Статии от ‘ Текстове

Тихият ромон на дъжда

lamerko МнениеПубликувано на: 27 Юли 2011 23:39

лодка

Дъждът тихо ръмеше.

Лодката бавно се движеше нагоре по реката. Не помнех как съм се озовал в нея. Огледах се. По ниските склонове на двата бряга, обрасли със зеленина, се стелеше лека мъгла. Трябваше ми известно време, за да разбера, че нещо не беше наред.
Бях сам. Лодката продължаваше неизвестно как да се движи нагоре по течението. Това обаче не предизвика никаква реакция в мен. Приех го за нещо съвсем нормално. При движението си, лодката разместваше странните растения, приличащи на водни лилии. Загледах се във водата. Гледката беше невероятна. Невероятна жива мозайка от стотици рибки и някакви странни ракообразни, оцветени в всевъзможни крещящи цветове, танцуваха своя невероятен танц. Лек повей на вятъра донесе едно листо, което бавно и грациозно падна във водата, близо до лодката. Цяла армия от малки рибки се изстреляха като стрели да проверят новия натрапник. Излизайки на повърхността, те заблестяха като мъниста. И сякаш като една, те отново се завърнаха към песъчливото дъно.
Погледнах към брега. Удивително буйната растителност беше обрасла навсякъде, до където погледа ми стигна. Огромни дървета и непроницаема стена от храсти и увивни растения стигаха чак до водата. От единия край забелязах движение. Докато се бях загледал, над мен премина сянка. Голяма дългокрака птица спуснала се неизвестно от къде, тромаво се приземи в реката на метър от мен, обливайки ме с вода. Стреснато погледнах към нея. И тя мен. Гледахме се почти 5 минути, през които неизвестната птица ме гледаше втренчено в очите. Престраших се да посегна към нея, въпреки огромния и клюн. Идеята май не беше много добра. Птицата отвори щъркело-подобния си клюн и издаде дрезгав звук. След което възмутено се бърна с гръб към мен и започна да се отдалечава.
Лодката отново започна да се движи. До този момент дори не бях усетил, че тя се беше спряла, когато странната ми спътница се беше появила.
Леката мъгла продължаваше да се изсипва на кълбета. И въпреки нея, всичко около мен изглеждаше много ярко. Сякаш бях попаднал в картина на сюрреалистичен художник. Сякаш всички цветове бяха подсилени. Или просто до този момент аз така и не съм ги забелязвал.
Легнах на дъното на лодката и се загледах в небето. Гледката на най-тюркоазеното небе, което бях виждал някога, ме изпълни с вътрешно спокойствие. Вече не помнех кой съм. Как се казвам и откъде идвам. Но това нямаше никакво значение. Не и докато лодката се движеше. Загубих представа за времето…
Тежкия букет от аромати, който ме заливаше през цялото време, се промени. От любопитство се надигнах и се огледах. Реката се беше променила – беше станала осезаемо по-широка. На стотина метра пред мен наносите бяха направили неголямо островче, на което се беше издигнало дърво. Голямо дърво, цялото окичено със розовеещи цветчета. Лодката сама се беше насочила към островчето, сякаш по команда. Бавното приближаване към острова ми подсказа, че съм подценил доста разстоянието. А причината за това беше самото Дърво, което се оказа невероятно огромно. Смътно си спомних, че такова дърво не бях виждал – нито като вид, нито като размери. Но това нямаше никакво значение. Сега аз бях пред него, и това беше единственото важно нещо. Усетих силна емоция на радост. Исках да запея. И запях. Без думи…
Лодката леко се разтресе, когато се опря в тревясалия бряг на островчето.

Седнал до огромния дънер на Дървото, наблюдавах играта на стотиците странни пеперуди. Някои от тях ми бяха познати – откъслеци от спомени от някакъв друг, забравен живот. Над мен стадо от малки маймунки се боричкаха. Заслушах се в симфонията от звуци, които те издаваха. Две маймунки, залисани в играта си, се изсипаха върху мен. За момент ме погледнаха стреснато, а след това бързо се върнаха сред останалите.
Изправих се и се загледах. Заслушах се. Вдишах дълбоко. И разбрах. Това, което, чувствах, беше мириса на ЖИВОТА.

Не помня колко дълго съм стоял така. Но се изненадах, когато си зададох един въпрос.

„ЗАЩО?”

Не си разбирах въпроса – просто го промълвих. И чух глас. В началото не разбрах какво ми каза. Огледах се, но бях сам. И тогава пак си повторих въпроса. Този път силно. И отново получих отговора. Бавно го осъзнах.

