Статии от ‘ Текстове

Форумен излет

Някъде на Шуменското плато група хора се шматкаха по полянката. Почивния ден ги беше събрал и привидно всичко изглеждаше спокойно и невинно…

Кебапчето немощно изцвърча когато Добо го притисна с вилицата към железните решетки. Секунда по-късно над барбекюто се издигнаха пламъци. Начаса довтаса Ококорко, който потуши огъня ливвайки малко бира върху въглищата. „Секунда невнимание и за малко да изгоря храната!“ ядосан си помисли Добо. Беше се отплеснал в планове как да натика Шуто в жабката на Шевито си най-лесно и бързо. В този момент се доближи Трупъра и му прошепна заговорнически:
- Измислих.
- Какво измисли бе? – попита Добо като не пропускаше да хвърля по едно око на кебапчетата, които цвърчаха на барбекюто.
- Разбрах къде се намира сървърът, на който е Форумът на Шумен. Имам точния адрес и номера на стаята. Само трябва да се доберем дотам и да дадем на lamerko петнадесет минути. После властта ще е наша. Завинаги!
- Супер! – каза Добо – Трябва да се обадим и да се уговорим с lamerko. Тая вечер тръгваме.
- Вече говорих с него. Каза ми „.„, което май значи, че е съгласен.
- Такаааа, трябва да обсъдим и… – Добо прекъсна изречението и едва успя да промълви – Ще нанкам!
После се свлече до барбекюто и захърка издаващ леко свирукащия звук на дълбоко заспал човек.
Трупъра завлече Добо на пожаробезопасно място, а Ококорко, който тъкмо ги беше наближил, зацъка с език:
- Тц, тц, тц! За пети път днеска, а аз не мога да спя по цели нощи.
Заппа, който седеше на една пейка наблизо, се подхилваше и подръпваше периодично прозрачна течност от увита с вестник бутилчица. Тренираното око лесно можеше да види надписа Мери Джейн прокрадващ се изпод хартията. До него седяха Шуто, Ме4о и Инспектора, които обсъждаха кое би било по-смешно, да нарисуват мустаци на Трупъра или да обръснат брадата на Добо. Симо им гледаше сеира от съседната маса и мимоходом унищожаваше пържолка след пържолка правейки паузи за бирка от време на време.

Птичките пееха, а знойна жега се спускаше в горещия неделен ден. Поредният излет организиран от Форумът на Шумен беше в разгара си.

Опити с перо #4

mv78
От силна болка днеска съм скован
(При доктор Янков следобяд ще ходя)
Лежа превит на твърдия диван
И в интернет тъдей не ще да бродя…

Защо човек, уви, се разболява?
И болката в плътта гори
Че здравето си леко разпилява
И мисли само за пари.
(Е тука няма майтап вече…)

klec
Аз съмотник съм
болен и от живота недоволен
и тоз ден ще мина гладен
приведен като теб ще лежя
но зимен сън уви няма да заспя…

Аз ни слава ща
нито пари
просто да се запозная с приятели
ДОБРИ

В това гадно време
жица аз ще надуя
на рока аз ще кофея
докато падне и полюлея

От телевизора насилие извира
пак на някое дете бандита джобните прибира
мъж женаси от бой премазва
краят му скапан пак несе показва
по улиците порното ще ни удави
държавата е като камикадзе с разкъсни рани
край на човешката глупост няма
дълбока е тя като септична яма.

Нека малко радост има в тоя стих
реге си пуснете защо аз ще ви кажа
музика за душата
като аспирин за главата
регето ще ни спаси
само от замунда си го изтегли…

mv78
И аз самотник съм, уви
И късно вечер сам се гушкам
Но самотата забрави
Че вече май ще я опушкам!

Да се надяваме че скоро
Ще ни споходи любовта красива
Дори да пуши „Марлборо“
Ще я направя аз щастлива.

klec
Доктор Хаус лекува
тъпи и болни неподбира
хапчета здраво пие
кракът му пуст неще да му мине
прогнозите често ги бърка
на тото си той играе
но по гръп не пада и неще се омутае.За всички фенове на д-р Хаус

Скофилд от затвора е беглец
казват че бил убиец и кръдец
иска и от тука да избяга
май лудница е голяма
Линкълн е пич опасен
убъркан е иска отговор ясен
т бон бандита убива и не пита
пустия му агент неще да мре
май филма неще до тук да спре.За всички фенове на Бягство от затвора

shaggy
Бяха опити с перо,
скърца чувството добро;
нищо – знаем всяка рима
лесно е преодолима…

mv78
Но миризмата не е важна
Носа стисни си с пръсти
Във таз страна продажна
И боклуджията се кръсти.

hope
Болка гърлото ми стяга,
а не пия лимонада.
В петък ядох сладолед,
при алекс без да чакам ред. :lol:

Искам гърлото да стисна,
тази болка да подтисна.
Или чай да си сваря
да ухае на липа.

