
-О… аз не се боя, ама… Станишка е с мен, за тебе ме е страх…
Хостов изтръпна. Щом шефката е тук, работата е сериозна, помисли си хметът.
Нямаше време за губене.
-Морисов! – каза Хостов решително – След два часа Храсимира ще е в Историята, така че можеш да се снимаш с нея сега, или никога!
Морисов притвори очи от удоволствие, поотвори леко пръстите на изпотената си дясна ръка, с която държеше телефона, и отговори:
-Хостов, знаех си че на теб може да се разчита. Гледай да стане хубав асфалта, и като сте готови, оставете един валяк тук и една бутилка шампанско да счупим, че още не сме се снимали с коалиционната ми приятелка във вашия град. Ние сме в хотел Шумен, там ни търси… и да доведеш само журналисти които слушат какво им се казва, тея дето много питат не ми трябват да присъстват.
-Дадено Мойко! Ще извикам само най-печените! – каза Хостов и чу как връзката прекъсва.
Морисов доволно се усмихна с номер 45, прибра телефона в десния си джоб, и каза на Станишка със спокоен дрезгав глас:
- Нише… айде да ходим да си лягаме, че с тая червена поличка цял ден те гледам… май няма да чакаме решения от общинския съвет, че работата е спешна.
Станишка погледна весело Мойко през запотените очила, и след малко каза:
-Добре, ама само ако подскачаш от тук до хотела на ляв крак!
Едрият мъж се подсмихна леко, направи една от любимите си физиономии, която беше заучил още в деня, в който беше изгледал „Кръстникът” за първи път, и се изкашля:
-Мога да се набера 1000 пъти само с дясната си ръка, ама на ляв крак да подскоча и един път – е тва няма да го видиш никога в тая коалиция…