„ЗАЩОТО ТАКА ВИЕ ИЗБРАХТЕ”

Слънцето започна да се залязва и аз разбрах, че е станало време да се върна в лодката. В момента, в който се настаних в нея, тя сама потегли. Отново нагоре по течението. Мъглата започна да се сгъстява. След малко вече не виждах нищо…

Събудих се в стария, раздрънкан автобус, който продължаваше с грохот да върви през разсипания път покрай мътната река. Бетонните конструкции, поставени за укрепване на бреговете, бяха сякаш не на мястото си. Незнайно защо, пред очите ми изникна за момент гледка – същото това място, но цялото в зеленина. За момент.
Автобуса зави към моста и аз се загледах към огромния нанос в средата на реката, пълен с боклуци. Преди да се усетя, от очите ми закапаха сълзи…

Дъждът тихо ръмеше.

20.06.2011 г.

Клиника „Рибки и Пеперуди“

ТъмнатаПоловина МнениеПубликувано на: 28 Юли 2011 0:26

сестра

-Къде съм?! – попита младежът, като леко подскочи от седалката.
Докторът извъртя бавно глава, без да го поглежда в очите, и измърмори под носа си:
-В автобуса. Още не сме пристигнали.
Гамерко погледна с почуда мъжът в бяла престилка, после изгледа с недоверие и сестрата на предната седалка, която стискаше ключа за белезниците в месестите си ръце, и се обади отново:
-Ама какво става, къде съм и къде ме водите с този раздрънкан автобус?! Защо съм вързан с тези белезници… – гласът му толкова бързо заглъхваше, а останалите в автобуса дори не се обръщаха. Нещо не беше наред. Дали не сънувам пак? – помисли си той.
-Просто се успокой, момче. Открихме, че си заразен с вирусът „реката тече нагоре“, сега ще ти направим една бърза терапия, и те връщаме обратно. Надявам се не бързаш. Клиниката „Рибки и Пеперуди“ е съвсем близо, ееей зад онзи склон – посочи докторът към хоризонта в края на гората отпред.
Гамерко се облегна, стисна очи, ядосвайки се сам на себе си, и си помисли за пореден път тази седмица: Има нещо гнило в тая марихуана, май трябва да взимам пак от стария дилър.
Автобусът влезе в много лош участък от черния път, и вече заплашваше да се разпадне напълно. Тракането беше толкова оглушително, че сестрата на предната седалка, която беше вечеряла боб с месо предната вечер, реши да използва момента и да изпусне звучно газовете си.
Никой не я чу. Автобусът продължаваше по пътя си, а Гамерко дори не подозираше, че от заразените с „реката тече нагоре“, в клиниката се приготвяше боб с месо и мусака…