Verda
Хоуп, и теб ли, мила, гърло те боли?
Един съвет: със нещо го смажи…
Забрави тез чайове, отвари,
отдай се повече на алкохолни пари.

mv78
Едно коняче удари
Но максимум да бъде „сто“
И чайче бързо си свари
Ако ще има още „сто“
:wink:
А сладолед и аз обичам
Той страст е стара моя
След малко трябва да изтичам
До магазина на завоя.

alexxx72
Кой’т са ръга най-отпред
без да чака ред
гърлото ще го боли
чак до утре призори

hope
Туй на мен не ми хареса,
всеки гледа интереса.
Чай с лимон ще пия аз
и да омекне твоя праз.

tht
Туй перо за мен не става,
повече от ясно – то не носи слава.
Я хванете микрофоня,
да засвири саксофоня,
евала на този джаз,
чувствам си се аз,
точно кът у нас.

А с кючеците си бесни,
(за кого са трудни, за кого пък лесни),
скочил е комшията дебел,
да жени щерка си, за дрът козел.
Не че е козел момчето,
ама има много плява по лицето.
Викнах лудо в този час, вий сте луди,
ама и аз кат вас.

Ех че стана чевермето,
врътнахме го агнето заклето,
пихме вино до зори,
докат станем маскари,
че октомври дойди всички знаем,
ама нйй не смейм да си признаем,
избори шъ има пак,
лелее туй май беше предвещание за глад.

Ама няма страшно,
мъзъта ми е пълна с брашно,
след две недели, три,
снахата внук ше ми роди,
да е жив и крепък сватя,
че да ми напълни пак тумбакя!!!

klec
Троянеца в компа
информацията яде
к**елето мръсно
неще да умре
да го трясна у земята
малко му е
май на прасето ще го
дам майкаму да е*е

mv78
Обичам я, а тя нехае
Жадувам топлите очи.
Докосвам я, а тя не знае
Кръвта във вените бучи.

До мен е пак и ме прегръща
А вижда ли ме, тя не знае.
За миг е с мен и се обръща
Но пак за мен една е…

Обичам я, а тя нехае
Че дух съм аз, а не човек.
Докосвам я, тя пак не знае…
Нали съм си от седми век.

Verda
Докосваш я! Но тя не иска
прегръдките ти в свойте да вплете,
защото някой много я е стискал,
и опита горчив у нея- реве, реве, реве…

Жената в нея се променя,
изпитваш ужас от това?
Страстта у нас не ни разделя,
а липса на любовната игра.

Жадувай я, обичай я, мечтай си,
щом винаги за теб ще е една…
Опитвай с други също, обуздай ги,
за да не остане в сън несбъдната мечта.

