Статии от ‘ Текстове

Опити с перо #1

mv78
Мирише ми на пушек, дим. Мирише ми на зима – помисли си Верда, и се прибра отново в стаята. Затвори вратата на терасата, която определено беше леко изметната и не се затваряше добре. Младата девойка вече се двоумеше дали да поръча PVC дограми от „Лорекс“ или от друга местна фирма, но тази вечер имаше много по-важна задача, както беше и снощи. Тя разкопча най-горното копче на дънките си, които леко й стягаха около талията, седна пред монитора и натисна копчето. Пулсът й леко се ускори, а когато нейната страница се зареди, мека усмивка се прокрадна в очите й. Отново беше във „Форумът на Шумен“.
„Май няма да има зима тая година“ – помисли си Верда и забрави за миризмата, която се носеше из града…

mv78
Hope изчака третия сигнал „свободно“, и когато тъкмо се канеше да затвори телефона, се чу басов мъжки глас “ дежурен РПУ, слуша“
Разгневената дама започна неистово да крещи в слушалката: „ВСЯКА сутрин към 8,30 се изсипва миризмата на прасета и се затварят прозорците плътно.
Обаче от 2-3 дни почти непрекъснато и на различни места в града ми мирише на изгоряло, някакъв дим. Писна ми вече! Направете нещо!?!“
Сержантът едва си пое дъх, изненадан от бързата атака, сетне каза кротко : “ Спокойно госпожо… кажете ми как се казвате и къде ви мирише точно?“
Това още повече вбеси hope, и гласът и стана заповеднически : „Абе, ей, шмокльо!!! Ти знаеш ли коя съм аз бе,а?!?“
- „Не, мадам, коя сте?“
- „Аз командвам парада във „форума на Шумен“, ей, момченце… “
- „Оууу… не знаех, мадам, веднага спираме кранчето, след пет минути ви пускаме миризма на рози!“
Hope затвори телефона и отново се излегна на леглото. „Знам че така ще стане, ама защо все трябва да казвам коя съм, и тогава да си размърдат задниците“ – помисли си градоначалничката. Очите й бяха изморени след дългия ден, а любимият още го нямаше. Заспиваше. Това щеше да е още един ден без секс…

mv78
Хахаха , готино :) – каза Добо с насмешка – само че не мисли, че няма да ни търсят там…
Наско стана от стола, извади цигара от смачкания пакет и я запали без да бърза. Обичаше да усеща как цигареният дим нахлува в дробовете му , а после бавно излизаше, затопляйки изпотеното му лице. Гласът му стана още по тих:
-Добо, още не съм свършил. Знаеш каква е твоята работа – да стреляш на месо ако някой ни се пречка. Останалото остави на мен.
Добо вдигна две ръце в знак на съгласие и повдигна вежди подчинително. Свали каубойската шапка, сложи я с отучено движение на масата и също запали цигара.
-Не е на хубаво да се слага шапка на масата – намеси се Мирослав и я посочи с ръка.
Наско направи крачка, премести шапката на закачалката и продължи:
-От мазето под трезора има директен вход към канала, проверено е вчера от наш човек, служител на банката, не е зазидана връзката. Канализацията има изход до „Цар Освободител“ 114, до книжарница „Словесност“. Всъщност, изходите са два – другият е встрани от интернет зала „3Д“, ще излезем от там. Ще ни чака Ники, както се разбрахме, с микробуса, и докато се усетят от ОББ, ще сме най-вероятно „на майната си“…
Добо се беше втренчил в Наско с отворена уста:
-Планът наистина е перфектен – каза Добо, който не очакваше подобен сюжет.
-Да се надяваме – прошепна Наско и добави с усмивка – Добо, само гледай да не объркаш пушките и да вземеш тази за пейнтбол, че ще се издъним, ей!
Последва смях, а след секунди на вратата се почука.
-Това е Николай, сега ще ви запозная с него. – каза Наско и излезе в коридора.

mv78
Централен Софийски Затвор
по същото време
———-
-Господин Гатев, оказва се, че свободните места в мъжки сектор на „Строг тъмничен“ са вече четири. Можем да вземем затворници от други места…
Директорът продължи да чете вестника и небрежно махна с ръка:
-Не, ще изчакаме седмица-две, може да пратят някой от провинцията. Ще изчакаме…
Чу се оглушителният сигнал за вечеря. Хиляди чинии и вилици затракаха по коридорите… Затворниците бяха гладни.