Този път ги събрах таман три…

Автор: zappa

Заглавие: Re: Пътеписи

МнениеПубликувано на: 02 Апр 2011 16:43

Откакто Анелия ме разкара от кошмарните тренировки с нея, аз пък смених тактиката – карам само лежерно, за предпочитане в женска компания. Този път ги събрах таман три. Дуя се като пуяк пред тях. Карам напред, връщам се, подхвърлям ехидни забележки на пухтящите дами, друга работа е, казвам ви. Тук аз съм можещият, нищо общо с онзи хленчещ лигльо, тормозен от Русалия. Само едно нещо ме притеснява. Броя колелетата – четири. Четири по две гуми са си цели осем. Осем гуми за пукане, а разполагам с точно две леви ръце. Но да не бъда черноглед. Асфалт е все пак. Трудно може да се случи нещо, докато сме на него (колко прав съм бил). Докато разпускам, щурайки се между първата и последната мацка, ми хрумва, че така или иначе няма да се налага да вкарвам нищожните си монтьорски знания в действие, което означава, че дори мога да блесна с техническите си умения. Така де – на думи го докарвам, а завалийките разбират от колела, колкото аз от готвене на мусака. Настигам най-малката и вещо й обяснявам, че веригата й трябва да се смаже.
- Ама как разбра? – вдига в почуда вежди тя.
Казах ви аз, друго си е. Ако бях с онова русото, вече езикът ми щеше да ближе гумите на байка, а тя да ми обяснява, че пулсът й бил ‘нам колко си. Сега аз ще обяснявам. Тук съм цар. В миг на вдъхновение дори си представям, че кой знае, може да им настроя и скоростите. Е, увлякох се, признавам. Моите да има кой да оправи. За никого не е тайна, че ако не бяха брадърите от Търговище, отдавна да съм му сложил надгробната вилка на колелото си. Добре че са те да го поддържат.
Връщам се назад и обяснявам простичко на поредната жертва какъв трябва да е каданса. Идея нямам какво е това, но признайте, че звучи епично някак. Завъртам и настигам пак малката, която явно респектирана от моите познания, ми вкарва следващия въпрос:
- Много ми е ниска седалката. Не може ли да се вдигне още?
Ей това са въпроси от моята компетенция. Разбирам му, бе! Измервам с поглед малката, която всъщност е една глава над мен. Някога бях висок, ама точно днес не ми е ден. Логично е седалката да й е ниска. Кой я е карал да расте толкова. Разбира се, не мога да кажа такава простащина. Всеки знае, че съм кавалер.
- Купуваш си по-дълго колче за седалката от Станчо и работата се оправя.
- Ама продват ли такива?
- Разбира се!
Мервам някаква дълбока почит в погледа, който ми отправя. Да взема да отворя една работилница за колелета ли? По цял ден ще им обяснявам на жените как да си смазват веригите, как се настройват седалките.
Връщам се назад.
- Хм, седалката ти е ниска! – отбелязвам мъдро на запотената дама.
Хванах му цаката. Верига, седалка – седалка, верига. Само да не надскоча кометентността си. Чувал съм, че колелото имало и други части. За мен те са потънали в най-дълбока мъгла, свлякла се чак от Илчов баир, няма какво да се лъжем.
Стигаме дългото спускане към Новосел. Придобил ново самочувствие, пораснал най-малко с 5 сантиметра (и пак онова малкото стърчи с 10 над мен), инструктирам новобранките:
- Навличайте кой каквото има. Тук ще е студ!
Ама аз и за треньор съм ставал, бе! Какъв талант е бил заносван само покрай оня цербер, Анелия.
Вадят някакви дебели якета, нахлузват ръкавици. Аз пак съм си забравил моите. Спускам се със самочувствието на един нов Росен Ковачев. Какво като е асфалт? В тази компания съм си луд спускач. Да, ама не! Едната ме следва гума до гума. Пъна. Тц!
- Карай по-бързо, че ми мяташ камъчки в очите – чувам отзад.
Това вече на нищо не прилича! Вечно тормозен от жените! Вечно недооценен! Докога, бе?! Докога!!!
Стигаме чешмата преди Новосел. Спираме. Кисел съм. Едната мома трепери като есенен лист. Сега е моментът да се покажа колко съм корав, та дано си възвърна поне част от сринатото самочувствие на спускането.
- Да не ти е студено? – питам небрежно, прикривайки посинелите си пръсти.
Оня кара! И седалки може да регулира, и вериги да смазва, че и на студ държи. Пак съм в играта.
Обсъждаме пътя към Лозевския манастир. Май ще трябва да караме по черно. Ама смахнати монаси! Не си направили обителта до някой благ асфалт, ами го покетрили на гадните чукари. Както и да е. Ще изтърпя и това. Днес ми е ден.
Подхващаме баира, естествено бутайки. Предимството да караш с жени е огромна. Винаги можеш да се правиш на скандализиран и разочарован от лошата им физическа подготовка, докато буташ нагоре доволен. Само да не разберат истината. Кисело клатиш глава и мърмориш, запомни добре! Най-накрая идва една що-годе равна част от пътя. Равна, ама черна, черна, ама кална. И тук костеливият пръст на съдбата, изчаквайки, разбира се, да навлезем в калта, да изкачим височината, да се уморим достатъчно, се протегна и дръпна с нокът дерайльора на едната колоездачка. Ужасяваща гледка – виси като съдран парцал, бие по спиците. Обръщам мислено поглед нагоре:
- Мамка ти и гад! Нали се разбрахме! Най-много спукана гума!
Чувам го как се кикоти, навел се е от трона си, държи си с две ръце корема, и хили се, ама хили се ви казвам.
- Лошо! Лошо!!! – казвам аз, опитвайки се да звуча спокойно, макар да съм изпаднал в дива паника. – Скъсано ухо на дерайльора.
Диагностиката е направена. Диагностиката обаче не е като поправката. Какво правим, мамка му, какво правим! (И днес много псувам.) Заставам до трите дами и им припомням настоятелно, че двете са с инженерно образование. С други думи, правя една крачка назад и се озъртам. Едната от тях захапа. Кляка и почва да ровичка в изкормения велосипед. Не очаквате от мен да пипам смазана верига, нали? Дали да не я оставя? Може пък да се справи. Я чакай малко, аз нали бях кавалер. Сещам се, че имаме специалист на един клик разстояние.
- Ники, брат, какво се прави при скъсано ухо на дерайльора? – шепна аз в мобилния си, дръпнал се настрани. Човекът е от Търговище, което означава, че са го приспивали с велосипедна тромба, докато е бил бебе.
- Ако нямаш ухо, маха се веригата – отвръща ми той.
- Стига де! – разочаровано повишавам тон.
Този не е в ред! А аз се надявах да каже нещо такова: „Виждаш ли онази зелена гайка там? Врътни я половин оборот надясно. Воала!” Махала се веригата…
Поглеждам жилавото членестоного, виснало над дерайльора, тук-там се е засукало даже и на възли. Сещам се за Вики, който в изблик на безсилна ярост при подобна ситуация се е опитал да скъса веригата с ръце. Толкова съм се смял на тази история. За първи път го разбирам напълно. Явно ремонтът ще е по шуменски. Тук мога да послужа на други закъсали колоездачи като мен, нормални хора, които са си играели с нормални детски играчки като малки, а не като брадърите от Търговище, дето от детската градина са се карали за някой гаечен ключ, сигурен съм. Така, какво ви трябва! Случи ли се подобно нещо, а вие сте на майната си, единственото необходимо нещо са две полиетиленови торбички тип „потник”. Не ги слушайте тези ненормалници. Махала се веригата… Още съм потресен. Две полиетиленови торбички са ви достатъчни. Разполагат се по следния начин:
Изображение
Запомнихте ли? Ремонт по шуменски!
Търговище да си гледат работата. Те и на Мазалат ни се караха, че си носим три спукани резервни гуми. Ани хубаво им рече тогава: „То със здрави гуми всеки може!” Друго си е да смениш три пъти вътрешната, пък да се разплачеш, пък да побуташ. Онези са глезльовци. Все по лесния начин гледат да стане. Лесно, трудно – обърках се вече. Нека да го кажем така – лесното за нас е трудно за Търговище, както и обратното.
Горди от извършения ремонт, поемаме пътя наобратно. Някои тикат, други карат. Но така е по шуменски. Никой не очаква да диря изперкалите монаси, дето са заврели манастира си по места, където и колелетата се предават, нали!
А Оня отгоре продължава да се киска.