Някакъв колопоход

Запа
Този път ще бъда кратък, че още сменям гума. Пък и няма нужда от всяко каране да се прави летопис. С една дума – който не дойде, изтърва. Толтеки както винаги закъсня. Седях като някой идиот на стоянката, смучейки цигара от цигара, попържайки я, но как дойде само. По-прелестна от всякога. С половин кило ракия, мешана с мед. Еликсир! Пресипахме колкото можахме, а другото закопахме в един храст отстрани (не отивайте да ровите, след малко ще съм го прибрал). Потегляме в прекрасно настроение, а Дени, както добре я познавате, спира час по час да си оправи очилата, да намести каската, да изтупа някоя прашинка от облеклото си. Не е проблем, всяко спиране е повод за отпиване от медовината в раницата й. Ако зависи от мен, ще спираме даже по-често. Спираме и на орехите до Мараш, където аз като един истински кавалер трупам орех след орех пред жълтите и чепици, а тя ми казва, че сополът ми виси. Колко романтично. Минаваме и Салманово, предвидливо се запасяваме с водка, все пак медовината е на свършване. Оборот след оборот, глътка след глътка и вече сме в Златар. Медовината е на свършване, но водка дал Бог. Спускам към параклиса, честно казано предния път го бутах, но сега съм с гадже, не върви. Правя се, че това е детска игра за мен и криво-ляво стигам долу. Все едно всеки ден го правя. Това пък я кара да се доказва. Заема позиция и решава да спуска. Аз съм застанал на пейката, надигам водката, знам какво я очаква. Няма начин да стигне цяла, само камъни и чакъл. След малко колелото й почва да танцува, тя крещи и писка, а аз забърнал глава се хиля с пълен глас и залагам къде ще се изръси – вляво е дърво, вдясно кал. Жалко, сред врясъци и вопли се натриса в калта, един метър вляво и щях да съм къде-къде по впечатлен. Правим си снимка за спомен.
Free image hosting powered by PostImage.org
Аз съм по красивият. Провеждам и кратък, задължителен инструктаж, все пак я обучавам за победител. Нищо по-малко от второто място на следващото състезание няма да ни задоволи. Ето го и инструктажа:
Free image hosting powered by PostImage.org
Посещаваме и Златарския манастир, където пък една монахиня изскочи с най-злобните псувни, произнасяни от човешко същество. Ако я чуеше някой докер от Варненското пристанище, повярвайте ми, щеше да се изчерви до ушите. Оказа се, че сестра Не Се Сещам Името Й попържала плъховете, от които малките котета на манастира бягали в ужас. И се започна една. Раят, адът, дядо Николай, теологични спорове, историята на манастира. Тъкмо започнах да се пенявя и Дени ме дърпа за часовника. Явно не й е тема. Сестрата ни изпраща със заръка да се венчаем там, в манастира. Тъкмо тръгвам нервно да обяснявам, че никога не бих взел за жена момиче, което не може да спуска по черно и се сещам, че май съм се филмирал прекалено. За да си го върна, решавам да хлъзна Толтеки по лепкавата кал. Засилвам се и започвам да танцувам в блатото под мен, колелото ми заорава и буквално спира, натъпкано с кал. Кеф! Представям си какво ще й е на това малкото зад мен. „По треватаааа!!!”, дочувам бодър крясък. Дени прехвърчава чистичка и ухилена, а аз глупаво я гледам, затънал в калта. Мамка му!
Free image hosting powered by PostImage.org
Сещам се за Гаджет и прилагам изпитаната му тактика – започвам да хленча и мрънкам. Не може да се кара, колелото не върви, ужасно е. Малката се хваща и ми връчва чистичкото си колело, а тя яхва моята развалина. Оттук насетне е ясно – подигравам я колко е зле с карането, пъна Онтариото и й мятам съжалителни погледи – „Много си зле, скъпа. Те така се кара!”. Тя, милата, крета отзад, скрибуца, но изглежда щастлива, уморена и щастлива. В интерес на истината ми го върна. Малко преди Шумен намери отнякъде един пирон и сигурно е минала няколко пъти през него. Заслужавах го. Сега сменям гума, заради това бързам и няма да пиша много, ама другия път знам с кого ще карам – човекът с медовината. Пфуй, пак съм се разлял! Шаги едно време казваше, че нищо не мога да напиша кратко. Прав е бил.

Колопоход до Варна

Дзърррр! Какво му става на будилника! Не съм на работа днес, пиянствал съм на воля снощи. Последното, което си спомням са бодряшките крясъци на чичо Мичо: „Още една водка, Запа?“, „Да, защо не!“ Шляп, шляп. Чувам мигането си, главата ми е като изтръпнал крак. Варна е далеч. Варна. ВАРНА. Това беше. Днес трябва да връткаме до Варна, мисъл, която ме кара да потръпна от отвращение. Заравям се още по-дълбоко в чаршафите. Нищо не може да ме измъкне от кревата. Почти нищо. Сещам се за задника на tolteki – задник, резултат на хиляди години еволюция, задник, чакащ ме на спирката, опнал клинчето, задник, по-известен от собственичката си.

Познавате ме – дупевед съм по природа. Скоквам енергично. Стаята залита, върти се. Миене на зъби, дали да не ударя едно на крак? Няма време. Вече съм тръгнал, когато се сещам, че въпросното дупе най-вероятно сега се обръща под завивките у тях си. Нали се отказа да идва. Не дупето, tolteki. Мамка му, дано няма никой на стоянката, макар да се съмнявам много. Като имам предвид как настоятелно ги увещавах да дойдат с мен към Варна, все някой идиот ще съм прилъгал. Ей го – norfildor. Е, не е идиот, ама със сигурност не е и съвсем в ред, щом представата му за приятно прекарване в неделните утрини включва колопоход за Варна в компанията на мистър Махмурлук. Пия една ледена Каменица с надеждата отнякъде да се появи оня търмък Гаджет, поне ще имам възможност да си почивам по пътя, че този младеж, дето се е кукнал до мен, върти, не се шегува. Няма Гаджет, няма го и дупето на tolteki. Има един надъхан колоездач и един Запа, ентусиазиран колкото прасе навръх Коледа.