okokorko
….Вместо Николай, влезе Никита..
- К’во правите веее.., аматьори, изцепи се тя…Тъй ли се обира банка?
За к’во ви са теа желатинови прашки!?
Извади от сака стария АК47.
После дойде бай Гьорги – горският, прасна по два шамара на всеки и ги прати да носят кафе на стачкуващите горски, щото стачкуващите учители не бяха мноо точни в стрелбата с тебешир, (дартс) по министъра си…

klec
Леко се прокрадваше пращящ звук от Респром…Въздуха беше наелектризиран…Изгревът беше ослепително красив през прозореца на кака Станка,която очевадно пак закъсняваше за работа.Набързо се навлече с дрехи(естествено маркови-втората употреба в Усото).
Нетърпеливо чакаше асансьора:
-Ох Боже,боже кой сега се е разбързал дявол да го вземе?
Леко прокрадвайки се от вратата излиза клюкарката на цял Тракийски квартал леля Вежа (Страшно приличаща на старата жена от рекламата на Балканска наденица)
През плиткия мозък на кака Станка преминаха дълбоки мисли от сорта на „…в наденицата слагаме джоджен….тц тц фиууу хъъъъ….“
Поразтресе си главата и каза:
-Лельо Веже мръдни,че бързам
-Е е чекай де дете за къде бързаш
-Абе на работа къде може.След като се освободи от 5 минутен разпит къде,кога,как и защо тя дотъркаляйки се до спирката се сети,че днес е неделя.Дълго размишлява…-И и да му е*а майката начи…е е щом е тай ще му ударя едно Шуменско да го е*а

Към столицата с колело – пътепис

Автор: Zappa
Първи ден – ентусиаст (Шумен – Елена 150 км.)

Потеглям. Морето ми е до колене и педалите сякаш сами се въртят. Някак естествено изникна и саундтрака на пътешествието.
В моя вариант обаче звучи като “Уа уаа, уа уаа”. И така – дера си се аз и въртя педалите. В Търговище ме поемат откачалките Виктор и Данчо и продължаваме. “Уа уаа, уа уаа”. За последен път карам с тези ненормалници. Щадейки си силите, техните и моите, за 100 километра успяха да ми докарат първата депресия. Случи се на един безконечен баир. Данчо си бърбори до мен, аз се боря за глътка въздух, а Виктор е отпрашил далеч напред. По едно време го гледам да се спуска с шеметна бързина около половин километър напред. Свърши се, викам си. Там е раят, ще вея коси. Вземам завоя и какво – 10% наклон. Нагоре обаче. Първа депресия. Прощавам им единствено защото ми дадоха маршрут. И то какъв!!! Само Стара планина, никакви коли. Изпращат ме почти до Елена и продължавам сам. „Уа уаа, уа уаа”. Километър преди Елена заваля град. Като коизичка се метнах в рядката кал отстрани под някакви рехави борчета. Псувам и се давя. 10 минути по-късно всичко свърши но моето “уа, уаа” звучи доста минорно. Спускам се и диря място за нощувка. Насреща ми е “Старият дъб” – класно заведение за тузари и чужденци. Както се оказа, става и за закъсали колоездачи. Нали знаете кой ще ви спаси, ако ви дебне бялата смърт? Куче санбернар с люлееща се бъчвичка коняк на врата. Винаги ме е очаровала тази легенда. Не съм се предал на бялата смърт, не виждам и санбернар, но виждам коняк. Поръчвам си една чаша до ръбчето. Помага, да знаете. А собственикът пърха около мен, радва ми се. Разказва ми за някакъв 78-годишен холандец, който минал на колело през Елена миналата година. Предлага ми и място за бивак. Това беше първата ми нощ – студена, мокра, самотна. Дежа ву, Сопот. Наръбвам едно парче Македонка, опитвам пищовчето с водка и умирам. Събуждам се, поглеждам си часовника – 3 сутринта. До мен се валя кално парче наденица и наченатата водка. Захапвам я с ръмжене, лоча от водката и пак умирам. Стууууд! Пробвах да се свия в поза “остарял ембрион”, но не помага. Честно, ако имах физиологична възможност, щях да си завра главата в задника – само и само да се стопля.

Втори ден – отрезвяване (Елена – Априлци 140 км.)