Зимно каране с Анелия

Re: Колопоходи есен-зима 2010

Публикувано на: 29 яну 2011 16:41

От: Анелия

николинка

Посвещава се на ТК, за да се докосне малко до магията на снежното каране


Уикендът дойде, както обикновено, когато съм в града, съм обявила час и място за среща да караме. Още по предварителни проучвания предусещам, че ще съм сама. Няма нищо, свикнала съм. Отивам все пак в уговорения час на пожарната, там няма грам колоездач да тръпне в очакване за каране. Ммм, предвкусвам хубаво каране. Отпред е само продавачът на крайъгълното магазинче „Станка”. Ей, не му знам името на този човек, от колко години се събираме пред семейния им магазин, говорим си, а за името не съм го питала. Иначе е от „нашите”, спортист, футболист.

Още от къщи си мисля да си купя прехваленото „Монстър Енърджи”, вече и в България. Нали байкърите само такова лочат, а и в бб-тийм го обсъждат, трябва да съм в час с модата. Димитър Михайлов (за неосведомените: основател на бб-тийм) коментира за огромното количество захар, което има в черната кутийка със зелен надпис. Няма да се пие обикновено Енърджи, ще се пие Lo carb. Да не съм луда да вкарам толкова захар в себе си. Купувам аз напитката и лафя с продавача. „Хубава ли е?”-питам го. „Страхотна, страхотна, и половин литър!” Естествено, няма да ми каже, че е гадна, я! Нали я продава. Отварям кенчето и отпивам. Ммм, наистина е вкусно. Не е като другите енергийни гадости. Вкусно, вкусно, колко да е вкусно – колкото безалкохолно „Ябълка” от 80 ст. за 2 литра. Е да ама този половин литър дето ми до хвалят за мен си е недостатък. Как ще изгълтам 500 мл и ще тръгна да карам…Пих, пих, то не свършва. Слагам остатъка в кошничката на колелото на мястото на единия липсващ бидон. Като изкача дългия баир, ще отида до Информацията, едно от местата на платото с кошчета, ще довърша течността и ще изхвърля там тенекията. Речено, сторено.