Завъртаме. Първите 10-20 километра се ядва. Поддържаме добро темпо, пазим си заслон един на друг, опитвам се да се сетя коя е първата кръчма по пътя. Някъде около 30-я километър започвам да поглеждам с надежда след всеки нов завой. Сещам се, че беше тук някъде, вляво от пътя, кръчмата на с. Ветрен. Втори завой, трети завой, баир, друг баир. Не, това на нищо не прилича! Що за маршрут съм избрал. Изцеден като лимон, кисел и свадлив, най-накрая зървам заветната цел. Пак си е отляво кръчмата, само дето някой я е преместил на 50 километра от Шумен. Обявявам почивка и се заемам да унищожавам кюфтета на скара, лочейки поредната Каменица. Norfildor нагъва локум. Странен избор в моите очи. Настоятелно му препоръчвам водката, не ще и да чуе. Един час по-късно вече съм с блеснал поглед, готов за подвизи.

Смачкваме и баира след Девня, подминаваме местността Побити камъни. Това са просто едни безразборно разхвърляни камъни, които поради някаква неизвестна за мен причина привличат туристи. В мен узрява убеждението, че стига да сложа една барака пред сметището в Дивдядово и вътре някоя дебела лелка, за да събира вход, все ще се намери и някой автобус с гламави туристи, готови да се разделят с 5-6 евро, за да го видят. Къде по-интересна е стопаджийката километър-два нататък. Къса пола, високи токове, два пръста помади по лицето. Абе, това да не е..? Не, не вярвам. Не знам как е при вас, но за мен проститутките са малко нещо като честния политик – всеки твърди, че го има, но никой не го е виждал с очите си. Я, още една закъсала стопаджийка. Тази е руса и далеч по-слаба от първата. Направо си е кльощава. Започват да ме мъчат съмнения. Не, това е просто съвпадение. На всяка жена може да се случи да закъса на пътя с минижуп на задника си. Защо трябва да сме толкова мнителни! Я, още две стопаджийки. Гложден вече от съвсем основателни подозрения, прелитайки край тях изревавам:
- Колко?
- Петнайсе, двайсе – отегчено отговаря мургавото момиче.
Стига бе! Вярно било. Сега остава и честен политик да срещна, егати! Развълнуван и впечатлен извъртявам последните километри до Варна, когато се сещам – „петнайсе, двайсе“, че това е по-евтино от един суичър, бе. Иде ми да ударя една контра и да обърна назад. Късно е – преминаваме покрай табелата. Вече сме във Варна. Не съм впечатлен. Обмислям ситуацията.
- Какво ще кажеш да не се връщаме с влака, а да врътнем обратния път? – питам с надежда. А в главата ми се върти долу-горе следното: „На 20 километра са от глупавата Варна. Втората ще е – кльощавата. Имам 17 лева. Norfildor ще ми пази колелото.“
- Не – отрязва ме той. – С влака сме и това е.
Ех, върнахме се. С влака.

На някой да му се върти към Варна другата седмица?

Оригинал

Преславската планина

Преславска планина е превзета! Те хората си я означили, маркирали, закачили табелки. Ние предния път обаче постъпихме все едно сме си купили техника: пробваш всичко и едва след това четеш упътването. Е, този път запа се бе приготвил много добре, беше чел в библиотеката, беше взел книжка с най-лиричните описания на местата, а Севдалин носеше компас. Аз… аз се усмихвах. Е, и снимах ;)

Free image hosting powered by PostImage.org

Тръгването беше сутринта от обичайния РУМ, чакахме само 3 минути след 8, защото знаехме предварително, че не са много хората, които ще дойдат с нас да изследват ново място и пътеки. Пътят до Преслав е надолу и равно. Нищо особено, за няколко минути сме там. Само не мога да разбера къде е отишла закуската ми и пак съм гладна. Отсядаме в едно магазинче за набавяне на запаси, че дълъг ден ни чака из непознати места. С питане и до Търговище се стига, така направихме и ние. С питане открихме Дервишовия язовир. Там продължихме да питаме за пътеката в планината, но хората категорично заявиха, че там не става за колелета и че е най-добре да ги оставим при тях и да се качим пеш. Пътеката била ей такава тясна и сочат метър разстояние. Това „не става за велосипеди“ сме го чували много пъти и започваме качването. В началото пътечката вярно е тясна и има елемент на бутане, но пък виждаме безпътния автобус от филма Into the Wild. Вътре с портрет на Юлиана Дончева. Много скоро обаче пътечката покрай реката става много хубава и караема. Аз изпадам в екстаз, катеря нещо подобно на пътечката от Орбита, само че с по-малко камъни и снимам. Чудно, чудно, иде ми да крещя от кеф.