Събуждам се с мисълта да отпера един шамар на идиота измислил тази дивотия. Сещам се, че съм аз. Въздъхвам горко, стягам си багажа и се мятам на колелото. Минавам покрай язовир Йовковци. Снимам. Снимка естествено няма. И този апарат като предишния проявява упоритост и работи когато и както реши, има и собствено мнение за колорита на пейзажа около мен. Около 70-ия километър решавам, че все пак ще се справя. Дори запявам – „Уа, уаа, уа, уаа”. Наивник. Ако знаех какъв ден ми предстои, щях да хвърля колелото в язовира и с бодра крачка на турист-пешак да се отправя към най-близката гара. Вечерта минавам през с. Стоките. Приказно място. Решавам да си опъна палатката на р. Негойчевица.

Free image hosting powered by PostImage.org Някакво скаутско гласче обаче ми нашепва, че не е добра идея и продължавам. Пред всяка къщичка селяните са си направили масичка и столчета. Курдисвам се аз на едно такова място и почвам безгрижно да блея. Точно навреме, за да се появи моят фотограф. Зададе се в компанията на домашните си любимци.
Free image hosting powered by PostImage.org Връчвам му фотоапарата и той ми прави потресаваща снимка. Това тук съм аз, усмихнат, със сигналната жилетка, така както ме е видял фотоапаратът ми естествено.
Free image hosting powered by PostImage.org Започва да мръква. Кретам мах след мах към някакво селище с гръмкото име Априлци. Почти по тъмно пристигам.
Free image hosting powered by PostImage.org Толкова съм скапан, че влизайки в местния супермаркет, следван от киселата продавачка, в един момент осъзнавам, че нещо не е съвсем в ред. Много странно е подреден този магазин. Някак всичко е по-близо от нормалното. Вдигам очи и виждам бясната продавачка насреща си, която ми обяснява като на дете идиотче: „Аз седя там, зад щанда, а Вие сте тук, от тази страна, като клиент”. Извинявам се, казвам, че съм сдухан от път, сякаш не си личи. Купувам си дежурната водка и поемам към близката поляна. А там е, както вече всички знаете – мокро, студено и самотно.

Трети ден – депресия (Елена – Правец 160км.)

Събуждам се с едно плахо „уа, уааа”. Все още не знам, че ми предстои най-кошмарният ден от пътуването. Спускам се по река Видима. Лоша идея. Поне е лоша в 7 часа сутринта. Такъв студ е, че усещам как сополите ми залепват зад ушите, а спирайки установявам, че пръстите ми, дори изхлузвайки ги от кормилото, остават сключени в позиция удобна за непристойни действия. Около обяд, вляво от пътя виждам паметна плоча.