Тръгвам да карам по дългия баир, но нещо не усещам енергията на чудовището. Само чудовищно мощни оригни напират в мен (ще ме извинявате за откровението) и тъй като съм сама, давам им воля. Представям си се как съм в дискотечка, облякла съм си къса поличка, грим, прическа, токчета…абе истинска пичка. Поръчвам си водчица и Монстър-а и… се започват оригванията. Ама излагация. Така, обаче не съм на дискотечка, а на баир и колелото ми върви тегаво, защото течността тежи в стомаха ми. Кой е измислил да се пият такива чудесии преди каране? Някой не много умен явно. Щях да спускам Мечката, но нали трябва да стигна първо Информацията, за да се отърва от боклука. Стигнах, пих, изхвърлих и продължих по „черно”, което в момента е бяло: реших да видя как са пътечките зад Паметник „Създатели на българската държава”. Отъпкани са от пешеходците, но те оставили толкова рошави стъпки, че колелото почти не върви, на равното карам на малка плоча и пулсът ми минава 150. Няма да я бъде тая. Излизам пак на асфалта и от там към Мечката. Надолу е забава. Този път за вдигане на нивото на трудност, не си смъквам седалката, както направих вчера. Мечката е най-популярните трасета за надолу в Шумен. Типично XC спускане, има си виражчета, камъчета, а зимата със снега и оголените заледени камъчета правят пътеката доста по-интересна. Тъй като пътеката се ползва и от туристи, гледам да внимавам. Я, същия чичо го видях и вчера, когато пак спусках Мечката, а той пак я качваше. Какво ли си мислят пешеходците като ме гледат…сигурно някакви диагнози им се въртят в главите. Слизам долу, накрая имам възможност да си видя пулсомера, я!140 на спускане! Така беше и вчера, когато спусках Орбита (мое любимо качване, но не и в сняг) Интересно, интересно…Спусканията по „бяло” разнообразяват определено каранията ми и ме изпотяват не само нагоре, ами и надолу.

Хайде сега съм долу, ами време е за нагоре, отново поемам по дългия и уж скучен баир, но в снега и той си има предизвикателство. Този път пулсът ми е леко по-висок, може би съм загряла достатъчно, може би и кофеинът в Монстъра започна да действа. Доволна съм. На края на баира хапвам бананче за подкрепление и продължавам да карам по равния панорамен път с настроение и си правя планове къде да продължи маршрута ми. Това е предимството да караш сам: не се налага да съобразяваш скоростта си или маршрута с другите, гледаш си собствения кеф. Вчера пуснах Орбита, оня ден също, малко ми е омръзнала. Я да видя как са „Шишарките”. Това е спускането, което беше включено в трасето на шуменското състезание. Когато наближавам телевизионната кула, следите от коли вече свършват и остават единствено следите от малките лапички на някакви дребни животинки. Вероятно зайци. Минавам покрай оградата на ТВ кула и очаквам Боби да ме залае. Хм, подозрително тихо е. Може би му е студено и се крие някъде. Изведнъж „Хар! Хар! Хар!” Охх, че ме уплаши бе, Боби! Уж те очаквах, а пак ми вдигна пулса. Добре, че Боби е зад оградата и не може да ме стигне. Продължавам по равничко в снега, упътила съм се към спускането на „бяло”. Очаквам да видя хора от махалата, които събират паднали дървета на самоделни колички и ги носят в къщите си, за да се топлят. Същите тези хора са влачили дърветата и са направили заледена пътека, в чиито улей се спускам за по-интересно. Ето ги и тях: двама души мъкнат завързани с въжета дървета и са заели тясната пътека. Аз намалявам скоростта, те ме виждат, единия успява да си дръпне дървото, другия ми сочи линия отстрани, където мога да заобиколя неговото дърво и ми вика „Внимавай, внимавай!” Загрижени хора. ”Мерси, бате!” си мисля аз, но не го казвам, защото вече съм се изстреляла надолу, защото наклонът става малко по-сериозен. Продължавам да карам в заледения улей, а завоите му следват естествените завои на природната пътека. Виражи също не липсват и се възползвам, където мога. Ехх, че хубаво! Не продължих по стръмния сингъл трак към местността Кьошковете, ами завих наляво, за да изляза на вилната зона над моя квартал, откъдето има отново асфалтов път за нагоре. Смятам днес да направя 3 качвания, въпреки че вече усещам глад.