Така качваме километри и стигаме до разклона, от който тръгват пътища за Преслав, за Търговище, за х. Тича и х. Патлейна и в. Голяма Въшкадалница. Решаваме, че един час катерене не е нищо до заветния връх и че този път няма да му се размине. Само след около 20 минути съжаляваме за избора си, защото пътят е невероятно обрасъл с най-бодливите трънки и къпини. Иде ми да заплача, но се държа мъжки. На другия ден заминавам за море, а кожата ми е на решето, изподрана в рани. Връщаме се, върхът не ни се дава. Хубавото е, че никой не спука гума. Вече вярвам в чудеса! Тръгваме по маркирания билен път към Търговище. Очакват ни доста километри нагоре и надолу. Пътят е широк и приятен. Няма тръни! Нагоре, надолу, надолу, нагоре. Колко било хубаво да караш в планината. Тук там горска тоалетна. Какво безумие, при условие че гора бол, някой да ти строи тоалетна насред хиляди декари гори.

Минаваме Дервишов гроб, горски дом Методиево, тук там има някое чакало за едър дивеч, понякога беседка с гледка от билото. Няма сянка, но в планината жегата не се усеща така зле. След километри каране по черно, след най-приятното спускане в живота ми по приказна пътечка с лек наклон, осеяна с листа като килимче (направо ме вкара в матрицата тази пътечка), се забързваме към хижа Младост, където цените са доста добре и има бири. Е да ама там ни беше грешката. Стигаме до цигански катун в края на гората и пред нас е нов новеничък асфалт към хижата. Циганите обясняват колко е далеч хижата, но какво са за нас 5-6 км, ние идваме от Шумен.

Поемаме нагоре по асфалт. Запа и Севдалин се перчат и изчезват в далечината. Мен ми иде пак да плача. Изморена съм и следва асфалт. Решавам, че все пак е сянка, няма движение по пътя, не е чак толкова зле. Кретам си с моето темпо и си мисля защо нямам слушалки да си пусна музика за компания. Те ме изчакват на х. Соколите и остават някакви си метри до х. Младост. Тъкмо пристигам и отказвам почивка отново, тъй като ми е писнало от асфалт. Качвам се на колелото и О, НЕ, отново баир, а онези отново драснаха напред. Няма как, ще призная, наистина този път си хвърлих колелото и седнах на банкета. Починах и изминах последните 200 метра до хижата, където запа се кълчи и танцува. Правя физиономия бУрсук, защото си мисля, че е имал пъклен план да ме закопае с тези километри асфалт и да ми покаже, че асфалтът не е шега работа и трябва да се уважава. Цупя се още 4 минути и след първите глътки Шуменско, всичко ми минава и отново се смеем.
След 2 бири на хижа Младост животът пак придобива очарование, но се заричам да се прибера с влак от Търговище и да спусна черно. Междувременно Севдалин къса жило на задна спирачка и не е добра идея да спуска черно. Оставям двете шосейки да спускат асфалт и аз сама спускам по черно към бензиностанция Петрол до Търговище, където ни е срещата.
Междувременно сме уведомили агентите от Търговище, че сме на хижата, те ни обясняват за пътя надолу и вече имаме уговорка с Таня за кафе. След дълго лутане из кварталите, успяваме да открием Таня и тя ни води на кафенце и кола. Тъкмо пристига Стойчо, но вече наближава 18 часа и става време да тръгваме към Шумен. Аз решавам, че няма да се излагам за някакви си 45 км да хващам влак и ще карам пак асфалт с другите. Не сме излезли още от Търговище и се лутаме, търсейки пътя за Преслав и мяркам светлозелено колело и рижа глава. Набирам по баира и крещя „Викиииииии”. Вики е излязал за хляб, но след минути се озовава в с. Надарево. Вики, благодарим, че ни изпрати! Всички се съгласяват като най-бавна аз да водя и да се съобразяват с темпото ми.

Изненадана съм колко бързо се озоваваме в нашето си село Кочово, откъдето следва оня дъъъългия баир до Шумен. Дълъг е, но караме тримата и си говорим, някакси неусетно минава времето. Минаваме през Лозево и ето ни в Боян Българанов. Пристигнахме! 140 км. Това май е най-дългото ми каране досега. Всички се чувстваме смазани от умора, но много доволни. Следващия път ще направим обратното каране: от Търговище ще караме по билото до Преслав. Но предлагам да вземем повече хора и да хванем влак до Търговище, за да намалим километрите.

Всичко беше супер, накарахме се за няколко дни напред. Септември пак сме на Преславска планина!