Free image hosting powered by PostImage.org Сядам до нея за почивка. По-късно разбрах от местните жители, че тук бил заловен Захари Стоянов. Спирам и в Шипково. Купувам си дежурната водка и провеждам прелюбопитен разговор с някакъв достолепен, строг старец:
- Къде бе, момче?
- Към Рибарица – плахо отговарям.
- Ти имаш ли акъл, бе? Дотам са 40 км.
- А няма ли друго селище по тези 40 км? – питам аз.
- Че кой ще живее в планината?
- Хора живеят навсякъде – философски обобщавам аз.
- Да бе! Живеят те… На Васильов връх.
- Какъв връх? – сепвам се аз.
- Този, дето си тръгнал да го качваш.
- Никакъв връх не искам да качвам – хленча насреща му. – Искам да карам колело.
- Толкоз’ ти е акълът. Ще го помниш този баир цял живот, да знаеш.
Прав беше, ще го помня. 15 километра изкачване, 1500 метра надморска височина. Точно по средата на нищото задната спирачка се счупи.Наложи се да мина ускорен курс по устройството й от типа „неволята учи” и настроението ми се срива до смайващи низини. Още не знаех, че най-лошото предстои. Хубавото на баирите е, че след всяко „нагоре” следва дълго „надолу”. Поне 20 км. Спускане, косите ми се вееха, крещях като луд – най-дългото спускане през живота ми. Преодолял Васильов връх си казвам, че имам сили за още едно предизвикателство – с. Ямна. Лоша идея, ама от най-лошите, които са ме спохождали. Този баир направо беше безобразен. Въртиш на най-лека предавка, а всеки следващ завой сякаш повдига като с крик пътя нагоре.Стигнах дотам, че се зарекох, ако след 100 метра не се появи селото да си хвърля колелото и да си замина. Е, появи се.
Free image hosting powered by PostImage.org И кой идиот, питам ви, е нарекъл село, което е на върха Ямна? Стръмно спускане и нов кошмар. Шляп, шляп, шляп. Който е карал колело познава този страшен звук – спукана гума. Започна се борбата. Аз с гумата, тя с мен. Водих борбата стръвно, с променлив успех, но накрая се предадох. Има една книга на Куелю – „Край река Пиедра седнах и заплаках”. Е, на корицата сигурно има моя снимка от този следобед. Тъкмо се бях отказал и някакъв грозен, малък фиат заора до мен, а отвътре изскочи, не, излетя Пешо Горския. Че това е той аз разбрах за около една минута. Време достатъчно, за да ми разкаже всичко за себе си, както и бъдещите си плановe за около петилетка напред. Този човек говореше с около 10 000 думи в минута. Все едно някой го беше пренавил, или пък се бе нагълтал с една шепа амфетамини, знам ли…
- Мятай го отзад, хайде!
Нямам сили да се противя. Изчерпан съм. Потегляме за Етрополе, но изведнъж кресва:
- Чакай да ти покажа нещо интересно. И със свирене на гуми кривва в гората.Все ми е тая вече. Не ми пука от нищо, прежалил съм се.
- Ето го – пеняви се след малко – Етрополския манастир!
Free image hosting powered by PostImage.org Разминало ми се е значи. Чак не мога да повярвам.Запознава ме с местния поп. Някой си Емо. 20 минути по-късно и около 150 страници машинописен текст в устата на моя нов герой Пешо Амфито потегляме. Потегляме, ама друг път! Кюф, кюф, кюф. Не пали.И тук настана пълната лудница. Представете си следната картинка: Пешо, бълващ водопад от думи и напътствия, аз до него – със сигналната жилетка, каската на главата и изражение на аутист трето поколение държа колелото за задната гума. Самото то е сурнато наполовина на асфалта, а попът на Етрополския манастир с пуфтене бута целия цирк. Костурица би ни завидял. Денят е свършил, навън е тъмно. Пешо ми предлага да спя в тях. Да бе! Не съм толкова луд. Представям си как бълнува неуморно цяла нощ и тактично отклонявам предложението. Той не се обижда. Стоварва ме на някакъв връх и се стопява в тъмнината, по-скоро речта му заглъхва в далечината. И къде съм? Някаква гора, мрак и път надолу. Депресиращо. Яхам колелото и се спускам. Около 9 и нещо се белва някаква табела. Правец. Нямам сили. Опъвам си палатката на 100 метра от нея на някакво конско пасище. Навивам си часовника за 5 часа сутринта, нямам намерение да ме стъпче някой ранобуден кон, и тъжно залочвам водката си.

Четвърти ден – на куц крак до София (160 км.)

Днес трябва да стигна каквото и да ми струва! А следващия път ще внимавам какви цели си поставям във форума, ама много ще внимавам. Въртя унило из някакви селца. Хората ми се радват, махат ми и се хилят. Сигурно са толкова щастливи, защото не са на мое място. Мярва ми се табела – „София – 100″ . Ха, то не останало! Натискам по-яко педалите и се чува „хряс”. Този път не е колелото. Аз съм. Нещо става със сухожилието на левия ми крак. Мамка му, боли! Започвам да карам само с десния, левия го оставям да виси върху педала. По някое време откривам, че мога да карам и с него, но само ако използвам петата. И така с лява пета, неестествено клатушкайки се на седалката, километър след километър, минавам и Искърското дефиле. Късно следобед зървам зад един завой нещо голямо и задимено – София. Стигнах! Стигнах, ама друг път. Още три часа каране в кошмарни зaдръстрвания, докато се озовах до Илиенци. Там заразпитвах как да стигна до „Лагера”. „ С колело? Абсурд!!!”. Трябвало да се прекоси цяла София. Нямало да се оправя. Трима човека ми го казват. Накрая забелязвам един клатушкащ се пияница. Това е моят човек, викам си.
- Слушай сега, много е лесно – казва той. При което, ако искате вярвайте, наплюнчи пръсата си, стовари се на колене до светофара и започна да чертае схема в прахта. После, разбира се, повтори маршрута, изпита ме, кимна доволно и се отдалечи клатушкайки се. Обяснението беше толкова точно, че само след половин час се озовах в крайната точка на пътуването си.
Free image hosting powered by PostImage.org А там – нова изненада.Моят приятел Симо, човекът при когото отивах, заминавал за Брюксел. Но Ирина, годеницата му, била в тях. Пояснявам – Ирина е сценограф, човек на изкуството, сноб, има-няма 40 килограма. За какво ми е Симо… Следващите два дена прекарах в море от водка и безкрайни спорове по малките часове на нощта за де що книга имаше в библиотеката й. Прекрасен финал на пътешествието ми. Заслужавах го.

Оригинал