Пътят нагоре е слънчев и дори изсъхнал. Ама че скука, определено няма да го спускам, все пак днес съм решила да разнообразявам, както вече споменах. Предвиждам спускането да ми е отново „по бяло” по една пътечка, която малко от колоездачите ползват, но аз я харесвам много. Мотористите минават наблизо, но няма да ползвам тяхната пътечка, защото по едно време става много тясна и както има сняг, току-виж съм се отъркаляла в близко-намиращите се пещери. Не стигам чак до ТВ кула, а свивам вляво в борова горичка. Спускането пак започва с отъпкана от хора пътечка, но скоро човешките следи свършват. Пак само заешки лапички. Всичко това в изкуствена борова гора. Много хубаво усещане да стъпваш на девствен сняг, никой не е минавал преди теб. Надвисналите борови клони са натежали от сняг и когато ги закача, част от този сняг ми се изтърсва върху якето и каската, а друга част ми пълни наколенките и застава между тях и коленете ми и след малко ще се стопи и ще ми намокри краката. Малко по-рано спирах да си ги отърсвам, но вече съм доста близо до края на карането, няма да спирам за такива неща. Надолу, надолу, завои, равно, пак надолу. Снегът продължава да е неутъпкан, а боровете да си правят шега с мен като ми ръсят свежо от белия сняг. Ехх, жалко, свършва, чувам шум от коли, наближила съм асфалта пак. И изведнъж виждам 3 сърнички! Закрещявам на ум „Сърнички! Сърнички!” Много се зарадвах като ги видях, не знам защо. Толкова грациозно бягаха, много красиви! Когато ги видях, тогава реших да опиша днешното си хубаво каране. Тръгнах надолу по асфалта, но реших да не завършвам така безславно байкаризма си в локвите, а след един завой само свърнах до мантинелата и рискувах омърляне в кал, но не исках да ме духа вятъра на асфалта.

Спусках се по „черно-бяло” между вилите. Отново се оказах права, понеже мястото е вече в ниското, имаше размразени и оголени места. Аз обаче избягвах калта като се движех отстрани в снега. Имаше коловози, камъни, издутини, още сняг, още лед. Избирах си пътя и колелото ме слушаше накъде да завива. Тъкмо си мислех колко съм задобряла на техника и как днес не съм падала, въпреки множеството възможности, които ми се отдадоха. Обаче нали знаете онази теория, че когато си помислиш за нещо и го провокираш. Аз, не че й вярвам много, но в този случай направо съм склонна да й повярвам. Веднага като си помислих „падане” и вече бях на земята. Ехх, как щях да се хваля в този разказ, че не съм паднала нито веднъж днес. Нищо, следващия път.

Още няколкостотин метра и съм у дома, продължавам да карам смело, нищо че току-що съм се изтърсила. Прибирам се на топло, където ме чакат печка, чаша топло мляко и празен Word-овски документ. Я, вече не е празен.

За КАТ и брадите

Публикувано от: JohnnieSmokerR на 09 яну 2011 16:47 часа.

3201

Като ходих да си правя книжка в КАТ , питам служителката на гишето … абе викам така и така на паспорта съм без брада , проблем ли е , ако на книжката съм с брада … мацката вика … аааа в тоя случай закона е категоричен , брадата ли ще бръснете или ще си направите нов паспорт …Викам брадата отпада , ама проверете ми документите , дали всичко е наред , че после да мина по-бързо … проверява ме вс . ок . Връщам се след обяд , викам готов съм … оная вика с какво ? Ем викам нали казахте да се обръсна за снимката ( аз от 15 год не съм се бръснал със самобръсначка само се минавам с машинка за подстригване на най-малкия номер ) Оная :shock: … не съм казвала такова нещо … сега пък аз :shock: … е как , викам и докато го кажа виждам че мацката е друга … аааа викам верно не бяхте вий , през туй време идва тая мацка със „закона е категоричен“ … а ето я госпожата дето ме накара да се обръсна …тая дето е на гишето вика :O7.gif … що си го накарала да се обръсне мацката със закона … емииии … той беше брадясъл , като поп .Аз съвсем сериозно … еми аз съм свещенник бе госпожо :I5.gif … оная :o … жената се стресна , като разбра че е накарала един свещенник да се обръсне , и вика емиии така сте по-хубав … ама викам сега енориашите ми няма да ме познаят тя пак :O7.gif … Викам айде нищо, аз от време на време си намалям брадата , бил съм я намалил малко по-вече , пак ще порасне . Чак после се сещам че бях с черно яке и черна риза и наистина съм приличал на поп :lol: