Статии от ‘ Текстове

Преструктурирането на БАН

Corey

Днес се заслушах в думите на Нешка Робева по БТВ относно тези въпроси- закриване на БАН, намаляване субсидиите на театрите…

Аз лично не понасям подобни структури с тунеядци. Самият факт че црвените динозаври вкупом се включиха да защитават този техен бастион доказва, че наистина си е именно техен и има нещо гнило в кадровия подбор и научната кариера в БАН.

Но! Колкото и да е така, г-жа Робева, (която предпочита да й викат другарко Робева), е честна жена и каза много верни неща. Някакъв чуждестранен милиардер, меценат(май японец или немец, не разбрах…) , ни се възхищавал на нацията, като с болка споделял, че при тях след войната след спирането на парите за култура , наука и образование се прекъснали вековни традиции в тези области. От там нататък, след икономическото стабилизиране на страната им, колкото и пари да наливала държавата в тези сфери, вече положението не било същото. Човека твърдял, че имаме уникален обществено широк достъп на всички слоеве на обществото до култура и образование, което ни давало предимство пред другите нации. Притесненията са да не би заради временната криза, да се лишим от нещо, което после няма да можем да възстановим.
Та си мисля, че макар и в БАН да живуркат някакви типове, които само си вземат заплати, те всъщност са полезни за обществото. Колкото и да ги критикуват, факт е, че това са си интелигентни хора и са нещо като хранителница за знания. Верно- практически не са допринесли за бизнеса с нищо според Дянков, но г-жа Робева каза, че много внимателно трябва да се обсъжда планирането им орязване. Да се свикал по- широк форум за дискусия, а не „само там някакви си, които те са поканили“. Я се замислете, помните ли едно нещо което беше едно време задължително в училище- как се изчислява корен квадратен? Ами корен трети? А сега и завършилите разни университетски точни науки едва ли биха се справили с тази задачка. Някой би опонирал, че си има калкулатори за тая цел. Но теоретичното знание е богатство, богатство са и тия заплатаджии в БАН. Каквито и да са, тези хора живеят сред нас, възпитават деца, влияят на своите близки, познати, на обкръжението си а друго си е дори и елементарният контакт с ерудиран човек. Е, верно, че покрай интелигентните приказки, непременно ще чуеш и втъкани призиви за гласуване към единствената партия, която е свястна, но то това е дреболия.

От друга страна в тия призиви за защита на БАН веднага се проявява типичната за едно време демагогия. Никой не е казал че ще закриват тая академия, а само да я реформират. Аз лично само бих призовал да се запази Института по космически технологии в кв. „Боян Българанов“, като имам таен проект за туристически тур, включващ него, Института по слънчево-земни въздействия (ИСЗВ) и Института по експериментална патология и паразитология (ИЕПП). Последният обаче е за бан, понеже оня ден на платото ме ухапа кърлеж.

http://www.forumshumen.com/forum/viewtopic.php?p=139451#p139451

Провинция vs. София

Corey

В провинцията можеш да се научиш на честен труд. Я на бостана или конфу-то, я в градината, я на село. Получаваш минимум първи дан по майсторско боравене с лопата и мотика. Освен другите работи, които можеш да научиш. В София- едно от първите неща които учат децата е как де се возят без билетче. Едните стават бачкатори, другите тарикати.

В провинцията си се социализираме, лафим си и с непознати. В София- първата работа като те приближи непознат е да мислиш как ще го избегнеш. Много откачалки има там. Едните ставаме социални типове, софиянци- мизантропи.

Нещо за което София винаги ще ни бие е огромните перспективи, които има за каквото ти хрумне. Има представители на всякакви обичайни и ужасно странни сфери. Там е нещо като многобройните групи във фейсбука- има всякакви уникуми, ама не само виртуално, а реално. Ако щете вярвайте имат си даже и окултно общество, че и си вярват на това отгоре.

Дрогата и провинцията? Йок! Тука не дават много много. Най-много да се отпуснеш да си станеш провинциален алкохолик, друго- не. Пък голямото софийско море от хора- никой не го интересува дрогар ли си, другар ли.

Как стои най- важният въпрос- въпросът със секса? В провинцията секс няма! Или има, но му викаме другояче. Те само софиянците на е****то му викат секс. Още нещо, за което само съм чувал, но в провинцията можеш да правиш секс в плевня. Да те боцка малко, няма само ти да боцкаш я! Като говорим за многостранни боцкания естествено не може да не се спомене стария лаф, че в София може и да станеш гей, но в Дивдядово например ще си най- обикновен пидираз.

Едно от най- хубавите неща на столицата ни е свободата да си какъвто ти хрумне, да се обличаш както ти скимне, а при нас скрупулите, с които живеем са бая. Не възвеличавам софиянците, масата са големи нещастници по мое мнение, но столицата ни е голяма работа, само парички да имаш. Всъщност, не знам знаете ли, но повечето цени на стоките в София са по- ниски от тия в провинцията. само наемите дето дерат яко и имат лошия навик да нямат обикновен алкохол по вечерните заведения, а само марков.

Скоро ще отскоча пак дотам да видя как е и има ли промяна.

http://www.forumshumen.com/forum/viewtopic.php?p=148297#p148297

Общо теми: 7777

Темите във форума минаха психологическата бариера 7777.

Общо теми: 7777

Поредната велоисторийка на Запа

Публикувано на: 08 май 2010 14:54 от zappa

Другата седмица ще караме към връх Мазалат. В миг на пиянско вдъхновение съм дал съгласието си, което означава, че трябва да съм във форма за така омразното ми черно каране. Само някой път шефката да не ме хване на чашка в „Лорие” например, готов съм да обещая и обиколка на Карпатите да правя. Сигурно го знаете това състояние – „Кой, аз ли, бе! Ком-Емине! Що пък не! Луната? Готово! Кога тръгваме?” Засега ще трупам обем по Преславска планина, че Мазалат бил някъде на майната си в Стара планина. Тръгвам с Анелия по благ асфалт към Преслав. Половин час по-късно сме там и чакаме маниаците от Търговище. Тайната ми надежда е да докарат Вангелов или някой като него. На такива като Вангелов им викам „котва” – осигуряват ти глътка въздух по баирите, почивка на фас под някоя трънка, сладка приказка, докато берат душа. Рано е още, не знам, че днес „котвата” ще бъда аз. Пристигат братята. Изобщо не им се радвам. Знам, че е напълно възможно следващата ни сгледа да е в Търговище, машини! О, чудо! Мъкнат със себе си някакъв новак. Жертва! Котва! Не съм го виждал. Всъщност съм карал с него два-три пъти, но аз лица не помня. Не и преди да съм минал 200-300 километра в тяхната компания. Запознавам се сигурно за четвърти път с него. Момчето се съблича по гейско клинче (лошо – сигурен белег, че щом е облякъл така омразния ми атрибут, смята да върти сериозно), хвърлям бегъл поглед към него, все пак е неприлично да зяпаш мъже с опнати по бедрата им гащи. Мамка му, къде му е колянцето на този младеж?! Цялото е скрито от висналия застрашително отгоре му мускул. Толкова с надеждите ми. Озъртам се за помощ към Анелия, тя обаче изглежда отблъскващо въодушевена, припомням си утешителните й приказки, че ще кара с мен. Имаме си дори парола. Ако усетя, че колабирам, ще прошепна „котка” и тя ще намали. Един наивник на средна възраст – това съм аз. Слушам ги как уговарят маршрута с половин ухо, докато полагам изтощителни усилия да си докарам смел израз на лицето. Вангелов, къде си, братле? Дочувам как небрежно трупат километри и километри към първоначалната ни идея. Що да сме пестели от билото, можело да минем през язовир Тича, ей го де е. Чудя се дали да вметна „коткаааа”, ей така, тихичко. Поглеждам Ани. Прилича на моята си котка, ама тази котка май току-що е надушила валериан. Изцъклила е сините си очи, а главата й ще падне от ентусиазирано кимане. Мамка му!
Завъртаме. Данчо и Росен (момчето без колянце) се кикотят, отдалечавайки се с бясна скорост от нас. Закачки някакви си, на мен не ми е смешно, държа да отбележа. Лепнал съм се за шефката, в нея ми е надеждата. Зад мен кара Ники, ама то е, как да кажа, от добро възпитание. Реши ли, жална ми майка – и на мен, и на котката ми. Налучкваме черния път към билото, чувствам се във форма, колко да кара Анелия, не повече от мен. Не наивник, направо тъпак на средна възраст съм си. Първи баир – трънки, трева до пояс, разхвърляни камъни. Размечтавам се как грижливо подредени, същите тези камъни биха могли да се залеят с асфалт – каква прекрасна пътечка би се получила, мамка му! Много псувам днес. 1-3, 1-2, 1-1 – зъбчатките хрускат, смъквам бясно скоростите. Е, не може да се кара! Мамка му, мамка му, мамка му! Катурвам се от колелото, поглеждам пред мен, където би трябвало да е спасителното синьо джърси на шефката, тъкмо навреме, за да го видя как изчезва половин километър напред. Краката й се движат отмерено, без никакво видимо усилие. Напомня ми онези петролни сонди, дето съм мяркал по телевизията. Горе-долу, горе-долу, и така до безкрай.
- Коткаааа! – и да крещя, все тая.
Започвам да бутам – това поне, мисля си, го умея. Спъвам се в туфи, трънаците късат живо месо, пот се стича на ручеи в очите ми, злобни насекоми пикират около черепа ми. И това на някои им харесва! Затварям едното си око, правя път на вадите пот, а с другото, полуослепял, мигам често-често. По едно време затварям и двете. Така пък не виждам, близко до ума, ама поне солта не плиска в очите ми. Настигам веселяците, спрели са да почиват. Просвам се на сянка и млъквам бесен. Сигурно за другите изглеждам кротко очарован от природата около мен, но шефката си ме познава добре.
- Какво има, добре ли си? – съчувствено ме пита.
- Не ми говори! Изобщо не искам да ми говориш, разбра ли!!!
Искам да я удуша, искам да я гледам как умира бавно, давейки се в някой гьол. Ще я гледам с усмивка и ще я питам дали е добре. Ще… Не, хрумва ми нещо по-гадно. Знам колко мрази асфалта. Представям си я как изнемогва на Кочовския баир, 10 километра асфалт.
- Как си, Ани? Да починем? – и аз мога да го играя съчувствено.
Но до Кочово има почти цял ден. Все пак ще си го върна. Дори споделям с Ники мечтите си. Паля и цигара. Усмихвам се. Нали ще почиваме. Дърпам три пъти и чувам:
- Хайде да тръгваме. Мускулите атрофират така – това пък е Данчо.
Това ли е почивката ви, бе! Три дърпания от фаса. Две минути време. Тегля мислено една тлъста майна на Данчо, проклинам деня, в който Добрян ми избра колело, проклинам и Данчо. Мятам се на колелото и в тотален амок завъртам с надеждата да взема преднина.
- Спукана гума! – крясва той зад гърба ми.
- Нека ти! – крясвам пък аз, наум обаче.
Всъщност „завъртам” е силно казано. Не съм проверявал в речника, но щом има „накрак”, сигурно има и „затиквам”. Та така – затиквам нагоре, а обстановката е същата – жега, тръни, насекоми, пот, а аз, берящ душа, си мърморя: „котка, мамка му, котка, мамка му!”. Излишно е да споменавам, че никой не чака Данчо. Бих се върнал единствено, за да му нарежа и другата гума. Атрофирали мускулите, атрофирала им е горната част на тялото. Мазохисти! Напълно възможно е да имам някоя прабаба циганка, защото по-късно разбирам, че е спукал и другата гума. Топла благодарност към Оня горе се разлива по вените ми, когато научавам новината. Грам съчувствие не е останало в мен, изтекло е ведно с потта по баира.
Най-после се домъкваме до проклетото било. Тук нещата седят по друг начин. Е, не е блажен асфалт, но е караемо. След десет минути сме се добрали до Горски дом – хубава хижичка с беседка отпред. Стопанинът се суети около нас, предлага ни кафе, бира, ракия. Партизанин (така му викали), жив да си! Един нормален човек в тази планина да има. Пия си кафето, жуля цигара от цигара, даже обмислям идеята да сръбна ракийка. Разпитвам и за най-близкото село. Методиево било на 10 минути пеша. Дали пък да не зарежа маниаците и като бял човек да се напия с Партизанина? Докато обмислям идеята, оня с двете спукани гуми се появява и пак започва да мрънка нещо за атрофиране на мускулите и други простотии. Абе, този само две гуми за пукане ли има, не се ли намира и някоя рамка за чупене, някой курбел за отвъртане? На Ани толкова й трябва. Докато чуе каране и се мята на колелото. Котка, мамка му, котка! Няма, братче! Ни котка, ни ракийка. Партизанина остава далеч назад, а ние продължаваме да гоним Михаля по припека. След малко идвало прекрасно спускане. „Прекрасното спускане” всъщност са едни безобразни търкалящи се камъни, по които колелото ти пука в отчаяни усилия да не се разпадне, ти се мяташ като парцалена кукла отгоре му, молейки се да оцелееш и този път (и повече никога, никога с шефката по черно!), задната ти гума занася, законтрена от виещата спирачка. Прекрасно било… А, наистина било прекрасно! Ама не заради друго, ами гадното, отвратително, кошмарно спускане те изхвърля направо на пътя за хижа „Младост”. Път, който някой мъдър човек, е залял с прекрасен асфалт. Въртиш, а тялото ти отмаря, хвърляш километрите зад гърба си, птички пеят… Абе, какво да ви разправям – Свети Асфалт! Отбиваме се и при майката на братята, която празнува именния си ден на зелено. Изкушавам се да споделя с нея какво мисля за рожбите й, но възпитанието ми се е върнало, благодарение на гладкото шосе. Хапване, пийване, смъкване към Търговище. А там ни чакат студени бири. Абе, като изключим въртенето, това колоезденето е егати харабийският спорт. Уговаряме и маршрут за връщането ни. Аз и Ани, а пред нас са 45 километра асфалт. Падна ли ми, шефке! Поемаме обратно, но от толкова обсъдени маршрути, не знам защо, но се озоваваме на главния път София-Варна. Разбирам го още след първите километри, но не само тя познава мен, и аз я познавам добре. Как да й кажа, мамка му? Ще ме убие!
- Ъъъ, Ани, имам една неприятна новина – започвам отдалеч.
- Кажи! – кисела е, мрази асфалт.
- Май сме на главния път за Варна – и примирам, очаквайки бурята.
- Май има нещо такова.
Какво й става на тази жена, бе! Вярно, пи две бири, ама чак да се е напила, не вярвам. Толкова леко да се размина, ама ха дано де! Казах ви аз, че съм наивник. Няколко километра по-късно или бирата изветря, или тя се осъзна.
- Мамка им да *** на тези! ****** им майчина! – реве, та се къса. Няма и помен от нежния й гласец.
- ***** им и *****!!!
Аз съм се свил като бито куче, мъча се да свра главата си между плешките. Чакам страшното да отмине. Някакъв тип ни изпреварва с вой на клаксона, а шефката веднага изпружва среден пръст и го размахва след задника на отдалечаващия се кретен. Попържа на майка, баща, род. Леле-мале! Дано шофьорът си гледа напред.
- Сега ще им обясня аз на тези от Търговище! – заявява тя, отбивайки колелото, очевидно привършила с мен и автомобилистите.
- Недей бе, Ани – каканижа аз. – Ей сега ще отбием. Ще минем по селските пътища.
Уж склони, ама уж. Докато разпитвам някакъв мъртво пиян индивид за пътя (нормалните хора вече са сварили даже и да се напият), я чувам как нарежда зад мен по телефона:
- Абе, Тошко, ти по кой път ни прати?! – завалията…
Мамка му, иде ми пак да се върнем, ако трябва три пъти да качим оня черен баир, само и само да не карам с този тротил на колела зад мен. Слава богу, десетина километра по-късно се кротва. Въртим, мълчим, мълчим и въртим. Върнах си го за всичко, обаче не знам защо не се чувствам щастлив. Все пак не мога да си премълча плануваното от сутринта въпросче:
- Как си, Ани? Да починем?
Нещо кротко и благо се разлива по тялото ми. Удовлетворение ли му викат, не знам, но е дяволски хубаво. По-хубаво дори от глътка водка. (Дали?)

Tоп спамерът навъртя 5000 мнения

Топ спамерът на форумa навъртя 5000 мнения. Не, това не е alexxx72, а cmk.

Галерия към Форумът на Шумен